Преди един от най-духовните празници на България ви предлагаме откъс от книгата „Как станах свещеник“ на Димитър Митев. В първия том на изданието са събрани разказите на над петнадесет протойереи от цялата страна. Един от тях е уважаваният Петко Еленкин от храма „Св. Вмчк Георги Победоносец“ в Пазарджик.
Книгата е полезно четиво за всички, които искат да видят от първо лице облика на православието в страната ни.
Съставител и редактор е Димитър Митев, богословски консултант: ст. ик. Павел Гърбов, коректор: Калина Викторова. Графичният дизайн е направен от Диана Митева, а снимката на корицата от Веселина Велчева. Цялата книга можете да изтеглите тук:
С автора можете да се свържете – ТУК
Ето и разказа на отец Петко Еленкин.
Казвам се Петко Стефанов Еленкин. Православен свещеник съм, на 44 години, служа в църквата „Св. Вмчк Георги Победоносец“ в град Пазарджик – родният ми град. Израснах тук, под сянката на храма, посветен на Божията майка – „Успение на Пресвета Богородица“, където баща ми беше енорийски свещеник в продължение на 35 години.
Завърших основното си образование в Пазарджик и през есента на 1989 г. постъпих в редовния 5-годишен курс на Софийска духовна семинария „Св. Йоан Рилски“ на гара Черепиш. През 1994 г. бях приет в Богословския факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, но нещо ме теглеше към техниката, към компютрите. Бях добре с математиката и през 1996 г. кандидатствах и ме приеха да уча „Информатика“ в Нов Български Университет. Лошо се стекоха тогава обстоятелствата, хората обедняха и през 1998 г. се наложи да прекъсна обучението си, но вече бях научил достатъчно и есента на същата година вече работех по втората си специалност. Във фирмата, където работех, се запознах със съпругата си, изключително вярваща жена. Тя беше много впечатлена, че уча Богословие, че съм завършил Семинария и че баща ми е свещеник. През 2000-та година се венчахме и станахме семейство.
Всъщност май винаги съм знаел, че ще стана свещеник. Преди много години, може би 40, на една сватба присъстваха трима монаси. Младоженецът беше брат на единия. Един от тях ме попитал дали не искам да стана монах. Моят отговор бил, че аз ще стана свещеник като тате в църквата „Св. Богородичка“. Но като завърших университета, някак се разколебах, дръпнах се и не исках да ме ръкоположат. Всъщност беше ме страх и затова отлагах. Все си казвах, че има време. Баща ми ме подканваше, но аз увъртах и намирах всевъзможни причини да не искам, но наистина най-сериозната причина беше благоговейния страх, че съм грешен човек и че като свещеник може да объркам нещо непоправимо. И така до 2006-а година.
Беше краят на февруари, ако не ме лъже паметта. Получихме страшна новина – съпругата на наш приятел беше починала. Млада жена. Със съпругата си винаги сме водили разговори на екзистенциални теми. Забравих да спомена, че тя е философ по образование, понастоящем е преподавател в гимназия по философския цикъл предмети. Та тогава се заговорихме отново за живота, за смъртта, за приятелството, за служението и моето бавене. Дадохме си сто дни да мислим, да говорим, да обсъждаме как ще се промени животът ни, ако подам молба за ръкоположение и тя бъде удовлетворена. И така след сто дни решихме да го направим – да си стегнем багажа, да се върнем в Пазарджик и да подам молба за ръкоположение. Молбата ми беше одобрена и на 17.07.2006 г. бях ръкоположен от приснопаметния Пловдивски митрополит Арсений за дякон, а на 30-ти август две седмици по-късно и за свещеник.
С едно изречение – животът ми след това няма нищо общо с този дотогава! Преди, когато бях IT специалист, бях свикнал да си „говоря“ с компютри. Сега говоря с хора. За разлика от машините, хората имат свободна воля, имат чувства, имат избор. Това е великата Божия благодат! Хората питат, плачат, смеят се. От мен се иска да утеша плачещия, да върна при Бог колебаещия се, да кажа на свития добра дума, ако мога да помогна на нямащия. Щастлив съм, когато видя дори само един човек усмихнат, когато си тръгва от храма.
Дните ми никога не се повтарят. Всеки ден е различен със своите задачи. Идват хора за съвет, други с молба, трети с тревогите си и всеки трябва да си тръгне утешен. Освен за душите на хората, трябва да се грижим и за храма като сграда. Винаги има какво да се ремонтира, винаги има нещо, което е овехтяло и трябва да се смени. Това е дом, Божий дом, дворец! И както подобава на Царят на царете, домът Му трябва винаги да е най-красивият. Разбира се и дворът не трябва да бъде запустяван. И така, както е казано на латински – „Ora et labora“, минава всеки ден.
В служението ми много пъти съм се сблъсквал с неразрешими на пръв поглед проблеми. Тогава на помощ идва Свещеното писание, животът на светиите като примери и не на последно място Литургичният живот. Вярата и смелостта, която хората придобиват от тези примери, са най-големият помощник. Преди години дойде жена, болна от рак. Почти се беше предала. Поговорихме. Разговорът премина в изповед и на следващия ден тя прие Светите Тайни. Посъветвах я да се причастява, колкото е възможно по-често, докато е в болницата. Слава Богу, жива и здрава е до ден днешен. И това не е единственият пример. Вярата и убеждението, че Бог може всичко и всичко, което поискаме в молитва с вяра ще ни се даде, са половината от чудото. Останалото е от Бога. Все пак никой не знае какъв е Божият промисъл. В същото време ако свещеникът не съумее да запази спокойствие и даде свобода на емоциите си, може да не успее да утеши човека срещу него. Свещеникът трябва да съчувства на хората, но ако покаже малодушие или по някакъв друг начин „съблазни“ с държанието си този, който му се е доверил, може да навреди на душата му.
Свещениците не са ангели. Ние сме хора. Обикновени човеци, които по Божие допущение, са облечени във властта на свещенството. И тази власт е страшна, защото свещеникът е приел от благодатта на Св. Дух, когато архиереят е възложил ръце върху него и тази власт е огън. Властта да „свързваме и развързваме“ и вярата, че това наистина е така, не бива да дава на свещеника голямо самочувствие, защото в един момент тази сила може да се обърне срещу самия него. От благоговеен свещеник може да се превърне в горделив, а гордостта всички знаем до къде води – до отпадане от вярата, до скъсване на връзката с Бог, така както е станало в началото с най-светлия ангел.
Въпреки това Бог ни е дал обещание, което не е било по нашите слаби човешки сили и затова Сам Бог се е въплътил в човешка природа, за да ни примири чрез саможертвата Си със Самия Себе Си. Както казва св. Ап. Павел „Ако Христос не е възкръснал, то празна е нашата проповед, празна е и вашата вяра!“ Именно на Възкресението се крепи цялото учение за Изкуплението на човечеството от първородния грях. Но тъй като имаме свободна воля, ние грешим. Затова Христос ни е оставил утехата да можем да изповядваме греховете си и да ставаме съучастници на Божията Трапеза чрез Тайнството Евхаристия. Винаги трябва в съзнанието ни да звучат Неговите Божествени думи: „Само вярвай и ще бъде спасен!“ Кой да бъде спасен? Всеки един от нас чрез вярата в Христа Иисуса разпнатия и бих добавил Възкръсналия.
На нас хората ни е дадено да знаем много, но и много не ни е дадено да знаем. Не знаем какво ни очаква след час, камо ли какво ни предстои след година. Има един американски афоризъм, който гласи че „Ако искаш да разсмееш Бог, разкажи Му за плановете си!“ Християнинът трябва да очаква добро всеки ден и да върши добро. Надяваме се на добро, молим се за мира по целия свят, но по Божие допущение се случват и недобри неща. Дават ни се изпитания, за да се усили вярата ни и да се опровергае човешката самонадеяност, защото ние не можем да очакваме зло от Бога. Злините идват от правото ни на избор, от нашата свободна воля.
Вместо като венец на Божието творение да сме близо до Създателя си, ние се отдалечаваме, мислейки само за земните блага. Бъдещето ще бъде такова, каквото ние го направим. Ако имаме страх Божий и сме благоразумни, то ще е добро. Ако се противим на Бога и ако мислим, че можем всичко, ако искаме да подчиним Божията воля на нашата човешка воля, добро не ни очаква. Обръщайки се с гръб към Бога, откриваме лицето си към дявола, към бащата на лъжата, към извора на всички човешки страдания и злощастия. Затова се молим за благоразумие, за мъдрост, за Ангел-хранител на всеки един от нас, за да може бъдещето ни да е добро.
