НачалоКултураКнигиВРЕМЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА: Далечен сън, забравен в шепа залез

ВРЕМЕ ЗА ЛИТЕРАТУРА: Далечен сън, забравен в шепа залез

Никола ИВАНОВ, литературен критик

Първата поетична книга на Васил Славов „Спомен за потоп“ излиза в престижното издателство „Профиздат“ през 1989 година. Почти едновременно със стихосбирката „Появяване“ на Константин Павлов, който не е издаван в продължение на 25 години. Споменавам този факт, защото директор на издателството по това време е знаковият български писател Никола Радев, който си позволяваше рисковете в годините преди промяната да издава книги, които бяха неудобни и нелицеприятни за властта. Достатъчно е да спомена „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров и „Геният и неговият наставник“ на Цветан Стоянов, книги на забранените тогава буржоазни мислители като К. Победоносцев, В.Розанов, Н.Бердяев, В. Соловьов, Д.Мержковски, „Капут“ на Малапарте и „Майстора и Маргарита“ на Булгаков с отрязаните по над 30 най-важни страници от двете книги, романа на Оруел „1984“, „Чевенгур“ на Платонов, „Черешови води“ на Георги Божинов  и редица други. Редактор на „Спомен за потоп“ е поетът Георги Борисов. Редактор  на втората стихосбирка на Васил Славов „Бич Божи“ е големият поет Борис Христов, на „Следверие“ –поетът Румен Леонидов, а на последната „Ням“ – превъзходният поет Иван Здравков. Споделям всичко това, защото съм убеден, че в живота има много случайности, но в последна сметка обикновено се оказва, че няма нищо случайно.

В поезията на Васил Славов няма да намерим лековато  оптимистични, възпевни, идеологически стихове. В първата му стихосбирка няма да открием нито една бодряшко наивна творба. Лириката му се отличава не с показен, а тих, но силен и отчетлив драматизъм. Това е по-скоро мек, пастелен поет, който не е привърженик на крясъците и високите фалцетни тонове, те са му органически чужди. Васил Славов знае, че в тишината по-силно ще бъде чут гласът му, ще бъдат почувствани тъгата, самотата и болките му. В неговите стихове не цвърчат весели трели,  поезията му е дълбока, на места с трагично звучене. Заглавията на стихотворенията са показателни за атмосферата и настроенията, които преобладават в тях.

Първото стихотворение от дебютната „Спомен за потоп“ е „Завръщане“. Склонен съм да го определя като знаково, тъй като темата за родното място, рода, предците е сред откроените в лириката на този поет. Макар Васил Славов  да пребивава в столичния град, то корените на родното градче, на предците го зоват към себе си, той усеща родното чрез кръвта си:

 

                    Отдавна тръгнах от града на своя род.

                    ………………………………………………………..

                    От дъното на Тунджа дариха ми предците

                    дъха на зарзали и тархана.

                    …………………………………………….

                    Последна спирка. Точно в девет.

                    Реално родният ми град.

                    И старият трамвай повлича

                    откъснатия корен на кръвта ми.

 

Лирическият герой преживява драматично откъсването от родното.  Автентично е  усещането на корена, предците. Бащата и синът в „Мъжки разговор“ са различни поколения и е естествено да има разминавания, но родителят е благороден и съветът му към сина е „Расти различен“. Ведрата и светла среща между сина и бащата е възможна само като сън в едноименното стихотворение. Реалността се завръща в края на творбата:

 

                       Сбогом и крясък, в каруцата – мъртви…

                       Запалено кончето – гостът на път.

                       И пропада синът и се взира в бащите,

                       които умрели, до бащите си спят.

 

„Каквото беше – беше“ е с посвещение „На баща ми“. В творбата Васил Славов е изразил признателността към баща си за житейските уроци: „Това ли беше всичко, което ме научи,/ да беля тежко зъб, да ръфам като куче, / да гоня с поглед облак и лайкучка да стривам/ денят когато тръгне към мъртво да отива…“ Несподеленото с бащата  лирическият герой се надява да се случи  „след срещата отвъд“. Обобщаващо автобиографично и разтърсващо съкровено е „Небесна среща“:

 

                        мъжете на рода ми

                        съдени

                        всички

 

                        мъжете на рода ми

                        мъртви

                        всички

 

                        различни гробища

                        безгробни

                        липи и тишина

 

                        мъжете на рода ми

                        редят пасианси

                        чакат ме

 

Силно и дълбоко е друго стихотворение отново със заглавие „Завръщане“, в което става дума за мъртвите и борбата със злото. Предложението за сключване на сделка със змията напомня за античните трагедии. Завръщането на лирическия герой е  „при тез, с които бях живял преди“. Можем да провидим зад неговото завръщане в „долните земи“ хуманистичното желание да помогне на хората да се издигнат до горната земя – по-доброто място за човеците. Усещаме влиянието на фолклора, легенди, предания, приказките. В поезията на Васил Славов ще открием митологични алюзии, културни реминисценции от знакови автори, но той неименно стъпва в стиховете си и върху богатата традиция на българския фолклор. Светът на Васил Славов улавя и изразява подсъзнателното надникване в националния живот, който едновременно е съвременен и традиционен, вековен, останал у нас живот, дори патриархален, свързан с националния бит и с душевността на българина. Животът, който вече е минал, но винаги си остава сянка на собствената ни същност, повтарящо се и всеприсъстващо наше настояще. Това са съдбовни стихове, в които поетът е надникнал през настоящето в исконните дълбини.  Той е колкото космополитен, толкова и национален. При него националното има своя светлина.

На завръщането е посветено и „Лозенски стих“, в което обстановката и интериорът са потискащи. Завръщащият се лирически герой  усеща „мухъл, тежка миризма“ на застояло, щорите са „лепкави“. Пустота, виолата е покрита с прах, господар в къщата е паякът, къщата е „забравена от всички“. Нищо светло и хубаво не очаква лирическият герой, той се чувства безпомощен:

 

И седна и душата му изскърца

                  тъй както скърца над обесения клона…

 

Настроенията в стихотворението са мъчителни, мрачни, властва мълчание и магнетичност. Анонимният пияница е единственият, който се мярка като сомнамбул. Завръщането в дома в едноименното стихотворение е завръщане в безнадеждността, където е „тъмно като в рог“. За завръщането и майката става дума в прочувственото „Липов чай“. Аналогията с Дебеляновото „Да се завърнеш в бащината къща“  е неизбежна, защото чакащата майка напомня за майката на Дебелянов в Копрвщица на скулптора Иван Лазаров. С последни сили  „старицата чисти“, за да посрещне сина, но уви…, не успява да го дочака жива. Със спомена за родното детство е свързано и приятелството. „Улицата“ е тихо, свято и фино стихотворение, посветено на приятеля. Носталгичен е споменът от детството в „Есен“. В „Неделя“ споменът от родното е незаличим:

 

                    Следлетен, топъл калдъръм,

                    отгоре птицата,

                    чимшира и морето –

                    дете, високият черковен звън,

                    параклисът, свещицата в сърцето му.

 

Знаково, емблематично стихотворение за ВасилСлавов е „Спомен“. Споменът при него идва сякаш от предраждането, това е неговата чувствителност и той няма да й измени:

 

Далечен спомен и море

                     до мириса на огън и горчиво,

                     а вятърът звезди кове

                     и с прежда пясъци повива.

 

                     И пътят с вдлажния си шал,

                     издигнал пръски към небето,

                     оплита в тихата си жал

                     следобедния сън на боговете.

 

                     Отсреща мидните сълзи

                     солят в очите на безкрая;

                     въздишка, есента дъжди

                     и гларусите кряскат в рая.

 

                     Далече някъде градът

                     запалва свещите полека

                     и в мрежите, заспали на брега,

                     изстива лунната пътека.

 

                     Далечен спомен и море

                     и пристанът, забравен, чака

                     човека, тръгнал към дома,

                     загубен в сенките на мрака.

 

Екзистенциалност и богата образност характеризират творбата. „Старият град“ е споменът за преживяното и почувстваното от поета в Созопол. София за Васил Славов е неуютен, студен град, който му е чужд. За столицата на България става дума в „Там“ и „Софийска история“. Урбанистичните картини са съпътствани с кошмарни преживявания, затова поетът прибягва до натуралистични отблъскващи картини: „Трамваят скърца, тръгнал по ръждите“, а:

 

                   Тревите – сухи, мъртво до летене,

                   и черна, черна като дявол пръст.

                   Без плът, без път дома си не намираш

                   и бие само острият, софийски дъжд.

(„Там“)

„Разсечен, с белег под окото“ е старецът в „Софийска история“, той „плюна кръв и плюна лига“. Макар че Витоша е топосът, който срещаме в поезията на Васил Славов, на моменти  е романтично обагрен, в планината край София лирическият му герой също не намира утеха и топлина. Затова алиенацията се усеща отчетливо в стиховете на този поет. Особено в „Инцидент“, където чуждото нещастие и тежка съдба въобще не ни трогват, безразлични сме към нещастните и унизени от живота.

С родното и рода е свързана и националната ни история и съдба на България. В „Пиниите на Рим“ Васил Славов се е поклонил пред гроба на Кирил в Рим, защото делото на двамата братя е всепризнат световен принос на България за цялото славянство – езикът и културата. „Разпятие“ е обич и преклонение пред родината, разпъвана от „сатрапите“. В „Безмълвие“ става дума за Баташкото клане – един от най-трагичните мигове в националната ни история. Творбата е и ропот през мълчаливото безучастие на „песоглавия ангел“, който безразлично наблюдава случващото се с българите. В „Щрих“ атмосферата е като в „Обесването на Васил Левски“ на Ботев. Пустош, безнадеждност, земна и космическа самота, мъртвило. Рефренното четиристишие вещае апокалипсис:

 

Тъмно и мъртво всичко покри,

                    само две зелени, две диви очи,

                    само две силни, две тежки звезди

                    търсеха нови, пресни следи.

 

Сходни са настроенията и образите, съчетани с безнадеждност в „България“, където гарваните също грачат зловещо и „в стърнищата слепи – страшно бесило“:

 

                    псетата вият

                    ръфат от сенките ни

                    възбог се изнизва спрялото време

                    и тръните зимни пристягат венеца си

                    клуп на бесилото

                    на това тъжно племе.

 

Същите асоциации,  усещания и настроения като в гениалната Ботева творба откриваме и в „Към Мара“. Макар и звездите над родното небе да са някак по-топли и близки, това не променя въздействието.

С родината, личната биография и съдба на поета е свързана и темата  за емиграцията. Самият Васил Славов е емигрант от 1990 година и всичко е изпитал лично. Стихотворенията са биографични, затова са толкова болезнени,  силни и въздействащи. В първата стихосбирка откриваме само намек и предчувствие това да се случи в прочувственото стихотворение „Прощаване с гримираната майка“ Усещаме предчувствието и решението на лирическия герой на поета да емигрира. „MFRITURI  TE SALUTANT“ е посветено на емигрантите. Лирическият герой се прощава с „трапезните цезари“, които са продали достойнството си. Безмилостен и убийствено саркастичен е поетът: „Граалът се оказа спукана паница,/ а рицарят  – махленският пияница“. Пияницата е „образът на обещаното ни бъдеще“. Лирическият герой търси мотивите на емигрантите да напуснат България. Властват коремите, за сметка на душите и сърцата. Върховният властелин е оприличен на камък, който е „разбил главите ни“. Майките преживяват драматично емигрирането на децата. Те „седят, гърдите натежават“ в очакване да се завърнат децата им. Тежки са картините в „Бреготърсачи“. Лирическият герой драматично  пита:

 

                Защо ли щурманът достойнството си запокити

                и от ръцете на детето дръпна пояса?

                Защо ли тръгнахме в спасителните лодки

                да се разбиваме по чужди брегове?

 

Морето и брегът са навлезли дълбоко в творчеството на Васил Славов. На границата между земята и водата животът има по-различни проявления. Там се проявяват крилата на въздуха и пътуващите към хората мечти, мълчанието на водата, историята, географията и изобщо животът на човека.    

Съдбата на емигранта  в „Ню Йорк“ не е за завиждане. В „След моста Веразано“ лирическият герой е изпаднал в безтегловност, виси във въздуха без опори. Макар че животът в родината е „хилаво магаренце“, докато в Америка е „бесен огнедишащ кон“ той не е щастлив. В едноименното стихотворение нарича Бронкс „последната от всички земни дрипи“. В квартала на бедните негърското гето никак не е приятно – наркомани, пияници, престъпници, социални аутсайдери… В душата на човека и отвън е „пустиня“. В „Седма улица“ емигрантите от Европа и Азия се отличават единствено по своята „воня“. Вонята на азиатските емигранти е сладникава, а на тези от Източна Европа е воня-отчаяние. Животът е автентичен, неподправен. Иначе съдбата им е идентична. Ето каква е съдбата на емигрантите в едноименното стихотворение:

 

                 Да, по дъгата мисля, че дойдохме

                 зърно да търсим в новата земя,

                 но жадна, пожълтяла в плитчините

                 мечтата ни сред чужди подивя.

 

Темата е част от личната биография на Васил Славов, затова е по своему съкровена за него, болката и тъгата са автентично изживени. Особено тежко се чувстват хората с висока фина чувствителност като неговия лирически герой. В „Безразлични брегове“ поетът пречупва всички останали не само емигрантски мотиви и теми, които откриваме в творбите му:

 

                  Бездънен смях, пресъхнало морето,

                  а ние, мъртвите, все блудни синове,

                  мечтаем пак за смърт и тихо вием

                  от чужди, безразлични брегове.

 

Емигрантите се чувстват чужди, ненужни, не на място като хора, нещастни. В душата на емигранта  не е изчезнал споменът от чистото детство:

 

                  Деня си ще виждам как бавно минава

                        от приказночужда, далечна земя.

                  Да тръгвам обратно, да почвам отново,

                        дъждът само в ромон мълви – за кога?

 

Лирическият герой е загубил „вечният път към дома“. „Стопанинът замина за Америка“ е по мотив на Далчевото стихотворение със същото заглавие. Всичко е пусто, изоставено, занемарено, защото го няма човешкия дъх и дух: „Стопанинът се върна от Америка“ е началният стих, но завръщането носи само болка и тъга на лирическия герой. В „Над Хъздън“ лирическият Аз се чувства „безроден“, „полуроден“. Споменът за детството е едничкият светъл лъч. За него са важни  „бездумните мъже“, с които предпочита да разговаря и споделя. Във финала на творбата Надеждата не умира:

 

                Но утре всичко, всичкото, което се повтори, ще бъде

                                                                                    по-красиво.

 

                По чисто.

 

                И всеки идващ ден ще бъде по-красив.

                И всеки идващ ден, когато нас ни няма,

                ще бъде…

 

Потискаща до отчаяние е картината в „Питсбърг“. Градът е безчувствен и жесток като в „Зимни вечери“ на Смирненски:

 

                Дими… не град, мъртвец забравен,

                реката – мътната сълза пред мен,

                и само шлепът, времето прегазил,

                се дави в сянката на есенния ден.

 

А Питсбърг е градът, в който живее Васил Славов…

Васил Славов е поет и творец със силна социална чувствителност. В това се убеждаваме още от първата му стихосбирка. В „Пролетен студ“ старците живеят по инерция, очаквайки смъртта: „След миг,/ пръстта и стъпките се сляха“. Крепят ги единствено спомените от младостта. В „Притча“ образите са анонимни, животът е сив и безнадежден. За социалния нокаут говори стихотворението с едноименното заглавие. В мизерия живее лирическият герой от „Обратен дъжд“:

 

              Или одърпания си чадър ще свие,

              с ръкав

              сълзи и капки ще забърка

              и празното бурканче на живота

              с капачка върху колената

              ще захлупи.

 

„Спомени за потоп“ отново напомня с атмосферата, образите и картините на стихотворенията от „Зимни вечери“ на Смирненски:

 

              Като подводно, лъскаво влечуго

              пристяга булевардът нощните си жертви.

              Оголените колонади светят,

              залени от неонов прах.

 

Лирическият герой е свидетелят, който оцелява и разказва.  Срещаме се с поет със силна социална чувствителност, който не може да се примири с действителността.  В „Осъществяване“ животът  е „прояден от ръжда и униние“, същинска „преизподня“, просто е „мътилка и кал“. Намекът за социалният затвор и мизерията, в които живеехме при комунизма е очевиден:

 

               Отсам –

               граничната бразда,

               белязана от вълкодави,

               оголили зъби като предмостия

               към диктатурата на нощни страхове.

 

И продължава: „Постигнат е рогът на бедността./ Като в пашкул се гушиме из нощите“. Страхът е обсебил човека. Докога ще живеем в лъжа? Поетът зове за промяна. В „Посока“ лирическият герой живее като в затвор: „назад-напред, напред-назад“. Той  „цял живот е плюл кръвта“, защото е живеел робски. Трагична е съдбата на лирическата героиня в „Жената от последния етаж“, която живее в нечовешка мизерия и унижения. Тунелът в едноименното стихотворение е мястото, в което живеят хората. „Ненужният“ говори със заглавието си. В „Завещание“ лирическият герой споделя:

 

               В праха да хвърлим

               коловете,

               с които дядовците ни подпират крушите.

               и ако гнилата кора

               запази белега на изначалното усилие –

               парченце да отчупим!

               За из път.

 

В „Изпроводяк“ и „Фолклорен мотив“ лирическият герой говори за тежкия си и нерадостен социален живот и съдба. Душата му е  „огризка изтерзана“. Смъртта му е логична, защото не намира сили за съпротива. Не по-различна е съдбата на уличните музиканти негри в „Блус“. Лирическият герой е обречен на мизерия, живее сред престъпност. Това са преки ситуации и впечатления на поета от емигрантстването му в различни градове на Америка, картините са почти от натура. В своето „славянското, иконовидното“ лирическият герой съзира „блато, дървена кобила“, „царевично недояждане“ – т.е. мизерен бит („Кощунствено“).  Преди всичко „примирение“ с този живот, ако въобще може да се нарече живот. „Преживям пръските на нищетата“ – споделя лирическият Аз в „Митологичен скок“. Ловецът пияница приютява при себе си малкото хиенче и заедно споделят нерадостния живот („Хиената“). Хиенчето пораства, става хиена и му е вярна докато не се обади кръвта. Тя се отправя към дивия зов на своите посестрими, където я очаква смъртта, „острите зъби на своите сестри“. В творбата става дума за автентичността и подчертава мисълта, че „Вълкът козината си мени, но нравът – не“.

Неразривна е връзката между социалното и хуманистичното. Поезията на Васил Славов впечатлява със своя хуманизъм. Акцентът в „Есенна прическа“ е сивият, безцелен, безинтересен и скучен живот. И въжеиграчът е някак си безцветен, анонимен. Но и меланхолията е пропита със социално несъгласие. Животът е на дребно, безперспективен. Дори смъртта на въжеиграча не предизвиква емоции и съчувствие у зрителите. Меланхолията в стиховете на този поет не е театрално-състрадателна, преиграна, за да трогне или изпроси милост от читателя. Тя е пречистваща болка и носи здравословно отрезвяване от излишна еуфоричност, за да ни припомня: живи сме само докато чувстваме и тъгуваме по светли отминали блянове. Сърцата и душите на хората са хуманистично закърнели. Малкият човек с нерадостна съдба е в центъра на вниманието на поета в „Лудият“. Главното послание откриваме във финала:

 

                 Танцуваше с вълни и пясък

                 под разноцветните чадъри

                 и стъпките му неусетно смазваха

                 езика сив на състраданието.

 

В „Лов“ лирическият Аз не може да си обясни жаждата на човека да убива, когато превес в него взема звярът, дяволът, злото. „Сакатият на гарата“ говори със заглавието си, а главното послание е във финала, където сакатият е решил да се самоубие и да се спаси от мъките и униженията, на които го подлага ежедневието. Човекът е сътворен от Бог като абсолютна мярка за всички земни неща,  но е несъвършен, потънал е в безпътица и грехове („Сътворяване“): „а само някакви двуноги/ (нарекли се венецът на природата). Безмилостен е поетът, но справедлив. Вавилонската кула е символ на разминаването  между хората, на разделението, озлобяването им „достигнали до  своята изтънчена противосъщност“, прикриват омразата си с лицемерие. Доброто изчезва от живота на човеците. В последна сметка за всичко това човекът ще „заплати“, защото  „пред нас е сетният ни пристан“ – предупреждава лирическият Аз „закуратите“. „Гражданска позиция“ не е само подигравка с известните лозунги по време на соца. Промяната трябва да настъпи в нравствеността на човека:

 

                  В това време за сеитба,

                  ако това е наше време

                  (съвсем хипотетично твърдение)

                  ще трябва да поорем първо из себе си,

                  спечените си души да преорем,

                  озлоблението си да преорем

                  и когато рехавото приеме една сълза

                  и когато от рехавото поникне едно стенание,

                  едно преодоляно стенание

                  тогава може би

                  ще сме готови

                  за премиерата на сърпа.

 

В „Бич Божи“ мъртвите се появяват като съдници на живите: „като синигери погребаните полетяха/ и кацнаха на живите пред прага“. Поетът предупреждава за възмездието заради извършваните грехове и престъпления, за които Бог ще въздаде. Сам Бог се е отвратил от своето висше творение човека, който е допуснал по-често да го владее дявола и в душата му да преобладава сатанинското („Храм“). Желанието на лирическия герой в „Затварянето“ е да се отдели в мълчанието, да се отрече и разграничи от лошия свят – това е неговият хуманистичен протест.

Прочувствено стихотворение е „Дете“. Детето умира, но се преражда в „тиха сянка“ и за него се грижи самата природа. И макар че „Земята му се радва, цветът го приласкава“, това не му носи радост, защото: „Но тъжно му е. Плаче. С невидими сълзи./ И иска то отново дете да се роди.“ Макар детството да предполага по-светли и безгрижни дни и преживявания, тук не се случва това. Сякаш и Васил Славов е бил „дете без детство“ по стих на друг голям поет. С хуманизъм, съчувствие и състрадание към съдбата на сляпото момиче е изпълнено „Срещу операта“. В „Буря“ две сиротни души – старецът и детето са сплели съдби, оповавайки се един на друг:

 

                         Излезли двамата за рибици след изгрев,

                         сираче малкото, той –полусляп,

                         кръвта им времето във възел сплело,

                         един до друг, сами на този свят.

 

Покъртителна е картината, способна да развълнува и най-коравосърдечните. Детето се бори да спаси стареца от бурята. На предела на крехките си силици детето дано успее да довлече лодката до спасителния бряг. В „Приятел“ вричането в приятелството е още в детството, но съдбата решава да ги раздели:

                        И тебе ли оставих да тъжиш

                        и теб ли, брате, с болките прегазих;

 

Макар че братството е споено с кръвта на младостта, уви… Болезнено е личното страдание на лирическият герой, защото не може да полети, тъй като са изчезнали крилете му и усеща само болка: „и чуваш цялата земя как страда,/ и плаче с търсещите  и с нощта“. Нерадостна е участта на детето в „Щрих“, то заспива „кротко/ тъжно/ и само“. Урбанистичните картини в „Градът“ навяват отчаяние, отсъствие на живот, сякаш градът е мъртъв:

 

                        …Някой се давеше. Някой се молеше

                        и само мътно… и мокро… и пусто…

 

                        В калта коленичи. С калта се помаза,

                        отдавна загубен за кръста и коня си.

                        Градът, тази блудница, отново залиташе,

                        а в храма, насилени, трептяха иконите.

 

Нерадостна е съдбата на лирическия герой в „Среща“, защото в сърцето и душата му се е настанила „пак болка, слънцето запушила“. Като вопъл на безнадеждност звучи краят на „Дим“: „няма път,/ няма надежда“. Дори в преизподнята, в Ада, лирическият герой на поета влиза „с кръст и благослов“ („Имам“). С копнеж по светлината е изпълнено „Ще спреш и ще погалиш светлината“, но уви… Лирическият герой ще си отиде: „забравен като догоряла клада/ и жив като стенание на кръста“. В „Там“ лирическият герой неистово се стреми към светлината, защото се стреми към красотата, но никога не я усеща в цялата й сияйност:

 

                        Човек остана в светлото на храма,

                        криле, разперени над кръста

                        и планинта – белег сред звездите

                        оплела люлка от мъглите гъсти.

 

Бреговете в едноименното стихотворение са неуютни и враждебни за лирическия герой „където думите ни плуват все бездетни“. Той не съзира изход, достига до отчаяние, в душата му е пустош. Бреговете са „безразлични“, те са чужди за неговите мъки, страдания, очаквания, надежди за нещо добро. Вярна на интуициите творбата поставя актуални въпросие, пред които зеят бездни от тишина, пропасти от загуба на смисъл, така важното за всяка терапия израстване и надмогване. „Отникъде“ взорът надежда не види“, както споделя друг поет. Единственият изход в „Юда“ е самоспасението: „спасение е сам да вдигнеш клина,/ целунатият, с който беше прикован“. Със своя хуманизъм впечатлява „След края на небето“. Още в началото на стихотворението поетът ни въвежда в обстановката и настроението, което преобладава до края:

 

                  Зад него дим, поле и мърша,

                  сандалите раздрани, слепнало око,

                  върху щита ръцете му изстиват.

 

Това е антивоенна, пацифистка творба със силно въздействие.

Когато е необходимо, Васил Славов умее да е силно сатиричен. В „Майчици“ майките са родили „Съпруги на подстеблените хора./ Тез майчици на мекушави плодове,/ на плодове с високомерни и болнави семки“. Причината е у бащите, защото от страхливци и мижитурки няма как да се родят смели и горди деца.  Убийствена сатира с гротескова сила е „Демокрация“:

 

Да бъдем кротки, търпеливи.

                  Отпускане,

                  Затопляне

                  И възнесение.

 

                  О, нация на Хелиевите мехури.

 

Да се откъснем от реалните проблеми, да си помислим, че завинаги е изчезнало тоталитарното диктаторско Зло, да заспим измамно е изключително опасно. Финалът на творбата е предупреждение.

Страхът и примирението са сред основните опасности пред човека и Доброто. Още в ранното стихотворение „Стряскане на сън“ лирическият герой е сключил „удобен договор за невмешателство“, т.е. примирил се е, приел е философията на несъпротивление на злото. Юмруците му са омекнали „набъбнали от дъжд“ и е „откъртен зъб на всяка правда“. В „Изход“ лирическият герой „като мухата жужи“, и толкова. Ръцете на лирическия Аз „се вият към брега във безтегловност“, живее с „камък на шията“, пребивава  „в мълчанието на най-дълбокото“ („Пясъци“). Парализиращ е страхът в „Диспут“. Посланието е, че страхът ще бъде преодолян, макар и бавно, от Книгата, т.е. духа. Настроенията продължават и в „Среща“. Лирически герои са епилептикът, сакатият, слепецът, прокаженият, бесният. И поетът предупреждава, че идва ден за разплата:

 

                    Невероятно адско войнство

                    от мъст и гной Земята тъпче.

                                темелите са вече кухи

            и лавата пречистваща набира сили.

 

Намесва се и охлювът, който се оказва по-смел: „на двете си рогца крепя света“. Като в басните сравнението не е в полза на човека. „Дисекция“ е с мото от Константин Павлов, затова е и остро сатирично. Лирическият герой се събужда от летаргичен дълбок сън, в който е започнал да се бунтува, но събуден се превръща в „Добряк-мутант“. В „Бунището“ човекът е достигнал до ръба на пропастта, превърнал е живота си в „бунище“. Персонажи са „вечният алкохолик“ и „въжето на обесения“,  зъбът на кирката е „забит/ в лице от снимка върху вестник“. А върхът на примирението е „Назад“:

 

                Сгуши ме.

             Приюти ме.

             В утробата си, майко.

 

             Голям ли съм?

             Пораснах ли?

 

             Тогава ме наблъскай!

             Натъпчи ме!

 

Затова Васил Славов иска да одързости хората, да ги окуражи да се съпротивляват и протестират, да възвърнат достойнството си. Миналото на лирическия герой във „Висша математика“ е просто биологично съществуване. Моралните ценности и човешкото му достойнство са само „отломъци от миналото“. Желанието на лирическия Аз е да се оттегли в мълчанието, да се отрече и отдели от лошия свят вместо да се бори за промяна.

Именно на страха и примирението разчита властта и манипулира обществото. Темата за властта, властника диктатор и народа е акцентът в  „Тълкувателят“. Неговият съвет е, че борбата и съпротивата се безсмислени, такова е статуквото и не зависи от народа. Вместо отговор „просветва остър и ехиден зъб“, който пробожда смъртоносно питащия. В предсмъртния миг умиращият вижда как „- Налитат…/ облаци/ от скакалци…“ Главен персонаж в „Диспут“ е суфльорът-манипулатор, конформистът. Отблъскващи са натуралистичните картини. В „Сакрално жълто“ става дума за манипулацията по време на комунизма. „Орфеят на труда“, фалшивите герои, произведени от властта, които са й верни клакьори, „разкаяние в червено“ насочват към времето и героите. Нарича себе си и себеподобните примирени „осмислени дебили“, които очакват заколението си. Стонът им е „затлачен“, „гнилав“. Ибисът е лирическият герой. Тълпите изтръгват перата му, счупват човката му, защото предпочитат скотския живот пред достойнството и свободата.

Свободата е фундаментална ценност за Васил Славов. Поетът усеща кратките мигове, когато границите се размиват, а на човек е позволено да се докосне до чувството за абсолютната свобода, толкова далечна и недостижима в ежедневието. Само свободата е гаранция за достоен живот на човека. Страхът трябва да изчезне, за да се промени животът към Добро. Поетът се бунтува срещу несъпротивлението на злото, защото „разсипва бъхтенето в кръг“, което е едно и също скучно и робско поведение и примирение. Няма въздух в „Контрапункт“, обстановката е задушаваща, неслучайно поетът сравнява хората с „овчицата“. „За болките си идват да разкажат, да поскимтят..“, приятелите му „дегустират сълзите си бавно“. В „Отвъд и обратно“ страхът е назован директно: „Клечим – смълчано паство,/ страхът пълзи по костите“ и парализира. Апотеоз на свободата е „Кентаври“, където лирическият герой мечтае да препуска волно по небето.

Но всичко това не може да се постигне без Вяра. В едноименното стихотворение Васил Славов споделя и настоява, че без вярата сме почти мъртви, защото само вегетираме. „Вали“ е изповед и вричане в Бог, а без вярата сме духовно мъртви. В „Равносметка“ вярата е „приклекнала“. Лирическият герой се обръща молитвено към Бог и търси отговор, защото се съмнява, че не е достоен за него, а това е непоносимо за лирическия Аз на поета. Персонажи в „Рождество“ са Младенецът и Мадоната. Драматична до трагизъм е съдбата на Спасителя Иисус Христос, тръненият венец и разпятието, които го очакват. Небесата са „гробища за обесени ангели“. „Следверие“ е  характерно и типично за настроенията в поезията на Васил Славов:

 

                      мъгла

                      ръми

                      земята се затваря

                      капчукът скърца

                      паднала душата

                      прокапва сън

                      забравен кръст

                      в стъклото блъска птицата

                      от бога пратена

 

Фино стихотворение с впечатляваща екзистенция. Спасителната вяра, изпратена от Бог в лицето на „въздушна фея“ е проводена от Него, тя е Божа пратеница, за да ни напомни за вярата, без която сме нищо, защото изгубим ли Вярата, губим Смисъла.

Самотата винаги е придружена от духовност. Пенчо Славейков споделя в „Сън за щастие“: „Самотност трябва, за да грееш“. Духовният човек е самотен, убеждава ни Васил Славов  в „Игра с балонче“. Духовният човек се стреми към анонимен и смислен живот, това е неговата съдба („Съдба“). Багажът му е „две книги и бутилка“, с които тръгва по водата като Христос. Негови постоянни спътници са  „красивата и кръста“, т.е. любовта и вярата. Те му отвръщат със същото, единствени „изпращаха го в пътя му красивата и кръст“. В „Иглика“ в самотата си мъжът „литва нататък“ да търси духовност и възнесение, защото в творбата става дума за самотата и смъртта. Самотна е жената в едноименното стихотворение, нерадостна е не само нейната съдба, но и на детенцето й. Отива си от този свят несретница „изплакала живота“. Основното послание в „Пастир на пчели“ е в поантата на стихотворението: „но ако храмът ни е празен – ще се мре!“ Когато загубим духовността сме мъртви, затова са апокалиптичните картини в началото на стихотворението:

 

Угасвам свещ след свещ – напуснат храм,

                  от който плъховете даже изпълзяха,

                  където някакъв светец, останал сам,

                  въжето стяга в срутената стряха.

 

Творбата е предупреждение, защото когато човекът е напуснал и изоставил храмът, символ на духовността и единението с Бог „всичко срина се до дъно“. Творбата говори преди всичко за връзката на човека с Бога и определя границата между човешката гордост и човешкото смирение. Във „Врабци“ лирическият герой е едновременно в реалния живот тялом, но духом е на нбето:

 

                      Няма пейка, където да седнеш

                      и поляна – да припка сърцето,

                      уж вървиш по реките от дъжд,

                      а отдавна си стъпил в небето.

 

Творбата е изпълнена със съчувствие и състрадание към съдбата на врабците, които „Зъзнат мокри, пухени топки“, а крилата им са „земни кръпки за небесните рани“.                                  Кръстът като символ откриваме в „Невидна, тънка светлина“. Абсолютно самотен е лирическият герой в „Ноември“.

Дълбока поезия като тази на Васил Славов няма как да не е силно екзистенциална. В стиховете си той размишлява за живота и смъртта, съдбата, за смисъла и всички останали основни екзистенциални, метафизически и философски въпроси на Битието. В минипоемата „Ахав“ поетът споделя за съдбата на човека:

 

Видя ли го! Душите вдигай

                 в пътеката за паднали мъже,

                 докоснали и обругали всичко

                 с души, разкъсани от зверове,

                 в съдби, посърнали от тихост

                 и думи над изтръгнати езици,

                 когато гониш спомен и животно

                 със същите ръждясали зеници,

                 далеч от мъртвите руини,

                 затънал в облокаменни реки…

 

Натуралистични са картините:

 

                 по палубата – пикоч и мехури,

                 отгоре – тежки облаци от пот,

                 …………………………………

                 Очите – побелели, полудели вече

                 от взирането в празното море,

                оттук нататък камък е съдбата

                и май до крак ще трябва да се мре.  

 

Животът на мъжете е „без мисъл в този груб живот“; „и споменът за тях умира вече,/ прокапва с кървавата пяна“. Морето е „гробище“. Човекът е тръгнал неотвратимо към царството на Хадес, към смъртта. В края на творбата лирическият герой Ахав намира своята смърт:

 

                Ахав – така го знаеха с човешко име –

                потъна в синкавата морска плъст,

                а от небесните вълни като брега дочакан

                изгря самотен Южен Кръст.

 

(След смъртта на цар Йеровоам, над северното десетплеменно царство на Израил царували все лоши царе. Ахав бил най-лошият от всички. Голяма вина за това имала жена му, злата царица Йезевел, която не била израилтянка. Йезевел мразела Йехова и избила много негови пророци. Ахав е убит около 850 г. пр.н.е. Йезевел също получава възмездието, и тя е убита. Това е предупреждение за неотмениомото възмездие, заради сторените злини).

В „Птиче“ лирическият герой проглежда за това, че човекът е неразделна част от майката природа, нарисувана с много красота. Лирическият Аз  размишлява за отишлите на небето и сега му „говорят с пъстри шапки на ангели“:

 

                Днес отворих очи за тънкостеблия вятър,

                за тихия ромон, пренесъл тъгите и тайните,

                за подивелия цвят, за сълзицата лъскава,

                за това как листата пак си слагат герданите,

 

Лирическият герой е прогледнал за Доброто, усетил е неразривната връзка между живите на земята и мъртвите на небето. Цялата творба е силно екзистенциална, тиха е молитвата на лирическия Аз. „Софийско танго“ ни убеждава във фината чувствителност на Васил Славов:

 

                 Следобедът – толкова тъничък. Кристално небе.

                 Листата – запалени. Галещо, слънчево тихо.

                 Прежда от вятър паякът пак лениво тъче,

                 припва и сянка, а след сянката – никой.

 

Мировата тишина предразполага към вглъбяване и екзистенциален размисъл за „вечните въпроси“, които кълвачът „кове по дървото“. Поетът умее да визуализира и пресъздава природата. Неговият лирически герой препуска „с въздишката всичко да каже“, сърцето е „стар спътник“. Споменът за мъртвите е част от силната екзистенция на творбата:

 

Крехки и призрачни, тихо докоснали длани,

                 плуват над времето тези, дето отдавна ги няма.

                 Чувам още смеха им и ги виждам засмени –

                 вуйчо, Багата, Таня, татко и мама…

 

     „Кой на гроба ще заплаче,/ кой невена/ ще погали…“ са въпросите, които терзаят лирическия герой в „София“. Типично екзистенциално стихотворение за Васил Славов е „Тихо“, което ще цитирам цялото:

 

Отвъдна, бездиханна тишина,

                 далечен сън, забравен в шепа залез,

                 говориш с майка си, светицата, сама,

                 а тя те милва и небето пали.

 

                 И после пак със тях, със мъртвите говориш,

                 защото това е твойта нова маса,

                 чиния слагаш, дълго с Бога спориш

                 за любовта, за края, за разпятията.

 

                 И чуваш ги как в тъмното се смеят

                 и как в очите им догаря планината,

                 след време вятърът и тебе ще отвее

                 и ще ги стигнеш милите из небесата.

 

                 Безмълвна, бездиханна тишина

                 и светла скръб, и недокоснат залез,    

                 остана някаква свещица у дома

                 и тя те учи мъртвите да пазиш.

 

Стихотворението е изцяло изградено и постигнато – от началото до края е единно, без спадове както в съдържателно, така и в художествено отношение. Въздейства универсално, защото се занимава с фундаментални проблеми на Битието ни като човеци – за смъртта и Смисъла, за мъртвите, които са по-дейни от живите, както твърди Иван Динков. Лирическият герой търси пристан в едноименното стихотворение:

 

                    Ще ни повие с пяна тишината,

                    ще падне тихо сетната ни стряха

                    след всички тези светли дни,

                    които ни покръстиха и ни живяха.

 

За Васил Славов любовта се изживява през душите и сърцата. Съкровено изповедно стихотворение е „Двама“, в което поетът издига в култ любовта:

 

                    Защото ти и аз се видяхме, любима

                    и се познахме, любима.

                    В очите ти видях разбиране,

                    в очите ми видя все дъно.

                    Да седнем и да погледаме,

                    Людмила моя,

                    любима моя,

                    животът как минава

                    докато животът мине.

 

„На жена ми“ е своеобразно продължение на „Двама“. То блести от чистота, защото връзката между двамата влюбени е духовна:

 

                    И как очите ти с крило да галя,

                    когато тъмнотъжни са зениците.

                    А как летяхме в слънчевия огън

                    и как до пепел, мила, се обичахме.

 

                    Изгря в живота ми от лилия и пяна,

                    избухна залезът в заря от пръски и

                    помня как изтръпна младостта ми

                    и сведе дух пред силата на кръста.

 

Интимно съкровено е „Обичам те“. Красиви и прочувствени са стиховете, защото идват от дълбините на душата и сърцето на лирическия герой:

 

                    Обичам музиката на косите ти,

                    безкрайните ти топли устни,

                    докосването, слънцето в очите ти,

                    търпението, с което ме покръсти.

 

Фино изразени са чувствата в „Под книжния фенер“: „Снощи галих косите ти./ Упоение бе./ И безкрайност./ И танц, мила моя“; „снощи галих косите ти./ Силни и солни“. Във „Фар“ лирическият герой зове любимата: „Ела. Постой на зимните  скали/ тъй както спира се и диша красотата“. През мисълта за смъртта се изживява любовта от лирическия Аз в „Созополските гробища“:

 

                    Говорим за Созополските гробища.

                    Ще бъдем в тях – ми казваш – някой ден.

                    За вятъра говорим, който ще гали тревата над нас,

                    за стръковете на радостта, че сме заедно.

 

Влюбените ще бъдат заедно и след земната смърт, защото и смъртта няма силата да ги раздели, както е в „Неразделни“ на Пенчо Славейков, е естествена. Същия мотив откриваме и в „Няма да тръгвам, Ангеле“, където лирическият герой очаква любимата, тя ще възвърне силите му и ще осмисли живота му, Красив е финалът на творбата:

 

                    Пък ако някога паднем,

                    ще паднем в звездите,

                    сред тяхната вечна, бляскаво-бликнала яма.

                    И пак ще търся,

                    ще търся очите й,

                    дори, Ангеле, когато вече ме няма.

 

За всеотдайната любов и признанието към любимата става дума в „Каквото ми остава“. С любовта си любимата е крепяла лирическия герой в живота. Рефренът е „Каквото ми остава – давам“. Във финала на стихотворението той очаква края. В поантата на „Във този дъжд от дъждове“ поетът спонтанно възкликва: „Как мразя всичкото, което ти не си“ и чрез този стих изразява цялата си пределна любов. В интимните любовни стихотворения на Васил Славов няма да открием силни плътски страсти, разюздан  еротизъм и сексуална вулгарност, защото любовното чувство е дискретно, дълбоко духовно.

Като всеки надарен поет и Васил Славов често в стиховете си се вълнува от поезията, изкуството, защото е убеден в тяхното значение за човека, за неговото хуманизиране и очовечаване. За Хьолдерлин поезията е заместила религията. За него поезията е онова, което е Евангелието за другите. При него поезията се е превърнала в „съзидателно начало, което крепи вселената“. Казва също: „Без ентусиазма на поетите Боговете ще умрат.“ Подобно е разбирането и на Васил Славов. Тежък и изнурителен е трудът на Твореца в „Давид“:

 

                  Давид – със счупено коляно.

               (Маестрото напразно млати с чука,

                  напразно го придумва да си каже.)

                                             мълчи Давид.

                             От дългото очакване

                      рогцата му се просълзяват.

 

В „Забравена земя“ Васил Славов настоява, че мястото на поета е при стиховете, където се чувства пълноценен и необходим на хората. Затова вятърът го пита: „-Кога ще се връщаш при стиховете и дюлята,/ които остави отдавна…“ „Балканско съвършенство“ е посветено на Константин Павлов, написано е в сатирично-гротесков стил, съответен на поетиката на К.Павлов. Към натуралистични сцени в този стил прибягва и в „Токсини на страха“. Стихотворението „Път“ е посветено на Борис Христов. И в тази творба Васил Славов е разкрил умението си да пише и да се превъплъщава успешно като поетика и  настроение в регистъра на съответния поет. Вървят в живота заедно „човекът-звяр и кучето-човек“:

 

                   И стигнали до края на земята,

                   погледнали и… нищо, самота;

 

Директна е аналогията със стиховете на Борис Христов от „Христова възраст“:

 

-Аз изкачих дървото на живота –

видях, че няма нищо на върха и слизам.

 

Особено силно е хуманистичното послание, че изкуството губи своя смисъл извън човека. Светло е в едноименното стихотворение, защото е свързано с любимия му Борис Христов. Рефренът „Каква по-свята светлина“ изразява настроението, обзело лирическия герой на поета. Всичко е чисто и свято, защото Поетът – събрат и Демиург го е учил „на тихост, на любов и на разпятие“. В „Изгрева“ Васил Славов мечтае да седне „В градината на Учителя“, където „ще чуе кръвта,/ земята си“. Връзката между двамата поети е сходната духовност, която носят в себе си, душевната и сърдечна чистота и святост. Неизбежни са асоциациите и реминисценциите, алюзиите със стихове на Христо Фотев. Творбата е диалог между двамата поети.

За един поет съдим и по творческите му пристрастия, по Учителите – в случая при Васил Славов – Борис Христов, Константин Павлов, Христо Фотев… Това е родството и братството между поколенията големи поети. Лама Согял Ринпоче казва: „Щастието се състои в това да откриеш част от вечността, скрита в другия и да я припознаеш като своя.“ Но достойнството при Васил Славов е в това, че никъде не допуска влиянието да се превърне в подражание, а съхранява творческата си поетична автономност, индивидуалност и специфика. Категорично доказателство за тези наблюдения е цялото му поетично творчество.

В Изложба“ споделя, че в очите на хората се оглеждат душите и сърцата им, и това го разбират, предават и изобразяват художниците, поетите, писателите, хората на изкуството. В едноименното стихотворение Васил Славов е изобразил истинския Поет:

 

                …върви, прегърбен, още див,

                върви изстинал… и изпит,

                изхвърлен върху сгур от ада,

                светец, като на кол побит.

                ……………………………..

                Върви в дъжда – загубен, лек;

                дъгата – с черната премяна…

                Върви по улиците на града си –

                една кървяща и ненужна рана.

 

Страдалческа е ориста на поета. Самоприковаване „върху листа от думи и скрижали“ – това е съдбата на големите поети („Жив“). В „Към Колизея на слънцето“ поетът споделя как мъчително се ражда поезията:

 

                Югът те учи, че се умира бързо.

                Но Югът те учи и на поезия. Понякога, когато очите

                                                                                    болят от синьо.

                Поезия и Смърт си мисля.

                Гледам всички тези разминаващи се в съзнанието ми

                                                 спирки като строфи, като лист.

                Разчитам ритъма, метриката, внушението им.

                Губя вяра от слепотата на слънцето им. Дишам.

 

                А отсреща – къртичината Везувий.

 

В „Шесто небе“ поетът търси „Своето свято/ шесто небе“, най–вероятно Поезията. Дарението на поета за хората в едноименното стихотворение е сътвореният стих, мечтата му е „да допиша стиха, преди животът да мине“, мигът, който очаква вече „трийсет години“. Но е така – истинската съдбовна поезия се ражда в мъки и страдания. В „Катерина“ поетът споделя, че се е домогнал до Поезията, когато вече е било възможно, когато е съзрял за  нея, когато се е научил да я изговаря  Ням, без думи:

 

                 На кого да разкажа безсънието си.

                 На кого да прочета стиха си сега, когато най-сетне

                                                            се научих да пиша.

                 Когато стана тихо. Когато се възправих.

                 Ням.

                 Чуй тишината ми…

 

Най-важно е говорещото мълчание, което е царството на думите („Завършености“).

Васил Славов е поет, който с голямо художествено майсторство рисува словесни пейзажи, притежава око на художник. Ето как е обрисувал бурята в „Следобедна буря“:

 

               Светкавица.

               Далечен тътен.

               Сумрак оловен –

               капка,

               две…

               След миг – порой

               и влажна пяна

               като зад тънко острие.

 

Аналогията с Яворовата „Градушка“ е естествена. Предчувстваме трагедията, която предстои. Повечето пейзажи в поезията на Васил Славов са зимни, дъждовни, мъгливи, ледени, беснеят ветрове. Мрачно, студено, неуютно, тъмно и мъртво. Ето началото на „Пейзаж“:

 

                Зимно до дъно, голо поле.

                Скършен трънак преди да умре.

                Само див, леден вятър фуча.

                Обрули земята, тръгна мъгла,

                затули сребърни, скрежни кинжали,

                студът пукна камъка, небето попари.

 

Картината вещае природен апокалипсис. В „Тъй бяла, бяла“ зимата е бяла, но настроението и посланията са противоположни. Докато „Софийска есен“ е топло и прочувствено стихотворение:

 

                 Бедни мои есенни листа,

                 литнали със слънце от небето.

                 Ще ви пазя, ще ви съхраня,

                 птичета сте слабички и клети

.

Дори в топлото и светло стихотворение  „Есен“, където става дума за любовта и песента, финалът на творбата е характерен за този поет: „чакам дъжда ти/ да заръми по душата ми/ в нашата есен“. Красиво-тъжни са дървото и пейзажът в „Бяло“.  Пейзажът в „Тихо“ е красив и тъжен по своему. Тихо и смислено е в поезията и пейзажите на Васил Славов. Той разчита на говорещата тишина, сякаш се страхува да не наруши покоя на мъртвите предци. Колко тъжна и нежна красота откриваме в стиховете:

 

                 Човекът на пейката, шепне нещо на залеза

                 и го гали така, както гали тъгата…

 

Дори вятърът е тих във „Витошкият вятър“, а не бурен, ураганен, сякаш и той скърби с лирическия герой и се страхува да не наруши спокойствието на мъртвите.

„Сега, когато есента дойде“ е стихотворение равносметка и благодарност към тези, на които се е крепял животът му, на тях дължи куража да живее честно, достойно, почтено, всеотдайно и талантливо, въпреки всичко:

 

                 Сега, когато есента дойде

                 и тихо от сълзите ти дъжди,

                 готов за път към нови светове,

                 на този свят с любов благодари.

 

Това, което крепи поета  са „Една жена, едно дете/ и залезът,/ догарящ/ над разпятието“ („Кое е крехкото дихание“). Отново не достига до своя съкровен копнеж, до „нестигнатата, копняна светлина“. Финалът на стихотворението е впечатляващ:

 

                 Кое е сетното дихание,

                 което те възправя пред небето?

                 Обричането, скромен кръст

                 и изгрева

                 в очите на детето ти.

 

В минипоемата „Ням“ с кораба пътува човекът, който трябва да се прероди в морален, нравствен смисъл:

 

                И корабът мъглясъл, с крепните криле,

                познал и свят, и Ад, небето ще чете

                и може би отново, към бряг ще се завърне

                или платното черно

                към мрака ще обърне.

 

Тази промяна е очаквана и от небето, т.е. от Бог, който също се надява отрочетата му да се вразумят най-сетне и да потърсят спасителното Добро, да започнат да се оповават на него. Човекът е затънал в греховност до такава степен, че Създателят се е отвратил и отчаял от най-висшето си творение.:

 

…усилие изконно в забрава да отмият

                да отнесат сърцето, от болка дето вие

                в едно пропаднало в очакване небе!

 

Хората са изпаднали в бепътица:

 

                Да, тук сме всички ние,

                сред кърваво море,

                и никой път не знае,

                ………………………..

                и вече на колене на Дявола се молим

                –––––––––––––––-

                и там,

                по мачтите

                на куките побити,

                приличаме на кацнали в подлунието птици.

 

Отвратителен е животът със злобата на хората. Ахав се явява отново като „несвестен пес“, той е „загубил всичко свято и всичко пропилял“. Непоносимо е човекът, Божието творение да живее във „Вселенско примирение“. Уродлив, отблъскващ е образът на човека: „…без кучката настръхнала и майка си да знае,/ които му дариха пречупена снага/ и патерицата строшена, да тропа из дъжда…“ Сякаш настъпва Потопа, който да погуби недостойните човеци. Картините са потресаващи. Чувството на омерзение е тотално:

 

                И Адно е за Дявола.

                И Адно – и за нас.

 

Спазматични са стиховете: „Отиват си,/ отиват си/ последните лъчи“, следва мракът… Натуралистичните картини нагнетяват негативно експресията. Но крилата са все пак „крепни“, което звучи като рефрен на Надеждата. Дори природата „човека не позна“, защото се е отделил от нея, макар да е част от прамайката природа. И все пак Надеждата-присъда:

 

И може би ще почне отново Рождество

                без нашето участие,

                без нас, пък и защо?

 

Като литератор и литературен критик харесвам и ценя автори, които не се суетят около успехите си и не се самозабравят, които не се смятат за избраници, за елит, превъзхождащ останалите, преди наистина да са станали такива. Които не са се ожесточили от жестоките удари на живота, които болките са направили по-мъдри. Пък и талантливите винаги са по-плахи и неуверени, притеснителни, вечно се съмняват за стойността на сътвореното. Такъв поет е Васил Славов. Само бездарниците са шумни, агресивни и не се съмняват. Стиховете на Васил Славов несъмнено са в зоните на истинската, значимата поезия. Борис Христов споделя: „Васил Славов – и в поезията, и в прозата – е отдавна на върха, без сам да знае. Може би защото никога не е знаел, че е „човек на изкуството“, а работник приведен над Пътя, по който върви и отминава… Човекът.“

Поезията на Васил Славов е умна, решителна и дълбока, творбите му задължават да внимаваме, когато ги четем, за да открием какво ни говорят, да разчетем поетичните им послания. С какво поетичният  свят на Васил Славов е неповторим и уникален. Според мен е в умението му да превръща всеки спомен, всяко свое видение и памет в стихове. Така конкретният спомен за нещо преживяно се превръща в метафора за целия ни живот. Образите едновременно ги има, и ги няма, те се губят и потъват в омарата, в тънката тъга на припомнянето, но и в тъгата на забравата.. В картините нещата се появяват и изчезват, обединени в общото беззвучие. Ако се вгледаме внимателно ще почувстваме, че на пръв поглед оскъдните пейзажи в поезията на Васил Славов всъщност са безкрайни. В творбите му съжителстват едновременно обживяно и пропуснато в странна тишина. Наред в привидно успокоените стихове се усеща вътрешния им драматизъм. Това произтича от самите образи, защото пространствената дълбочина идва от сблъсъка на множеството внушения, смисли, философски прозрения в неговия специфичен и необикновен свят. Така стиховете му придобиват силно вътрешно напрежение, психологическа усложненост и многоизмеримост. Васил Славов се вълнува от екзистенциалната проблематика: за равенството пред смъртта, за непроменимата нравствена същност на човека, за борбата на човека със себе си, а не тази с враговете, за безсмислието на човешката алчност. Неговите творби открояват интереса му към социалната проблематика. Светът на бедните, онеправданите и слабите оживява чрез конкретни съдби, на фона на охолството при други персонажи. Силно го вълнуват социалните дисонанси, прекалената социална дисхармония. Интересува го както Борис Христов „Човекът в ъгъла“. За него важи казаното от Марина Цветаева: „Пълна невъзможност за съпричастие с лицемерите.“

Васил Славов не прибягва до акварела, по-скоро е поет-график, защото колоритът,  цветовата пъстрота и разкош  не са му присъщи. Той разчита и търси да открие същността и Смисъла на явленията и живота. Внася нова конкретна емоционалност, която се подхранва от мисълта за Смисъла на човешкия живот. Търси същественото в света, като се противопоставя на фалша в обществото и каноните му. Упорито търси онова, което е извън обсега на нашето съзнание, вълнува се от неизвестното, непознатото, имагинерното. В центъра на поезията си Васил Славов поставя проблема за безсмъртието на душата, за полезността на творчеството, за борбата и единението на духа и материалното. Интересува се от човека сред неразгадаемата му действителност. Както споделя Хосе Марти: „Пред стиха накичен, реторичен, предпочитам стиха естествен“. И още: „Не в пурпур, а в кръвта си се облякох“. ВасилСлавовата поезия е изчистена, в повечето случаи сведена до знаковост. Фабулата у този поет е едва набелязана, защото той Вижда с вътрешните си сетива. Затова почти всеки ред от неговите стихове е един образ, затова стиховете му са поезия.

Васил Славов пресъздава преди всичко духовни пейзажи, които интуицията на сърцето и душата нашепват. А зад интуицията му стоят впечатляващи културни напластявания и натрупвания. Този поет живее винаги на синора между два свята – между блян и действителност.

Макар че пише както в класически стих, така и в свободна поетична форма, в поезията на Васил Славов се усеща единен стил и усет към формата. От стиховете му се убеждаваме в неговия неповторим натюрел, завършена и ярка творческа индивидуалност, както и за майсторски овладяната форма. Той не се страхува да употреби и някоя немного поетична дума, стига да може с нея да изрази впечатлението си, търсенето, внушението, посланието.

В статията си „Душата на писателя“ Александър Блок пише: „Първият и най-важен признак на това, че даденият писател не  е случайна и временна величина, е чувството за Път… Само чрез наличието на път се определя вътрешният „такт“ на писателя, неговият ритъм. Най-опасно е загубата на този ритъм. Непрекъснатото напрягане на вътрешния слух, вслушването сякаш в някаква далечна музика, е непременно условие на писателското битие… Да знаеш своя ритъм – за художника това е най-надеждният щит срещу всяка хула и пощада“. Несъмнено Васил Славов има както своя поетичен личен път, така и ритъм. Наблюдаваме как с времето укрепва и израства като поет Александър Блок споделя също: „Подражаването на чуждия глас е присъщо за всеки лирик, както на пойната птица. Но това подражаване има граница и поетът, който я прекрачи, става епигон“. Васил Славов в поезията си никога не е прекрачвал тази граница. Той е подчинил таланта си на умението да бъде себе си, да бъде различен, следователно да бъде пределно свободен. Точно по тази причина неговите стихове се превръщат в част от нашето лично различие, от моята, от вашата, от нашата свобода. Със своята поезия той проверява хипотезата за човека и човечността, без да ни натрапва изводи.

Ще завърша с великолепното, прекрасно и дълбоко екзистенциално стихотворение „Аз чувам нотите на тишината“, което е финално за последната стихосбирка „Ням“ на Васил Славов:

 

                   аз чувам вече нотите на тишината,

                   притулните й стъпки на сърне –

                   как падат, падат с цялото небе,

                   аз зная кой до облака ме чака.

 

                   аз виждам топлите искри –

                   детето, дето в пролетта отмина

                   и тази крехка нишка от коприна,

                   молитвено как в клепките дъжди.

 

                   аз зная, друмникът в тъгата си ще спре,

                   ще бъде светло и ще бъде тихо,

                   душа с душата си ще пише стиха,

                   а времето от вятъра си ще се отрече.

 

                   аз чувам как по мен расте трева,

                   как тихите й стръкове ме преболяват,

                   как скромната вечерня изтънява,

                   и как за пътя ни се готви обичта.

 

Изкуството е безсмъртно!

 

 

 

СВЪРЗАНИ СТАТИИ

Оставете коментар

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете името си

- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -

Най-популярни

Скоро коментирани