Националната литературна награда за поезия “Никола Фурнаджиев” е присъдена на големият български поет Георги Борисов. Церемонията по връчването се състоя в галерия „Никола Манев“ в областния град.
Тя бе предшествана от мил рецитал на малчуганите от НУ“Никола Фурнаджиев“ в Пазарджик, които почетоха своя патрон и 42 години от създаването на именуваното на него училище.
Кметът Тодор Попов, лауреатът Георги Борисов, председателят на журито по избора на носителя на наградата – адвокат Хари Хараламбиев и литературният критик Никола Иванов се радваха на новата смяна от бъдещи литератори и почитатели на поезията от първия ред.
Малцина знаят, че кметът на Пазарджик Тодор Попов също е бил изкушен от поезията в ученическите си години. Още по-малко са чели неговата поезия. Затова не е изненадващо, че той не пропуска да присъства на връчването на литературни награди. По време на неговото управление те вече са седем и както ги нарече литературният критик Никола Иванов са „седемте чудеса на Пазарджик.“ Нито един областен град в страната не поддържа толкова много литературни конкурси, а още по-голямото чудо е, че те носят имената на местни творци. Ето какво каза кметът Тодор Попов преди да започне връчването на наградите:
Преживяването стана още по-вълнуващо, тъй като сред присъстващите бе и синът на Никола Фурнаджиев – поетът Йордан Фурнаджиев.
НОСИТЕЛЯТ НА ГОЛЯМАТА НАГРАДА
Георги Борисов е роден на 17 юли 1950 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в родния си град и Литературния институт „М. Горки“ в Москва (1974). През 1974 – 1976 г. отбива редовната си военна служба, от която се уволнява като младши лейтенант от запаса. Работил е като редактор във вестник „Литературен фронт“ (1976 – 1981), завeждащ отдел „Документална и художествена литература“ в „Профиздат“ (1986 – 1989), продуцент на направление „Литература и публицистика“ в БНТ (1992 – 1993). От създаването на сп. „Факел“ (1981) е негов заместник-главен редактор, а от 1990 г. – главен редактор. Основател и директор на издателствата „Факел“ (1991 – 1995) и „Факел експрес“ (1995). Под неговото съставителство и редакция от 2005 г. започва да излиза библиотечната поредица на изд. „Факел експрес“ и „Жанет 45“ „Нова проза“, в която са включени българските преводи на съвременни руски автори, сред които Василий Гросман, Василий Аксьонов, Сергей Довлатов, Владимир Войнович, Юз Алешковски, Юрий Мамлеев, Виктор Ерофеев, Евгений Попов, Анатолий Корольов, Саша Соколов, Едуард Лимонов, Людмила Улицкая, Михаил Шишкин.
От 2003 г. до до 2007 г. е председател на журито за наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза.
От 2009 до 2016 г. е главен драматург на Народния театър „Иван Вазов“.
От 2010 до 2015 г. е член на журито за общонационалната литературна награда „Милош Зяпков“.
Автор е на поетичните книги:
„По пладне някъде в началото“ (1977)
„Оставете човека“ (1981)
„Врати“ (1986)
„Пришълец“ (1992)
„Живият бог“ (1997)
„Картаген“ (2000)
„Точно в три“ (2008)
„Какво ми каза свободата / Что мне сказала свобода“, стихотворения и преводи на български и руски език (2012, Москва, „Центр книги Рудомино“)
„Нищо“ (2015)
„И замирисва на море“ (2019)
„Излизане от съня“ (2020)
През 2021 г. излиза сборникът му с немерена реч „Откаченият вагон“.
Има множество публикации документална и художествена проза, сред които „Хиатус“ (2007) в съавторство с Анатолий Корольов (сп. „Иностранная литература“, кн. 8, 2008), публицистични и критически статии, есета, литературни анкети и разговори (Б. Окуджава, Ю. Нагибин, Д. Пригов, А. Кучаев, М. Розанова, Вл. Буковски, Е. Евтушенко, Юз Алешковски, Вл. Шаров, Виктор Ерофеев, Е. Попов, А. Корольов, М. Шишкин, С. Гандлевски, Ал. Кабаков, А. Цветков, Св. Василева, П. Ореховски, З. Прилепин, В. Суворов, О. Гордиевски, Анабел Маркова, Робърт Конкуест, Ю. Андрухович, Грегоар Делакур, Ясмина Реза, Ненад Величкович, Йордан Радичков, Вера Мутафчиева, Миряна Башева, Никола Радев, Алек Попов, Христо Бойчев, Елена Алексиева, Владислав Тодоров, Снежана Иванова и др.). Превежда руски, френски и английски поети (Ал. Пушкин, Ал. Блок, В. Хлебников, Д. Хармс, К. Симонов, М. Светлов, А. Вознесенски, Е. Евтушенко, Ю. Кузнецов, Й. Бродски, Ю. Алешковски, Г. Аполинер, Р. Флинт, Дж. Балабан). Негови стихове са включвани в различни представителни антологии на българската поезия в САЩ, Великобритания, Франция, Германия, Русия, Турция, Чехия, Унгария, Северна Македония, Хърватска и др., превеждан е на почти всички европейски езици.
Участник в редица международни литературни срещи и фестивали, сред които „Интерлит’ 82“ (Кьолн, Германия), общоевропейската писателска среща „Литературен експрес 2000“, Международната среща на европейските писатели в Ереван (2001), Международните поетични празници в Струга (Македония, 2003), Дунавската конференция за изкуство и култура в Белград (2003), Международните поетични празници „Златен ключ“ в Смедерево, Сърбия (2004), Международната писателска среща в Белград (2004), Четвъртата международна среща за превод, издаване и поставяне на пиеси (Вилньов Ле-з-Авиньон, Франция, 2006), Дните на българската култура „Балканска пролет“ в Нормандия (2006), Първия международен фестивал на книгата на открито в Москва (2006), Третият международен руско-грузински поетически фестивал „В търсене на Златното руно“ (2009), Дни на духовната култура на България в Москва и Санкт Петербург (2102) и др. През 2009 г. е сред почетните гости на Московския панаир на книгата, а през 2019 г. – на Салона на книгата в Париж.
Носител е на множество награди, сред които наградата „Владимир Башев“ за най-добра първа стихосбирка (1977), голямата награда за поезия на в. „Труд“ „Златният ланец“ (1999), Националната награда „Иван Николов“ за най-добра поетична книга (2001), Славейковата награда за лирично стихотворение (2007) и др. През 2009 г. става първият носител на националната награда „Милош Зяпков“ за най-добра книга. През 2008 г. Федералната агенция по печата и масовите комуникации на Русия го удостоява с юбилейния медал „Петър I“, а през 2013 г. получава наградата на Министерството на културата „Златен век“. Лауреат е на международната награда „Русская премия“ за „принос в съхраняването и развитието на традициите на руската култура извън пределите на Руската федерация“ (2015).
През 2021 г. получава ”Орфеев венец“ – за изключително високи постижения в съвременната българска поезия, и наградата ”Перото“ за цялостен принос към българския литературен контекст.
През 2022 г. за книгата „Откаченият вагон“ (2021) Портал Култура му присъжда първа награда в категория „Хуманитаристика“ – „заради неговата „немерена реч“, която разширява пределите на българската словесност“.
Третият след Ботев и Яворов
Словото на Георги Борисов
Годината е 1968-а или 69-а, не помня, аз съм ученик във Френската гимназия, имаме час по литература – българска. Ставам на крака и от предпоследния чин на средната редица чета „Конници“ така, че се тресе цялата класна стая и заедно с нея се треса цял и аз.
Или: втора година студент съм в Литературния институт в Москва и всеки ден след лекции минавам край паметника на Пушкин, за да се озова в така наречения Дом на книгата „Дружба“, тогава на улица „Горки“, днес пак „Тверская“. Там продаваха новоизлезли книги от страните на социалистическия лагер, имаше и страхотни албуми от ГДР и Унгария. Половината от библиотеката си с българска класика попълних благодарение на тази необятна за нашите представи книжарница, как съм ги мъкнал тия кашони обратно с влака Москва-Киев-София, не искам да си припомням. Отварям отзад напред том първи от четиритомника на Фурнаджиев и виждам битата със син печат цена: 1 р и 25 к. Книгата е от 592 страници, с твърда, подвързана с плат корица, в тираж 5100 и с българска цена 3.29 лв.
И почвам отново да чета този първи том с Фурнаджиевата лирика, който съм нашарил с кръстчета и чертички, питанки и удивителни, бележки. И съм изумен, че половин век по-късно повечето от тях са на място, че и сега мисля така и сякаш изобщо не съм се развил, че и днес бих подчертал същите редове и думи – колко пъти например поетът е употребил епитетите „тъмен“ и „черен“ (пет пъти в пет куплета на „Вълци“), глагола „пее“…
Гъсти в началото, приписките стават все по-редки и избледняват заедно със стиховете в тома, а във втората му половина няма и следа от тях. Сякаш изобщо не съм го дочел… Но не – чел съм и по-нататък, ето още едно мое кръстче, до него знакът минус, ето и един подчертан с молив на 213 страница последен ред от краткото, писано през 1957-а стихотворение „Пред малката ми къща сред полето/ шосе сивее, виснат прашни клони…“ Този ред гласи: „… а после страшна става тишината“. Срещу него съм драснал: „Тя вече не „пее“.
Има немалко редове и в късната, неузнаваемо „сива“ и „прашна“ лирика на Фурнаджиев, през които прозира изстиналия кратер на вулкана „Пролетен вятър“. До края на живота си поетът ще се връща и надвесва над него, но никога повече, като изключим цикъла „Черни дни“ от втората му стихосбирка „Дъга“, няма да стигне изпепеляващия му градус. Самият той е изпепелен, вял и отпуснат като след епилептичен гърч, с разбита нервна система, употребен за нуждите и задачите на новото време; от непоносимо експресивна, отвесна, поезията му става водоравна или просто равна, описателна и разказвателна. Как е възможно, питам се, след апокалиптичния „Ужас“ и кипящата мъка на къпините – това немощно обяснение в безполова любов под заглавие „На партията“ или „Към родината“?… След взривовете – такава мъртвешка тишина, след грубите и едри мазки на маслената боя – рисунки с игла и твърд молив. След пророческия екстаз на юношата и лоботомията на комунистическите хирурзи – старческата логорея на един натъпкан с успокоителни, току-що изписан сякаш от лудницата нещастник…
Революцията е като Сатурн – изяжда децата си. А България – да не забравяме – се намира под знака на Сатурн.
Пълна загадка е за нашата поезия тази единствена по рода си и хипнотична сила книжка – „Пролетен вятър“. Не само заради възрастта на своя автор, а преди всичко заради новия поетичен език, който – за потрес на околните, голобрадият студент по медицина заговаря, преди още да е проходил в литературното поле. Тя е неповторима. Не може да я повтори и самият обладан от свръхестествената сила на Словото изобретател на този нов език. Тя е като ония дълбинни трусове, при които от земните недра се освобождава чудовищна енергия, способна за миг да обезсмисли цял човешки живот, и след броени мигове безследно да потъне вдън земя. Това е трупаната с векове и затискана енергия на народната песен, която изригва от набъбналото мълчание в разломите на юношеската душа; не напразно всичко в тези стихове пее – и земя, и поле, и дъжд, и сняг… И тишината. И смъртта. Това страшно подземно бучене се носи като грохот на влак, който не виждаме и не знаем край нас или през нас ще мине.
На години тогава този юноша ми е бил дядо – и аз, без да знам, съм расъл с него; тътенът на неговите тъмни тъпани и кървави конници е биел ушите ми като ехо от ударите на сърцето ми, неусетно съм се просмуквал от неговия „Дъжд“: „Моя едра жена, моя топла и родна земя,/ прелъстен от звъна на пръстта, от вика на пустините влюбени,/ тича тъмен дъждът и разголил космата снага,/ ще преспи тази нощ в твойте пламнали угари.“
След време ще разбера, че дори извънземният Александър Геров, друг мой любим и на пръв поглед диаметрално противоположен на Фурнаджиев поет, се е поддавал на мощното му влияние и с обезоръжаващото простодушие на дете присвоявал негови образи и състояния; доразвивал ги е и преработвал така, че са станали органична част от поезията му. Ето от „Дъга“ на Фурнаджиев: „…аз лежах сред грозна, черна тиня/ хранех се със кал и със вода.“ („Ще бъдеш погребан ти в бездни нечути, на кал и вода ще ти стане кръвта“ – Ал. Г.). Или от „Пролет“: „…о, слънце, спряло над света/ като огромна, златна брадва.“ („Гледа ги слънцето с нежност и страх,/милва ги и им се радва,/ и предпазливо надвесва над тях/ своята огнена брадва.“)
Големите открития понякога ни изглеждат толкова естествени и достъпни, че ни се струват наши, лични, и ние заживяваме с тях, без да забелязваме, че са чужди. Така е и с голямата поезия – тя също е често пъти на върха на езика ни, а отделни нейни стихове започват да ни преследват и звучат денонощно в главите като да наши собствени, стават постепенно наша същност. Още повече в случая с Фурнаджиев, който работи на подсъзнателно ниво и чиято дълбоко интуитивна поезия трудно може да бъде обяснена рационално; тя се прокрадва към нас в гръб и е в състояние буквално да ни парализира и забие жило в мозъка; ако песните от „Пролетен вятър“ нямаха нужда от превод, а бяха, да речем, живописни платна, каквито до голяма степен всъщност са, най-големите световни галерии днес щяха да плащат луди пари за тях. За жалост, те не могат да бъдат възсъздадени в целия им мрачен блясък на друг световен език и да заемат мястото си сред върховете на световната поезия. Но пък за щастие на нас, българите, още звучат и ще звучат като свидетелство за безсмъртието на българското слово. Всяка поредна награда на името на Фурнаджиев е не толкова признание за нашата отдаденост към това слово, колкото тежка отговорност да му служим и носим кръста по-нататък. Но и да не забравяме едни от най-горчивите уроци на големия творец и слушаме единствено себе си.
Благодаря на съдбата за тази висша нейна награда и на тия, които днес продължават да изпълняват нейната воля – честно, отдадено и без много-много шум.
Георги Борисов
НАГРАДА „НИКОЛА ФУРНАДЖИЕВ“
Наградата е учредена през 1981 год. и нейни досегашни носители са: Димитър Методиев, Първан Стефанов, Иван Динков, Иван Цанев, Константин Павлов, Христо Фотев, Воймир Асенов, Евтим Евтимов и Борис Христов, Никола Инджов и Борислав Геронтиев, Румен Леонидов и Боян Ангелов. Наградата “Никола Фурнаджиев” се присъжда на български поет за цялостно литературно творчество, постижения и принос към поетическото изкуство. По изключение може да бъде присъдена и на чуждестранен автор за особени заслуги към популяризацията на българското поетично слово, лично творчество и публикации, свързани с България. Пет номинации бяха постъпили в Община Пазарджик от името на различни творчески съюзи тази година.
Във връзка с провеждането на Литературни дни “Никола Фурнаджиев” 29 – 31 май 2023 г. и връчването на Националната награда за поезия “Никола Фурнаджиев” Община Пазарджик обяви и конкурс между творците и средношколците от Пазарджишка област в четири раздела.
КОНКУРСЪТ ЗА МЕСТНИ АВТОРИ
Ето и кои са победителите:
За поезия – Елена Деянова
За белетристика – Тодор Каракашев
За публицистика – Никола Иванов
За средношколска поезия са отличени:
Анна – Мария Цветинова
Силвия Касабчева
Соня Александрова
Яна Джинова
Кристиян Павлов
Всички те са възпитаници на ЕГ“Б.Брехт“ в гр. Пазарджик от 11 клас.
