Сн: Читалище „Зора“, Сливен
Никола ИВАНОВ, литературен критик
Иван Радоев дебютира със стихове едва 12-годишен – през 1939 година. Разбира се, че те носят белезите на възрастта му, това са по-скоро ученически опити. Да започне да пише поезия влияние оказва и семейството му. Баща му Дашко Радоев под въздействие главно на Лилиев още от ученическите години обиква литературата и започва да пише разкази, които публикува в авторитетните „Литературен глас“ и „Литературни новини“. На няколко пъти в село Пордим идват на литературни четения Никола Фурнаджиев, Ангел Каралийчев, Стилиян Чилингиров, Емилиян Станев, които преспиват у тях.
Първата стихосбирка на Иван Радоев „Шумят знамената“ излиза през 1951 година. Самото заглавие е показателно. Това са стихотворения, в които поетът споделя преживявания главно от бригадирските си дни в Хаинбоаз през 1947 година. В Литературната анкета с Мария Гарева той споделя: „Тук може би започнах истински да пиша… Това беше и най-хубавото в моя досегашен живот. На Хаинбоаз дължа може би всичко хубаво, което имам. Първите стихотворения, които напечатах, бяха с тематика от бригадирския живот. След това дойдох студент в София, запознах се с млади и по-стари писатели и вече окончателно се ориентирах към поезията“.
Автобиографично е „Ракия за Бога“, в което поетът споделя:
Защо не загрози лицето си със злоба?
Обичаше да се говори за момичета,
и пушеше, той много пушеше.
Захвърлен в криминална рубрика,
запушил с тяло ранните си поетически тетрадки,
наказан със забвение
по време на големите безсмъртия.
………………………………………………….
От никъде. Не се е никога напускал.
Той викаше света при себе си на гости.
Какво са си приказвали със този свят, не знам.
Преди разсъмване целуваше небето му
и пращаше шише със джибровка на Бога.
Останалото той преглътна в стихове.
И още един ключов стих, който говори много: „Ах, как обичаше да дразни силните“.
След промените на 9 септември 1944 година – втората половина на 40-те и началото на 50-те години на миналия век – се пишат предимно партийни, патриотарски, догматични, схематични, плакатни стихотворения. Иван Радоев с поетичния си усет, въпреки общия ентусиазъм, успява да се опази от налагания схематизъм. Заглавието на стихотворението „Бригадирски шинел“ може да подведе, защото е възможно да предизвика асоциативни конюнктурни очаквания в смисъл на поръчкова бригадирска патосна поезия. Нищо подобно. Творбата е и екзистенциална. Допадат искрените душевни преживявания на лирическия Аз, чиито бригадирски шинел е носил загиналият български войник. Стихотворението е и антивоенно:
… Във Пустата е паднал храбър воин,
прибрала го унгарската земя,
заспал в разринатата пръст спокоен
и никога не се прибрал дома.
Шинел, шинел, да можеш да разкажеш!…
В потвърждение на казаното ще цитирам спомен на Иван Динков от литературно четене в бригадирския лагер от книгата му „Навътре в камъка“: „Стъпката ми през плаца е съзнателно нехайна, на трибуната съзнателно отпускам раменете си. Знам как да се държа „като поет“, но изведнъж се оказва, че не помня нищо от себе си. Братски поклон на Иван Радоев! Правя крачка към „хилядите“, както Павел Матев, извръщам глава на запад и дръзко подемам:
До мен невидим сякаш е застанал
стопанинът на стария шинел.
И аз, един войник, от втора смяна,
наместо пушка лоста съм поел…
-Уууу! – надигат се първите редове – Уууу!“ Става дума за стихотворението на Иван Радоев „Бригадирски шинел“. Но така нерядко са посрещани тогава подобни интимни стихове…
В „TRAT MLADEZE“ младежите бригадири са увлечени от романтиката. В стихотворението лирическият герой споделя интимните си мисли с приятеля Милан от Дубровник. Сходни са чувствата, които вълнуват младежите от различни страни. В случая ги свързва не само бригадирското ежедневие и близките славянски езици, но сходната душевност между лирическия герой, Милан и Ярослав:
Над табора – едно планинско време
и нищо друго. Пълна тишина.
Звездите само стават по-големи,
когато нощите са без луна.
Бригадирите са с чисти души, сърца и помисли, ентусиазирано се трудят, вярвайки, че трудът им е в полза на народа и родината. Докато „Приспивна песен“ е прочувствена творба, пропита с бащинска любов към сина. Но умилението не преминава в елементарна повърхностна сладникавост, защото поетът се е опазил. За това говори и рефренното четиристишие, повторено трикратно:
Спи и сънувай, сънувай си сладко,
спи ми, немирнико, спи!
Спи да пораснеш голям като батко,
спи ми, синигерче, спи!
Самохарактеристика на своята поезия Иван Радоев прави в стихотворението „Съдба“, което е от 1966 година:
Мои стихове!
Мои детски играчки и смърти;
усмивки между леда и пламъка!
Как оцеляхте?
Кой ви откърти
от твърдия дух на камъка?
Кой направлява ръката ви тежка?
Откъде е това прииждане?
Нечовешка е вашата упоритост човешка –
съдбата ви е за завиждане.
Мои стихове!
Скромни и самонадеяни;
неподатливи на огъване;
неудобни за пеене;
предназначени за спъване…
Камъчета за обръщане на колата.
С прикрита гордост Иван Радоев споделя, че стиховете му са достойни, нямат нищо общо с конюнктурата и призивите на властта за възпяване на социалистическия живот и идеология. В стиховете си той се вълнува от екзистенциалните, метафизически и философски проблеми на човешкото битие. Поетът използва оксиморона, за да подчертае многопластовостта, обемите и дълбочината на посланията, към които се стреми.
Иван Радоев е автор на първия любовен цикъл, който се появява след 1944 година в нашата поезия. Стиховете стават повод за бурна дискусия и обвинения към поезията му. Догматичната нормативна критика нарича чистата му романтична лирика „порочна“, „еротична“, „упадъчна“, „сексуално-буржоазна“, „декадентска“, „антисоциалистическа“, „вражеска“. Наистина на фона на тогавашната поетическа сухоежбина една сърдечна романтична любовна лирика има повече стойност на процес, защото влиза в противоречие с желанието на властта. Пък и Любовта е и Свобода. И в по-късното си творчество Иван Радоев не изоставя любовната тема, тя си остава сред основните за неговата поезия. В неговата интимна лирика откриваме различни модулации и проявления на любовта.
„Възкресение“ е споменът за първата чиста ученическа любов, затова стиховете са обагрени със сантименталност и романтика. Рефренът е „Моя първа любов“, споделен и изречен с цялата емоционалност. В „Минало свършено“ лирическият Аз с горчивина си спомня за чистото ученическо увлечение към учителката. Вместо разбиране от нейна страна следва репресия и наказание. Става дума за широчина на духа, за отсъствие на богата душевност на обекта на чувството. „Подписване на брак“ е за единствената любима през погледа на влюбения лирически герой. Любимата му е „От Бога подарена“. Всяко начало има и край, включително и любовта – това е мъдрото разбиране на лирическия Аз. Затова в „Следствие“ с годините любовта се е превърнала в „студения труп“. За любовта като най-силната опора в живота е акцентът в „Затвори ми сега за миг очите“. Тя е най-важната, когато лирическият герой, и въобще човекът, е изправен пред сериозни изпитания:
А има често бурни дни, в които
свисти насреща вятърът суров.
в такова време пари във очите
и мен ми трябва твоята любов.
Необяснима е истинската голяма дълбока любов, химията между двама, която я катализира. Любовта е споделяне на най-съкровените нежни сърдечни и душевни трепети. В „Морето и любовта“ лирическият Аз споделя:
Все така ли всеки поглед нов
ще те хвърля в удари безбройни?
-Любовта е вечно неспокойна,
иначе не би била любов.
Любовта е ежедневно щастие, но и тревога, болка, съмнения. Трепетликата в едноименното стихотворение символизира влюбеното момиче, което очаква на брега завръщането на любимия моряк. Но вместо любимия – болка:
Бяла чайка донесе морето
като сетно прощално писмо.
Във „Видение на Трапезица“ любовта е споделена чрез фолклорни мотиви. Свилата се явява и изчезва както става в преданията и легендите. В „Обяснение в любов“, което е посветено на съпругата, Иван Радоев споделя:
От мен не можеш да очакваш нищо
освен една кратка лъжа за щастие.
Ако тя ще ти стигне за цял живот,
да тръгваме.
Това е поетът, той не може да лъже, измамата му е органически неприсъща, защото чувствата избликват от дъното на душата и сърцето му. Лирическият герой на поета в „Грешни сънища“ желае не вечна любов след смъртта, а в земния реален живот да бъде заедно с любимата и да изживеят съвместно любовта:
Лаури, Жулиети, Евридики!
Да бъде вечна паметта ви!
За моята любов не искам вечност.
На мен ми стига
сладката отрова на деня,
когато вечер пием със жена ми
под формата на чай.
Светло и свято е любовното чувство в поантата на „Да бъде любов“: „Да свети името ти!“ Дали любовта е била сън или действителност, се пита лирическият герой в „Песничка“. В спомена за отминалата първа любов се припознават влюбените в „Приумица“:
Аз и ти сме това преди да се изгубим.
Преди да се изгубим…
Изпращам ти тая тъмна пътека.
Обличай се тихо, когато излизаш.
А фактът на припомнянето и оставената следа в сърцата и душите, говори за искреността и чистотата на миналите чувства. Споменът за отминаващата любов е в основата и на „Нежна пепел“:
Приижда студ. Движението свършва.
Остава ни едно навеждане над огъня –
да изгорим на прага летните си сънища.
И нека подарим на вятъра-самотник
шепа нежна пепел.
Всичко е изразено нежно и съкровено, защото отминаващата любов е носталгично чувство, а споменът ще остане до края. С мъдрост и екзистенция е изпълнено „Есенна любов“. Рефренът в творбата е „Благославям жената, която залязва“. Младите момичета трябва да видят и разпознаят себе си в жената, която залязва, защото това е тяхното бъдеще. Но от този факт не трябва да правят трагедии.
От любовта се раждат децата. Но не само трябва да ги създадем и родим. Ако ги обичаме истински, сме длъжни да ги подготвим за сблъсъка с реалния живот. В „Когато се раждаме“ няма да открием кух оптимизъм, защото лирическият герой осъзнава, че „на тая земя има скръб и неволи“ освен радост и безгрижно щастие, а „детето се ражда със свити юмруци/ и с вик проглушава света“. Длъжни сме да подготвим децата за срещата с реалния живот:
Само никога
недейте го учи да бъде послушно,
недейте го пази от буря излязла сред път –
то трябва да види как удря градушката,
да чуе как пада в полето гърмът.
В „Стара игра“ детството си отива, но чистият спомен остава да свети.
„Древна кръв“ е вричане на лирическият Аз в родината. Нито за миг не се усъмняваме в искреността на обръщението към родината, с което започва стихотворението:
Българийо!
Родино моя! Земьо!
Това е обръщение на син към майка, усещаме, че извира от дълбините на поетовата душа и сърце, в него няма и сянка от фалшив патос и преиграване, защото е в кръвта на лирическия Аз. Желанието на лирическия герой е да умре седнал „там под старата гора“, както е желанието на хайдути и поборници. В „Автопортрет без часовник“ лирическият Аз се обръща съкровено:
Деца мои, малки Бълтгарии,
езичници, паднали в божия храм,
облечете моята пепел.
Кръвно е завещанието на лирическия Аз на поета, съкровено е желанието му да предаде любовта към отечеството на наследниците. А „Балада за диалектическия материализъм“ е размисъл за националната ни българска драматична и трагична история.
Затова с тревога лирическият Аз на поета наблюдава миграцията на българите към градовете и обезлюдяването на селата. Психологически вярно предава промяната в навиците и манталитета им от промяната. Сходни са настроенията и посланията в „Балада за прогреса“, където:
Селската епоха завършва със свръхзвукова
молитва от близкото военно летище.
Мир вам!
Неслучайно той свързва прекъсването на връзката с топлината и идилията на селския живот с дехуманизацията и отчуждението между хората в големия град и звуците от излитащите бойни самолети, които символизират войната, която е върхът на дехуманизацията и обезчовечаването. Поантата в „Братя“ говори достатъчно:
Наричайте ме братски „чужденецът“.
В „Абсурдно глезене“ четем:
Човекът е чужд за другия!
човекът е чужд за майка си –
казвате вие –
на жена си,
до която допира своето студено тяло.
И продължава:
Обезкосмяване!
Ето го нашият век!
Човекът остава без клепки.
Той вече не примигва,
когато е виновен.
Гледа откровено – безклепково.
Поетите не притежават
косите на своите любими.
Настъпило е обезкосмяване.
Човекът постепенно се превръща в безчувствен робот, което е страшно!
Несъмнена е социалната чувствителност на поета Иван Радоев. Това е част от хуманизма в творчеството му. В „Блудният син“ е разкрита нелеката съдба на майката и бащата на лирическия герой, които са тежко болни. Но той трябва да намери сили да се откъсне от люлката, за да бъде свободен. Човешкият живот е едно дълго пътуване – това е посланието в творбата. Потискаща е социалната картина в „Болният“ Той е изолиран от света в мизерна обстановка, изоставен от най-близките си. Описан е един обезчовечен нехуманен свят. Отишла си е и любовта, оказала се е измамна. Болният ще изтлее самотен и изоставен, така ще дочака края си. Искрената вяра и надеждите в началото, идеализмът, се оказват фалшиви през соца („Свързване“).
С хуманизмът, съчувствие и състрадание към унизените от живота е пропита поезията на Иван Радоев. От цялата му лирика се убеждаваме, че той има състрадателни сърце и душа и със своята чувствителност е винаги на страната на страдащите, унизените и оскърбените от живота. За да окуражи всички, споделя позицията, че всяка жива твар е сътворена от Създателя, нужна е на живота, има своето незаменимо място, неотделима е от единната природа. Съдбата на човека на земята е предопределена („Когато живеем“). Но човекът не трябва да завижда на тварите, флората и фауната, с които съжителстват, че го надживяват, защото всички са част от единната майка Природа и така е отредил Създателят. Призивът към човека е , че трябва да е щастлив и:
… да няма едно похабено приятелство,
да няма на вечната ситост горчивия вкус,
да няма в ръката му белия цвят на предателство,
да няма в живота му думата „пуст“.
Посланието във „Въпрос“ е, че ако Доброто и Злото, добрият и злият си разменят местата, това не променя по същество нещата. В „Диагноза“ Иван Радоев прави характеристика на века: „Век мой, смешен и жалък“. Но веднага продължава и допълва:
Век мой, светъл и хубав!
Ти си горчивият залък,
затворен в усмивката груба.
Оксиморонът създава дълбочина, широчина и универсалност на посланията, внушенията и въздействието на творбата. ХХ век е най-жестокият в човешката история. Майката на лирическия герой е „от страх посивяла“. Сърцето на лирическия Аз е „затлачено в тиня“. Той се обръща към века:
Век мой!
Аз не съм твой тръбач,
ни барабанчик: трам-тара-рам!
Барабанчици имаш,
имаш гняв, имаш плач,
имаш медни тръби –знам!
Поетът се зарича чрез творчеството си да говори само истината, колкото и горчива да е тя. Човешката история е трагична като съдбите на Жана Д,Арк, Стенка Разин, Левски, Хирошима („Относително“). Във „Философия“ рефренът е хуманистичен: „Природата не прави нищо грозно“. В „Кокиче“ ключовият стих е хуманистичният призив: „Вярвай, човече, обичай!“ В „Усмивка“ съветът на лирическия Аз към човека е да не унива, винаги да намира сили да се бори, рефренът е „бори се, човече, бори се!“:
До последния ден,
до последния час,
до последния миг,
бори се, човече, бори се!
Рисуваните картини са сходни по драматизъм с тези от поемата „Септември“ на Гео Милев:
… на червени огнени биволи,
върху криле
на чудовища бивали и небивали,
през тъмни гори,
оковали небето с разбойници,
през тъмни души
и тъмни гнезда на усойници,
сред целия ад
на печални сърца и стенания
сред разбити на прах
поетични и горди въстания
раздрусан от трескава,
субтропична любов,
от нине
и присно
и во веки веков –
бори се, човече, бори се!
Надеждата е „наречена отчаяние“, тя е „две празни очи,/ които те гледат без надежда“. Лирическият герой отправя посланието: „борбата, борбата – дори когато мълчи,/ на другия бряг ни извежда“. Борбата е категорична:
Аз съм гола!
Съблякох срама си,
за да можете вие
да съблечете страха си!
Аз съм готова
за смърт и за раждане!
Идвате хора –
ставате граждани!
Хайде, човече, слей се със нея!
Оттук започва твоята епопея!
Една от хуманистичните функции на поезията, изкуството е да одързостява читателите, да им помага да преодолеят страха в душите и сърцата си, да бъдат непримирими към статуквата. Въпросът е Хамлетовският „Да бъдеш или да не бъдеш?“ Защото:
Ние тук не одобряваме този въпрос
дори на английски,
понеже, на български казано,
сме вън
от избора на риска!
Колко е тихо!
Като пример за хуманизъм Иван Радоев сочи мравките в едноименното стихотворение. Хуманистичният упрек в „Притча за душите“ идва от разочарованието и огорчението на лирическия Аз от човешката природа, защото масата от хората са „с лисичи опашки“, които въртят недостойно пред властта и силните на деня. Хуманистичният призив към небето в „Модерния човек“ е: „Небе, дай на модерния човек/ една червена шапчица!“ Човекът трябва да се върне към автентичния живот. „Бяло потъване“ покорява с душевната чистота на лирическия герой. В „Да идват следващите“ лирическият герой на поета призовава да не се изтрива и изчезва паметта за убитите. Основното послание в „Риби, китове“ настоява, че всяко истинско и смислено стихотворение е едно предупреждение към човека:
А китовете идват от Флоренция!
И сбрали мускулите на звездите и тайфуните,
и лудост от картини, книги и съзнания,
разкъсали с последен въздух ризите си,
огромни като пагубни сражения,
надигат океана върху гърбовете си
и рухват – слънчеви системи –
върху пясъка,
убивайки се в упор срещу нас.
За да ни кажат!
Жестокото нехуманно отношение на майката към детето потриса лирическия Аз в „Неделя“. Поетът не може да приеме оправданието и измиването на собствената вина с времето:
Не сме виновни ний, а времето!
Защо тече до девет?
В основата на „Съзидание“ е прочутото стихотворение на Кавафис „Ами сега какво ще правим без варвари?“
Иван Радоев е убеден, че хуманизмът е неотделим от духовността, че духовният човек априори трябва да е и по-хуманен. Главното послание в „Когато живеем“, което е от 1956 година настоява, че освен от хляб човекът има не по-малка нужда и от думата, защото само с хляб не се живее:
Човек има нужда от малко неща:
една добра дума му трябва.
Нея той никога няма да сложи в земята.
Ще я сложи в сърцето си. Там
по някакъв сложен закон, непонятен –
от кръвта ли, от що ли – не знам,
тя ще стане на хубава песен
и ще иде при хората…
В „Басня“ лирическият Аз предупреждава колко опасна за човека е бездуховността:
Ще плачеш, човечество смутно
със сълзи като монети,
но с тази ревнива валута
няма да си закупиш поети!
С никакви пари не може да се закупи духовност, защото духовността няма цена – това е основното послание в творбата. Сходно е посланието в „Моцарт в хладилник“, в което поетът изразява позицията, че по-важна е духовната храна. Апотеоз на Доброто е финалът на творбата:
Научи ни, Моцарте, да сътворим
едно голямо, бяло и добро око на бивол.
Финалът на „Концерт“ носи сходно послание:
Нека да започне концертът!
Нека се състои, Господи!
Свободата е неотделима от хуманизма. „Свобода говори със заглавието си. Лирическият герой осъзнава звъна на антената: „Ти нямаш свобода!“ Драматично споделя:/
Не мога! Аз не съм свободен!
Тук аз съм пленник. Аз не съм свободен!
Лирическият герой е неразривно свързан с родината и родното, до такава степен, че не може да се откъсне от тях и усеща това чувство като ограничение:
Очите ми завинаги са запленени
от туй небе, което е над мене.
Дълбоки пътища с вековни дири
обвързват моите нозе в синджири.
Посегна ли към клоните с плода им,
ръцете ми залепват по меда им.
Река ли да премина през Балкана,
поваля ме хайдушката поляна.
Думите на Антената го одързостяват, тя го зове да потърси свободата. Но макар и несвободна, лирическият герой не може да се отрече от родината, защото няма сили да я изтрие от сърцето и душата си:
Аз нямам свобода да прокълна България!
Аз нямам свободата да се отрека от нея!
Във „Вътрешна хармония“ най-голяма ценност за лирическия герой е свободата:
-О, дайте свобода на мисълта! –
Аз съм свободен.
Свободата е преди всичко свобода на мисълта. В „Сигурност“ лирическият герой призовава гардероба да вземе пример от орела:
Господин гардероб!
Четирикрилен мой!
Ти имаш две крила повече
от орела.
Хайде, тръгвай на път!
Разпери своята сигурност
могъща и гардеробска
над света!
Със страх не може да се достигне до свободата. За борбата между материалното и духовното и преодоляването на страха става дума в „Математическо чудо“. Най-големият страх на поета е „да не би да се уплаши от думите“, защото това ще е крахът и краят му като поет. В „Гласовете“ огледалото се моли на лирическият герой:
-Върни ми свободата да легна върху златния пясък
и с милиони очички от слюда да се радвам на слънцето! –
ми казва огледалото всяка сутрин, когато се бръсна.
Водата, хладилникът, телевизорът – всички искат свобода. Но всеки сам трябва да си я извоюва, а не да очаква някой друг да му я поднесе на тепсия. Разбира се, това е осъществимо, ако я носи в сърцето и душата си. Жестоко е самобичуването в „Балада за бъдещето“, което е от 1961 година:
Бъдеще, с какви ръце ще те предадем на другите?
Ти си много далече, не можеш да видиш ръцете ни.
Дланите ни – мазни стари банкноти.
Линиите на живота, честта, дълга и изкуството
се пресичат с линията на срама.
Под ноктите ни има кал, клеясала от драскането
да се изкачим до степента на своето падение.
Не други, а ние самите
си сложихме удобни пред страха белезтици
и затова ти поднасяме две вързани шепи
вместо размах на криле.
Недостойно, срамно и унизително е компромисното поведение, които е еквивалент на несвободата. Малко са светлите и свестни, които тръгват към бъдещето, но уви… Оказва се „че са ослепели от пътя“. Сходно е посланието в „Притча за думите“, в което става дума също за страха и свободата:
Тия червейчета в нашето удобство!
Пръстени за обич и изневяра.
Наша свобода – наше робство.
„Притча за свободата“ говори със заглавието си, а в „Изход“ Иван Радоев поставя тежкия въпрос: постижима ли е свободата?
В „Балада за свободата“ Иван Радоев използва контраста като художествен похват, за да отправи посланието за Светлината като еквивалент на Свободата. В творбата главен персонаж е светлината, която говори:
Цяла нощ гледах как прилепът
ловко се провира между светулките
да не налапа някое въгленче.
Не знаех законите – осъдена бях:
посегателство срещу тъмата!
Аз съм светлината –
тъмно петно в биографията на мрака.
Силен е упрекът в „Малък сив монолог“ срещу примирението с несвободата:
Аленеем, зеленеем, синеем, оранжеем –
и така си светим в мир със себе си
В „Ще извървим ли“ опозицията е несвобода – свобода. Лирическият герой се обръща към Архимед:
Понякога се хващам за небето
да се изтръгна като болен зъб от себе си.
Нима звездите са опорни точки Архимеде?
…………………………………………………………………..
Плешивият дресьор подхвърля захарче на тигъра,
да му напомни колко е била горчива
свободата.
Определя своето поколение като „мъртво“. В „Сън“ са неизбежни асоциациите за погазената свобода при соца:
Там, където бяхме истински,
беше сън,
където бяхме истински.
С нашето събуждане
сутрин свободата ни умираше,
с нашето събуждане.
Писах сънища,
за да се не будя,
писах сънища.
А „Смъртта на диктатора“ е универсално обобщение за съдбата на диктаторите, защото всички в последна сметка са самотни и мразени, нещастни. Универсално е обобщението в двустишието:
Свободата е за начинающи.
Робството – за напреднали.
Няма как дълбок поет като Иван Радоев да се замисля за живота и най-важните екзистенциални, метафизически и философски въпроси на човешкото битие. В „Оптимизъм“ поетът отправя посланието, че много важни за човека са простите на пръв поглед неща, защото това са опорите му: „Един кон пасе край реката“. На фона на тази природна идилична картина детето задава най-сложния въпрос „Защо?“, на който отговорът е най-труден. Екзистенциален размисъл за смъртта е „Как умира един бор“. Посланието е човекът да приема смъртта като неизбежност достойно, вземайки пример от бора. Човекът се измерва според делата, които е сторил приживе и те ще се оценят едва след смъртта му:
Човекът не се измерва прав,
а прострян на земята.
Финалът на „Свят мой“ задава най-сложните екзистенциални въпроси за Смисъла:
Откъде идвам?
Накъде отивам?
В „На един критик“ поетът размишлява за най-сложните екзистенциални и философски въпроси и съкровено споделя: „Тези стихове – топли капки от кръв“. Поетът намира главния Смисъл на живота си в стиховете, които сътворява. Със силна екзистенция е нагнетено „Балада за реката“. Реката споделя:
Свободни мъжки тела
изкъпах се пред бога, който ме забрави.
И съм грешна.
Не ме е страх от смъртта.
Смъртта е живот, в който сме били –
самотата е спомен от него.
Очевидно лирическият Аз вярва в преражданията. За зараждането на живота на земята и еволюцията става дума във „Върху земята“. В „Безкрайност“ поетът поставя въпроса за Смисъла:
Какво пониква от човека?
И отговаря:
Път!… Път пониква!
Човешкият живот е едно пътуване и всеки трябва да намери своя си път, за да достигне до Смисъла, да изживее своя си живот пълноценно, смислено.
Творецът е една от ключовите фигури в поезията на Иван Радоев. Защото творецът лекува духовни рани. Ако не откликва на човешките мъки е не вдъхва надежди, ако е безчувствен, той е непълноценен и излишен. За твореца, поета най-важни са изкуството, поезията, защото чрез нея той задава своите въпроси. В изкуството той намира своя Смисъл. За поета жизненоважен е белият лист, защото върху него той споделя всичко, това е съдбата му:
Цял живот аз съм осъден
да пуша цигари над белия лист.
О, моята пепелница се превърна в жертвеник!
Там е пепелта на моите мисли-жертви.
………………………………….
Нямам нужда от нищо
освен от един бял лист,
на който да пиша:
Аз съм добре!
Поезията трябва да е чиста като дете, като естеството, длъжна е да говори само истината, там е разковничето, за да бъде въздействаща („Притча за разковничето“). Конюнктурното изкуство е обречено. В това не без ирония ни убеждава поетът в „Монолог на един римлянин“:
Вчера един глупав поет
метна на шията си една ода
и осъмна безсмъртен.
Сходно е главното послание и в „Мотивът на звънчето“:
Искаш да препишеш на чисто живота си,
но оригиналът е много зацапан.
Мозъкът гладък като печурка,
кръвта не може да се съсирва.
Поетът трябва да притежава и трето око, с което да вижда невидимото, зад думите да провижда Смисъла („Притча за наградата на поета“). Поклон пред поетите е „Възвание“:
Поети!
Звезди от кремъка на олимпийски оиръжия.
Омагьосани Андерсенови птици на път.
Сухо кашляте в болните стаи на въздуха.
Карамфили с червени пръсти върху барикадите.
………………………………………………………………….
Поети!
Целувам света в очите на вашите сини тетрадки.
Влюбените по целия свят очакват поетите. Посланието продължава и в „Жените, които идват през полето“. С появата на поета стиховете му ги изтръгват от бита, от мотела, те забравят за бита, чрез стиховете си поетът иска да спре времето подобно Гьотевият Фауст:
В този момент се отваря вратата и влиза поетът.
Стреля в часовника – легалният поток на времето.
(Поетите извършват такива неразумни ходове.)
Но времето продължава да тече въпреки спрелия часовник
В края на краищата,
където и да стреля поетът, той стреля в сърцето си.
С това обръща внимание на другите върху някои работи.
После плачат за поета, а не за мотела.
В „Чудото“ Иван Радоев споделя, че истинската, съдбовната поезия е тежък труд, но си заслужава, защото изкуството е безсмъртно.
В краткостишията на Иван Радоев ще открием важни послания. Съдбата на творчеството на фалшивите прехвалени конюнктурна „класици“ е за окайване:
Времето сложи примка
върху врата на живия класик
и ритна дебелия том под нозете му.
За лъжите на псевдогероите става дума в тристишието:
Ние сме малка страна, Господи!
Как ще изхраним толкова много
герои!
Сарказмът е убийствен! В „Баене“ поетът отрича изкуственото разкрасяване, фалшивото и преиграното и скъсване с природно даденото, защото всичко това води до скъсването с автентизма:
И внимавайте,
много внимавате
за своята естествена марка,
да не би случайно да влезете
като серийни експонати
в зоопарка.
Ах, обидно е, много е тежко
за вас, мои диви вълчета,
да ви гледат подобно маймуни
човекоподобните шимпанзета.
„Пресъхнала чешма край пътя“ е посветено на Никола Фурнаджиев. Стихотворението се характеризира с мощност, подобно поезията на Фурнаджиев. „Религии“ е с посвещение на Константин Павлов и е сходно с неговата стилистика, ефектът е в парадоксалния смислов обрат. Творбите показват умението на Иван Радоев за поетически превъплъщение.
За Иван Радоев център на Слънчевата система е нашата планета Земя, защото човеци има само на нея, тя е най-важна и поради това, че само на нея има поети. Другите планети са бедни и скучни, защото на тях няма „нито един поет за разстрелване“. В „Аз съм готов“ поетът споделя:
Поетът е роден да се намесва
в делата тайнствени на Бога.
Защото поетите, творците са пратеници на Бога на земята, за да очовечават и облагородяват човеците.
Съдбата на поетите често е не само дълбоко драматична, но и трагична. В това се убеждаваме от „Разстояние“:
Прегракнал от вяра, Маяковски се застреля.
От тягостно безверие – Есенин.
Значи ние нямаме ни вяра, ни безверие.
Скептиците навярно искат
да изтощят живота със търпение.
Художественото майсторство на Иван Радоев е извън каквото и да е съмнение. В това поетът ни убеждава чрез всяко свое стихотворение. „Под дъгата“ доказва пластическото майсторство на поета и умението му да рисува със слово:
Спря дъждът. Сега далеч на изток
влажни гръмотевици замират,
а над нас в небето синьо, чисто,
гълъбите на ята извират.
Колко красиво е обрисувано разсъмването в „Пролетно разсъмване“:
Денят се ражда неусетно някак – от земята.
ти гледаш на съседите във двора
как крушата от никого нечута,
почуква с клони на един прозорец,
разцъфнала преди една минута.
-И тихото разсъмване прилича
на току-що разбудено момиче.
Ще завърша с прекрасното стихотворение на Иван Радоев „Град на спасението“, което е от 1959 година:
Една вечер полъхна
от морето на миди.
И докато въздъхна,
младостта си отиде.
Младостта си отиде
само в пет-шест секунди.
Младостта си отиде
като „глория мунди“.
Ах, в небесната карта
фарът мига и стене.
Той упътва инфаркта
къмто моите вени.
Мен животът обаче
със въпрос ще ме гледа.
Аз бях бунт неудачен –
победих без победа.
Великолепно стихотворение, в което интимно-лиричното е съчетано с впечатляваща екзистенция. Мекотата на творбата е съчетана с тих ропот срещу съществуващия обществен живот.
Иван Радоев е поет и творец с висока култура. В стихотворенията му става дума за Петрарка, Цезар, Пилат, Архимед, Маяковски, Есенин, Кавафис, Робеспиер, Фурнаджиев, Омуртаг, Тервел, Луи ХVI, Мадам Помпадур, Моцарт, Монтен, Галина Уланова, Висоцки, Ромео и Жулиета, Евридика, Торквато Тасо, Тосканини, Нерон, Иисус, Айнщайн, Лесинг, Венера Милоска, Медея, Касандра, Голата Маха, Константин Павлов, Александър Геров и редица още личности от културата и историята. Асоциациите с тях обогатяват творбите му, правят ги полифонични.
Иван Радоев е чужд на всякаква поетическа конюнктура. Защото той знае, че в конюнктурните стихове фалшът превъзхожда реалността и истината, и се настанява в живота ни. Атанас Далчев казваше, че в българската литература има много таланти, но характерите са малко. Иван Радоев притежава и талант, и характер, което е предпоставка за силно творчество и трайно присъствие в националната ни литература. Той не откликна на призивите, че трябва да се пише възторжена, фанфарна, плакатна, лозунгова поезия, с която да се възпява социализма. Не го разколебаха подозрителното отношение към творчеството му, затрудненията и забавянията при излизането на негови книги, обвиненията в неблагонадеждност, защото той е мислещ творец, който служи единствено на истината
В любовната му лирика няма да срещнем разюздани порнографски образи и вулгарни картини и груба сексуалност, а фина еротика и деликатност.
Иван Радоев деликатно изразява идеите си чрез изтънчено-алюзивен език. В лириката си той е достигнал до своеобразен синтез между романтичното изразяване и самобитността на модерната поезия, на универсалните художествени модели. За него поезията е робство на думите. Посланията си той закодира в точно намерените думи. Нито класическият стих, нито свободната поетична форма го затрудняват. По-често използва модерните непълни рими. При класическия стих прибягва до различните му модификации.
„Аз търся поетическо убежище“ е заглавието на стихотворение на Иван Радоев. Той цял живот търси личното си поетическо убежище и го намери в своите искрени и смели думи, които не го предадоха и няма да го предадат. Той споделя, че тяхното поколение навремето е определяно като „мъртво поколение“. Иван Радоев е сред поетите, които със стиховете си опровергават подобни определения и опазиха името и честа му.
