Никола ИВАНОВ, литературен критик
И с книгата си „Концерт за жаби и оркестър в ми бемол мажор“ писателят Николай Табаков отново доказва колко е важно авторът да има биография. Размишлявайки дълго върху ролята и значението на биографията за писателя съм стигнал до извода, че, според мен, най-големият проблем, с който трудно се справят, особено по-младите автори, е именно липсата на биографии. Техните биографии не са реални, а по-скоро са теоретични, те имат, бих ги нарекъл, условни биографии, в живота им отсъстват моменти, които да говорят за реална съпротива и „конфликти с краля“, тоест, с властта. Огражда ги тапицерия, която ги предпазва в значителна степен от директните удари на живота, което намалява силата на сблъсъците, болката е някак си по-слаба. Предимство на Табаков е, че той има реална биография.
Николай Табаков е писател, който почти винаги в творбите си съчетава реализъм и фикция. Северозападът, който е важна част от личната му биография и който той познава най-добре, е в повечето случаи мястото, там са топосите, в които преимуществено протичат сюжетните действия в почти всичките му творби. Неизменно присъства и река Дунав. Не прави изключение и този му роман.
Табаков интуитивно усеща и знае, че началото на творбата е много важно, то не трябва да бъде скучно, сиво, безинтересно, трябва да заинтригува читателя, да привлече вниманието му, да го „грабне“, ако трябва да нахлуе с взлом в темата чрез сюжета, да хване бика за рогата, както се казва, да накара читателя да се увлече и с нетърпение да очаква какво ще се случи по-нататък. Така става и с началото на този роман – дъщеричката на лекарката Мария Мърквичка, която е правнучка на българо-чешкия голям художник Иван Мърквичка, и на известния бизнесмен Теодосий Багрянов – Търновлията има рядко срещано заболяване, което почти я обрича. Родителите са поставени пред драматичната дилема да решат и поемат риска детето да бъде подложено на лекуване от водещите лекари в Париж, като резултатът от лечението е неясен, рискът от фатален изход е съвсем реален и възможен. Вътрешната психологическа борба в душите на майката и бащата на детето е драматична и майсторски предадена. Николай Табаков достига до извода, че „Отговорността може да замени волята за живот.“
В романа става дума за големия фабрикант и производител на платове Иван Багрянов, неговият наследник и първороден син Драгомир Багрянов, който предава бизнеса на внуците си Теодосий Багрянов и Хари Багрянов. Иван Багрянов е един от фабрикантите и бизнесмените, които укрепват икономически новоосвободената от робство България. За съжаление идват комунистите на власт, национализират фабрики, имоти на „враговете на народа“ изпращат ги по лагери и затвори, всички знаем какво се случва с тях. След 1989 година имотите им бяха върнати и по-интелигентните и прагматичните започнаха да просперират и развиват успешно наследеният бизнес.
В целия роман се чувства жаждата по автентизъм у героите. Художникът Баста Сендов, в чиито жили тече и циганска кръв споделя: „Аз се чувствам българин. Дядо ми е българин, майка ми е българка и целият род по нейна линия. Е, вярно, баща ми носи една половина циганска кръв, той е първият наследник на Саломе, а при мен циганското със сигурност е една нищожна четвъртинка. Но го има, мамка му, там си стои! Защото понякога, ах, понякога! Понякога усещам как около мен се завъртат в буен танц нестинарки, как препускат шеметно крадени коне с развени гриви и… това е!“ Писателят отправя посланието, че всеки етнос си има свои специфични психологически особености, които го отличават от другите етноси. И от този факт членовете му съвсем не трябва да се срамуват, защото именно в различията е разнообразието на човечеството. Етническото разнообразие е богатство за човечеството, то прави хората различни, а не еднакви като бройлери. Това е част от демократизма и хуманизма в романа.
Основна тема в романа е Свободата. Писателят се възхищава на децата, които живеят истински, непосредствено, интуитивно. Те не се преструват, мразят и обичат по повелята на сърцата и душите си, не преиграват чувства, не си служат с фалша, не се съобразяват с правила, защото не са обременени, а свободни. Докато възрастите живеят по правила, които ги осакатяват. Писателят сравнява децата с цветя, докато възрастните му приличат на „студени камъни“. Някога Емилиян Станев, перифразирайки един древен философ казваше, че един от най-големите парадокси при хората се състои във факта, че захабените и омърсени от живота възрастни учим чистите деца.
Правилата правят хората нещастни. Най-яркият пример е съдбата на граф Биленхаузен и неземно красивата му дъщеря Антонина Андреевна Еселбрехт графиня фон Биленхаузен. В диалога между бащата и дъщерята виждаме цялата несъстоятелност на подобна житейска философия, която води не само до драми, но и до трагедии, защото лишава човека от лично щастие и любов. В името на правилата привидно добрият фон Биленхаузен е готов да убива и го прави. Писателят настоява, че всеки човек има право да живее по повелите на сърцето и душата си. Наистина нито един крал не може да се ожени по любов, както пее в своя песен Алла Пугачова.
Като че ли най-свободна от всички герои е циганката Саломе. Не лицемери, не признава никакви условности, не се преструва, нейният девиз е „Аз съм!“ Тя се интересува от красотата, прекланя се пред нея! Внукът й художник е наследил култа по красотата от баба си. За тях красотата е Свобода. Писателят задава и следния драматичен въпрос: Как е възможно талантът, човекът на изкуството да е скаран с морала!? За съжаление, има и такива случаи сред талантите… Заради Свободата внукът художник Баста Сендов отказва да се омъжи за любовта си графиня Биленхаузен, защото смята, че семейството ще пречи на изкуството му и защото за него Рисуването е над всичко. А дали е прав…?.
Николай Табаков поставя и най-важните екзистенциални въпроси, сред които Смъртта, безсмъртието, Любовта, Смисълът на живота, променят ли се хората към добро във времето. И въобще непроменим ли е човекът в нравствен смисъл. И отговорът е, че за съжаление не се наблюдава морален прогрес у човеците, писателят е по-скоро скептичен. Хората са така устроени, че в подавляващото си мнозинство властват над слабите и уязвимите и лазят пред силните на деня. Те забравят за доброто, нямат чувството за благодарност. Селяните забравят за добрините на графа и са готови да го разкъсат заради конюнктура и алчност. Николай Табаков проникновено говори за психологията на тълпата, която е готова да разкъса и унищожи благодетеля си. Неслучайно писателят намесва в романа Зигмунд Фройд.
Хуманизмът в романа се изразява и във верската търпимост, която е сред основните послания. За Николай Табаков всичките религии са сходни, само имената им са различни, както и имената на върховните божества – Христос, Мохамед, Буда, Йехова и останалите. И християнството и ислямът, и будизмът и юдеизмът, и всички останали световни религии използват изкуството, за да внушат своите идеи, защото целта им е една и съща – да водят човеците към вечно живия Дух.
Голям враг на хуманизма са егоизмът, алчността, безмерната човешка лакомия, което води до господството на парите. За това говори старият Багрянов и за съжаление в голяма степен е прав.
Най-важното за човека е общуването със сродна душа. Думите на Хари Багрянов са вопъл за взаимност. На въпроса на Сия Адамовска какво му липса, след като е толкова богат и в предишен разговор е твърдял, че парите са всичко в живота, от сърцето и душата му се откъртват думите: „-Нищо не ми липсва!… Просто нямам с кого една дума да разменя!“ Самотният човек е най за окайване.
Забележителният хуманизъм на романа се дължи и на неговия пацифизъм. Творбата е силно антивоенна. Пред гроба на току-що погребания кмет Динко чрез думите на граф фон Биленхаузен писателят отправя категорично антивоенно послание, проклинайки властници и генерали, които изпащат на война невинните войници, преследвайки свои меркантилни и властнически цели. Властниците и генералите стоят далече в тила в безопасност, на смърт изпращат невинните войници. Натуралистичните описания на убитите и ранени войници предизвикват отвращение и погнуса към войната. Дядо Арго призовава аржентинката Манасия да се вслуша в камбанните звуци и горчиво споделя с болка: „И пак се води война. И пак се избиват хора.“ Саломе говори на Магнус: „И никакви интереси и велики принципи и цели не могат да оправдаят смъртта, па макар и на един-единствен човек.“ Това е хуманизъм от най-висш порядък! Животът няма синоним! И никой няма право да отнема човешки живот! Силно въздействащо е описанието на ковчега при смъртта на кмета Динко. Единственият, който остава до гроба му е граф фон Биленхаузен. Неговите разсъждения за смъртта на фона на привиждащите му се ковчези са нагнетени с хуманизъм. Думите на Орфей носят тежък упрек към хората: „Те вече не познават радостта. Познават злобата, познават войната, познават силата на парите!“… Човеците и човечеството са за окайване…
В края на творбата в думите на стария и препатил, унижаван в лагерите „враг на народа“ Драгомир Багрянов става дума за Смисъла: „А трудния път е да живееш в невъзможното. Да вървиш опипом в лабиринта. Да падаш и да ставаш. Да ближеш раните си. Да умираш и възкръсваш. Да устискаш. И тогава, все някога, все някъде, все още далеч – но в края на тунела ще блесне светлина. И тази светлина ще бъде най-прекрасното сияние. Най-такова – как да го нарече? – най-великото удовлетворение на света.“
Животът е движение, животът е постоянно преоткриване. А Картината „Старецът“, която осмисля живота на Баста Сендов и му гарантира безсмъртие, е апотеоз на Изкуството и поклон пред Творчеството и Твореца. В образа на художника Николай Табаков е въплътил съдбата на истинския Творец, който заплаща скъпо с цената на лични драми, лишения и разрушения за таланта си. Проникновени от изкуствоведска, психологическа и философска гледна точка са размислите на Николай Табаков чрез героите за Смъртта, Изкуството, Смирението, Мъдростта, Красотата, славата,..
Можем да определим творбата и като интелектуален роман. В него сред главните персонажи е художникът Баста Сенков. Присъстват художниците Да Винчи, Ван Гог, Кандински, Иван Мърквичка, Владимир Димитров-Майстора, Златю Бояджиев, Цанко Лавренов, Иван Ненов, Бенчо Обрешков, Ди Киро, Александър Мутафов, Георги Баев, Ненко Токмакчиев, Марио Жеков…, в Севдалин Радостинов можем да разпознаем Светлин Русев, великите руски писатели-класици Гогол и Булгаков, Блок, Данте, Стендал, Ремарк, Иван Динков… Те са описани и тълкувани с професионално око, защото Николай Табаков е колекционер и освен всичко друго той разбира не само от литература, но и от изобразително изкуство.
Митологията е намерила важно място в творбата. Митологичните Орфей и Евридика, светилището на острова, аргонавтите присъстват в романа. Дядо Арго сам по себе си е загадъчен образ, циганката-гадателка Саломе също. Това е една от двете основни сюжетни линии в творбата. Дяволската дупка, която е пътят към ада според преданието, нестинарството, преданията и обичаите на българите, допълват мистичното звучене.
Романът е населен с пълноценни герои, плод на богатото писателско въображение на Николай Табаков. Реални исторически събития съжителстват с художествени такива. Присъстват реални персонажи наред с чисто художествените образи. Срещаме изверги като Хитлер и Сталин, става дума за отвратителната война, която Русия води с Украйна, за Путин и Медведев и т.н.
Романът е сложна, неелементарна творба, в която Николай Табаков е сложил пръста си върху пулса на времето, затова книгата е вълнуваща. Става дума за най-важните екзистенциални, философски и метафизически теми за битието, живота и съдбата на човека, за войната, страха и ужаса от нея, затова е звучен шамар, който цели да стресне хората. Човекът е в центъра, той е вселена и трябва да се замислим какво правим светът да стане по-добър.
Николай Табаков се интересува от дълбоките духовни и психологически проблеми, през които преминават героите му и ги преживяват. В романа откриваме разнообразие от теми и символи. Важно за една литературна творба е да има повече хайвер в нея, тоест, да е по-полифонична. В романа това е постигнато, защото писателят пресъздава живота в голямото му богатство, търси и открива универсалните истини в съществуването на човека, намиращи се под повърхността, обединявайки темите и по този начин пресъздавайки комплексно живота както във физически, така и в духовен смисъл. Експресивният език усилва въздействието на творбата.
„Концерт за жаби и оркестър в ми бемол мажор“ е поредната успешна творба на Николай Табаков, в която и най-взискателният читател ще открие вълнуващи го неща и ще изпита удоволствие при четенето.
Николай ТАБАКОВ“, „Концерт за жаби и оркестър в ми бемол мажор“, роман, изд.“Изток-Запад“, 2024 г.
