Никола ИВАНОВ, литературен критик
„Вода“ е първата поетична книга на Марияна Влахова и съдържа 44 лирични творби. Стихосбирката се появява, когато авторката навлиза в зрялата си възраст. Това говори за себевзискателност и наличие на собствени художествени критерии и предполага зрялост на стиховете. Прочитайки творбите от поетичния сборник се убеждаваме, че това е така.
Най-емблематичното стихотворение от сборника е „Нарисувай ми вода“:
Нарисувай ми вода. Студена.
С устните ми дето се надбягва,
да ти каже колко уморена
иска да заспи на рамото ти.
Нарисувай огън. И пожар
Нестинар и трън в дланта ми гладка.
Нарисувай сънища. Пътеки.
Босите ми стъпала, разплакани.
Нарисувай пясък и сълзи.
Нарисувай рухнали могили.
Бягащи въпроси. И реки.
Свят ми нарисувай!
Ти ли си?!
Нещо от стихията на Елисавета Багряна се усеща в тези стихове, нещо от Багряниния размах и полет към волност и свобода. Чувства се и влиянието на фолклора, и то не само в напомнянето на нестинарската традиция, характерна за българите. Основният художествен похват в стихотворението е оксиморонът, това придава обем и полифоничност на посланията. Творбата е и много поетична. Същевременно лирическата героиня на поетесата търси любимия, който може да нарисува желана и мечтана Вода.
Марияна Влахова притежава сетива и умение да рисува природни картини със словото, усет въобще към природата, чувства се органична част от майката природа. В това поетесата ни убеждава не само в „Нищо не е по-хубаво“:
Нищо не е по-хубаво от снега, навалял по ревера ти.
Нищо не е по-бляскаво от скрежта, заледена в косите ми.
Нищо не е по-хубаво от вълните, нахлули в сърцето ти.
Нищо не е по-приказно от морето, притихнало в скута ми.
Нищо не е по-шеметно от шумящия вятър наоколо.
Поетесата предпочита „Приказки вместо разпятия!“. „Акварел“ говори със заглавието си. Дъждът е любим за лирическата героиня, макар понякога да смрачава обстановката с Елинпелиновите си нюанси и протяжност. Тя върви „със дъжда по тротоара“ в едноименното стихотворение. В „Цари дъждът във моя град“ поетесата споделя:
Цари дъждът във моя град.
В дъждовните полета
танцува слънце, тръпне хлад
и огън сред лалетата.
………………………..
Цари дъждът във моя град
и аз съм просто капка,
но имам целия си свят,
дори и по-нататък…
Стихотворението вълнува със соята интимност, лирическата героиня се чувства уютно, вън дъждът вали, но тя е в стаята, дъждът предразполага към вглъбяване във вътрешния си свят, където се случват най-съкровените преживявания. Прекрасна е нарисуваната картина в „Една бляскава синя вода“:
Една бляскава синя вода
ми пее и ме вика при себе си.
Едно галещо светло небе
се смее и цъфти в бели облаци.
Едно свежо зелено поле
с мисълта си за мен се люлее.
Много нежност и съкровеност излъчват тези стихове. Наистина в тях „И е чисто. Кристално. Вълшебно е!“, „пеят клоните“, „плиска водата“, затова сълзата в окото на лирическата героиня е „част от красива река,/ не е мъка, ни болка“. Морето е част от интимния свят на поетесата, затова във финала на „Навярно не знаеш“ тя споделя: „Нима не разбра, аз съм просто море?!“
За една поетеса е много важно да има чувство за собствена първородност, която тя усеща още в чистотата на детството, затова за Марияна Влахова детството е незабравимо, тогава е усетила влечението към думите, към словото, към поезията:
Знае само, че иска да пее,
да порасне, да бъде щастлива.
Тя не пита дали си до нея…
И сама в своя изгрев отива!
Любовта е централна тема в стихосбирката „Вода“. Любимият е в нейната представа в „Ще затворя очи“:
Ще затворя очи.
И ще мисля за теб.
Ще се срещнем по друга пътека.
Лирическата героиня ще застане до любимия едва когато ще бъде „от вярност изваяна“. Подобно е посланието в „Разливай се по мен“, където спонтанно споделя: „ти си в мен!“ В „Здравей“ допълва: „Цяла вечност те търся…“ и „Искам с теб да се слея/ и нека се срещна със себе си!“ Но тя желае ответна любов, ако я няма не вижда смисъл в любовта, затова упреква любимия:
Не можа да повярваш,
че аз мога до теб
да родя и отгледам вселена.
Аналогично е посланието в „Пулсирам като слънчев лъч“. Лирическата героиня мечтае за всеотдайната любов, която няма нищо общо с мимолетното чувство. „Гола съм пред теб и пред света“ – споделя тя в едноименното стихотворение. Когато любимият го няма, тя е самотна и звънти „на гръм и дъжд обречена“ („Бих искала да не е вълнолом…“). „Аз съм тук.“, заявява лирическата героиня на любимия в едноименното стихотворение. Любовта е тайна, когато връзката е и духовна („Искаш ли да надникнеш“).
За раздялата става дума в някои стихотворения. „Довиждане, моя любов“ е рефренът в едноименното стихотворение. Раздялата трябва да е с достойнство и признателност, а не с омраза. Сходно е посланието и в „И така е…“. Лирическата героиня иска да си тръгне, но сърцето не е съгласно, защото чувството е още силно („Сърцето ми кънти“). Сходно е нейното психологическо състояние, чувствата и преживяванията в „Избликна в мен“.
В стиховете на Марияна Влахова преобладават тъгата, болката и самотата, затова лириката й е силно екзистенциална. В „Разсипа се зората“ драматично споделя:
В скована в студ земя намерих брод
през тъмния поток на времената…
Лирическата героиня търси Смисъла. Във „Всички бури“ пита:
Дали знаеш, че скитам все още
сред звъна на тъмата среднощна?
Във „Все още бродиш сред съня ми“ „минават лета и пролети,/ есени се превръщат в зими“, поетесата търси отговори на екзистенциалните въпроси, които я измъчват, в Космоса:
И тупти моят глас в сърцето ти,
а гласът ти през мен отива
до самия предел на Вселената
и оттам се превръща в прилив.
В „Път“ Марияна Влахова мечтае да опознае и си обясни света, в който живее, тайните на съдбата, човешката участ. В „Дали съм стъпка по-близо“ тя се връща отново на мисълта, усещането и чувството, че е неразривна и неотделима част от прамайката природа:
Сега съм Вечност!
Сега съм морето, което копнея винаги –
насън и наяве.
Сега съм сълзите на лозата
преди узряване.
Сега съм всички облаци,
пълни със дъжд и свечеряване
и всяко бяло и дъхаво цвете,
и… няма бягане.
И няма бягане!
В поезията на Марияна Влахова преобладава Свободата, тя не търпи опекунство и подчинение. В описанията на природата ясно се чувства волност и полет на мисълта, която се рее в безкрая. В „Като в морето“ лирическата й героиня захвърля дрехата си на брега и се къпе в морето свободна и волна, тя споделя:
И сякаш имам всичко – хоризонтът
и стихващата нощна синева.
И тишината, в която е напълно свободна в мислите си. В „Една бляскава синя вода“ споделя:
Едно свежо зелено поле
с мисълта си за мен се люлее.
Една силна висока скала
е за птицата, дето се рее
място – да отпочинат крилете й
и пощада за ново излитане.
Въздух, простор, безкрайност, Свобода.
Очевидно е, че в поезията на Марияна Влахова преобладава класическият стих, но веднага трябва да подчертая, че нейният класически стих има соя специфика. В нейните любовни стихотворения не присъства физическата сексуалност, защото за нея любовта е преди всичко интимно и съкровено чувство и преживяване, духовност, то е чисто, затова е изразено свенливо.
Колкото до заглавието на стихосбирката „Вода“, то е обобщаващо и универсално, носи дълбок екзистенциален смисъл и подтекст, защото водата е началото на всичко, без нея човешкият живот, земната флора и фауна са невъзможни. Водата е просто Живот.
Марияна ВЛАХОВА, „Вода“, лирика, Изд. Библиотека България, отговорен редактор Симеон Аспарухов, редактор Ива Спиридонова, 2024 година.
