Хари ХАРАЛАМБИЕВ
Двадесет и третият ден на месец Септември 2023 година извади от делничния унес гражданите на Пазарджик. Предстоеше откриването на „Градината на света” – гордост за България и Пазарджик. И не само за тях.
Току пред тържествената част бях приседнал на една от пейките, недалеч от импровизираната трибуна. В един момент забелязах идващите официални гости. Кметът избърза и ми каза: „Сега ще те запозная с Христо Стоичков”.
С Христо застанахме един срещу друг. Той подаде ръка. Здрависахме се. Казах: Господин Стоичков, бях близък с майка Ви. Той трепна: „Близък? С майка ми?”. Продължих: Запознанството ни се осъществи в сградата на Военния съд и Военна прокуратура в Пловдив, където беше работното и място.
По късно изгубих следите и. Нямаше я на работното и място. След време я срещнах на една пловдивска улица. Попитах: Къде си? Защо не си на работното си място? Тя отговори: „Напуснах. Справедливо е друга да заеме мястото ми. Знаеш, че Христо е в „Барселона”. Той ни помага финансово.
Христо Стоичков дума не пророни. Усетих, че му стана приятно да чуе добри думи за тази, която го е дарила с живот.
Защо разказвам случилото се? Исках да посветя знаменития футболист в едно мое житейско преживяване.
В мига на запознанството ми с Пенка Стоичкова пред мен беше застанала жена и майка с изострена съвест. В нея имаше обаяние. Мигом я определих като личност на вълнението. Нейната постъпка ме прикани да размишлявам върху дълбоката същност на битието. В мен тя върна увереността, че човещината не е погубена, че всеки жест е едно наследство.
Преди години пред мен беше застанала майка, характерната черта на която е непосредствеността и съпричастността.
