Мислех да не се занимавам с тази история, защото е абсурдно да спориш с радиоточка. Но пък приятелите, които се обадиха след случилото се ме убедиха, че е редно да напиша няколко реда.
Не за първи път ме обиждат и ми вменяват неща, които не съм извършила. Не за първи път някой се опитва да ме изкара такава, каквато не съм, но за първи път ми се случва да ми затворят възможността, да продължа да казвам това, което мисля.
Реших все пак да си довърша работата, защото се оказа, че на този свят живеят същества, които отдавна са загубили мяра за възпитание, за уважение, за елементарна форма на етика и съвест.
И за да не се чудите, ще разкажа отначало.
Преди два дни в една фейсбук група, чието име не желая да назовавам, бе публикувана „информация“, че съм „откраднала“ снимка на покоен вече човек, за да илюстрирам текста си. В първия момент се изненадах, че изобщо на някой може да му дойде такава идея в главата, но хората са различни, някои не много умни.
Надълго и широко обясних от къде имам снимката, качих и файла, с когото разполагам, но нещата не свършиха дотук. Последва ново обвинение, че съм изчистила брандираната снимка, която уж съм откраднала. Самата снимка е пощенска картичка от двадесетте години на миналия век, несъмнено не е отпечатана само в един екземпляр и несъмнено повече от един човек в момента я притежават.
Аз я получих на електронната си поща преди три години, от вече починалия човек, снимката не беше брандирана. Както сами се досещате вместо да направят анализ на файла, когото предоставих съвсем добронамерено, двете самообявили се за притежателки на града – умници, започнаха да бълват отново змии и гущери. Малко по-късно обявиха, че снимката е манипулирана, след като аз лично им дадох акъл да проверят.
Най-смешното беше това, че ми забраниха да посещавам града, а също така и да правя книга за него, а когато започнах да им задавам въпроси, просто ме блокираха. Нямам никаква идея, какво се е случило по-късно, а то си беше късно, след полунощ, в нощта срещу понеделник.
Днес познати ми казаха, че цели пасажи от „разговора“ са изтрити. Вероятно защото макар и късно инициаторките на спора са се досетили, че съм омъжена за адвокат и мога да ги съдя.
И ако случайно сте попаднали на този виртуален спор, сигурно първото нещо, което ви е дошло в главата е било – защо не ги съдя?
Ами, мисля, че Господ вече ги е осъдил. Няма по-тежка присъда от това да господарстваш в ограничено виртуално пространство и да създаваш интриги дори от най-чистата идея. Няма по-голяма присъда от това хората да се страхуват да ти се обадят, защото им правиш записи и след това ги качваш в интернет.
Няма по – тежка присъда от това хората да се страхуват от теб, защото не знаят в каква интрига ще ги заплетеш. Няма по-тежка присъда от това да лъжеш безочливо и да си вярваш.
Малко ли е осъдена едната от двете?
Има ли по-тежка присъда от това Его-то ти да е по – едро от тялото, в което се пробваш да озаптиш всичката си горделивост?
Има ли по-голяма присъда от тази да блокираш сама някого във Фейсбук и да пишеш след това по негов адрес, каквото ти скимне без да му дадеш дори и малък шанс да се защити, справедливо ли ви се струва, достойно, честно?
На това аз му казвам духовен съд, защото целият град знае за какво става дума. Трябва ли да влизам в граждански съд, след духовния?
Ако тръгна да ги съдя, вероятно ще ги осъдя. Вече по-трудно с изтритите пасажи. Но те точно това целят – някой да се занимава с тях и да им привнася стойност. И колкото повече вие се занимавате с тях, толкова повече те ще ви се качват на главата и ще ви убеждават, че трябва да ги следвате.
Нямам представа, какво са постигнали до момента в живота си, как се препитават, колко книги са написали, имат ли поне минимална представа за авторски права, патент, ISBN и пр. Приличат ми на същества, които всичко си знаят, всичко си умеят и всичко това сами са си констатирали. Нямам желание да ги наричам хора, защото това все пак е върхът на еволюционната верига, а това, което се случи не беше човешко.
Заради това искам да ги известя, че мога, да реша да ги съдя в близките шест месеца.
Все пак както отбеляза едната от двете „дами“ , (пиша го в кавички, защото каруцаркият им език се нуждае от друго определение), съм работила доста години за името си и е ненормално да позволя същества, с неясни професии и възгледи, да го съсипват с един замах на въображението си. Но, поне засега съм в хипотезата на поговорката: „По-умният винаги отстъпва“. Отдавна спрях да воювам с посредствеността.
Но, както се казва – „всяко зло за добро“. Вчера получих обаждания, които ме подкрепиха и не само това, ще ми съдействат за написването на книгата. Няма да разкривам повече, но когато книгата стане факт ще имате възможност да я прочетете.
Защо не пиша имена? Те до половин час сами ще се покажат.
