Мария Ковачева е първата учителка за стотици пазарджиклии, днес тя си спомня за всеки клас, за повечето ученици, които са я посрещали с букет на най-българския празник – Денят на българската просвета и култура и славянската писменост. С нея ме срещна една тетрадка. Тя съдържа планове на уроците, които Мари Ковачева е преподавала в училище. Съдържанието на тетрадката е невероятно.
Вярвам, че и днес учителите постъпват по същия начин. Тази тетрадка с методически указания ме накара да се срещна с нея и да чуя историята ѝ. Защото, когато сме в училище забравяме, че учителите също са хора, също имат семейства, грижи по тях и ги възприемаме само като свои обучители. Но те са много повече от това – те са свят изпълнен с грижа за цели класове, те са вдъхновение за децата, пример за цял живот. Понякога идват от далеч. Тъгуват по своя роден край. Плачат и се смеят с нас, но мислено са с децата, които са родили и отгледали. Огромна Вселена са учителите.
Мария Ковачева започва своя разказ.
„Родена съм в с. Плаково, близо до Велико Търново, то е малко селце с живописна природа, разположено в полите на Стара планина. Там раснах, играх, учих и завърших начален и прогимназиален курс. Благодарна съм на родителите си, че формираха у мен качества като трудолюбие, любов и уважение към хората, доброта, но и упоритост и силна воля.“
Продължила еобразованието си във Велико Търново, все още ѝ се иска да се наслаждава на красивата панорама на „Варуша“ с накацалите къщички, една до друга. Да подиша въздуха на Царевец, Патриаршията, да се разходи по Света гора, в Университета, край Янтра. И връща лентата назад: „Ето го Педагогическото училище, в центъра на града. Ученичка съм в Първи курс, спазваме строга дисциплина. Униформата е задължителна – бяла блуза с монограм, барета с монограм, черни обувки и пола. Четири семестъра с много изпити, по петобалната система и е страшно трудно, но учителите ни бяха прекрасни. Образовани, интелигентни. Никога няма да забравя учителката ми по литература – Боюклиева. В училището имаше две паралелки с деца от начален курс с учителки Рахнева и Ангелова. При тях практикувахме, изнасяхме уроци. Класът под ръководството на класната Петкова се развиваше в добър колектив. Държавният ми изпит по практика бе в Горна Оряховица. Там придобих по-сериозни педагогически умения. Мечтата ми се сбъдна – станах учителка. Нямаше по-щастлива от мен. Родителите ми ме изпратиха на гарата. Сбогувахме се и аз поех по моя път – неизвестен и далеко от родния край. Трудно е да оставиш дома си и да не знаеш кога ще се завърнеш.“ – разказва г-жа Ковачева.
„Бях разпределена в Пловдивски окръг и назначена в най-голямото село на Пазарджишка околия – Мало Конаре, на девет километра от Пазарджик. Красиво училище, с много преподаватели – начален и прогимназиален курс, учеше се на две смени. Бях посрещната радушно. Първите стъпки в училище бяха незабравими. Застанах в клас пред моите ученици, първокласници. Насядали по чиновете очакваха първата си учителка. Посрещнаха ме с усмивка, развълнувана с радостно чувство в душата ги поздравих. Миличките ми дечица учеха буквичките, сричаха сричките, четяха и пишеха думички – мама, Мима, Лили. По-късно четяха и пишеха изречения, разказчета. Пишеха цифрите, смятаха, рисуваха, пееха, играеха… На ревизия ми идва инспекторът Пръждаров, поставя ми отлична оценка и получавам поздравления от колектива. Не мога да не отбележа, че колега и приятел ми стана учителят по български език – Ковачев. По- късно и спътник в живота. Имах пълна подкрепа. Дните минаваха леко и спокойно…“ – казва Мария Ковачева.
На 23 години тя е преназначена в Пазарджик, това е третата година от педагогическата ѝ практика.
Попада в училище „Васил Левски“. „Тук пораснах и израснах като учител. Тук са моите ученици, техните родители, с които и сега общувам. Тук изнесох най-хубавите си открити уроци – съчинения, преразкази. Ето как съм озаглавила уроците си – „Река Марица“ – в делови и художествен стил, „Тройка“ – съчинение по картина, съчинения по наблюдение, съчинение по преживяване и много други.“ Явява се на националнии четения в градове в цялата страна, като по онова време това е обичайниият начин да се споделя педагогически опит. Изнася лекции по време на учителски форуми в окръг Пазарджик. Започва да ръководи и хор, с който се включва в множество тържества.
Пет години Мария Ковачева преподава и в училище „Климент Охридски“, като е методически ръководител на началня курс. Води Школа по български език за подготовка на писмени упражнения.
Питам я за семейството, как е успявала да се справи при толкова много ангажименти в работата?
„Гордея се със своето семейство, то е семейство с традиции, с богат житейски опит. Помагаха ми във всичко и най-вече в израстването като човек и личност.“
Преди години губи съпруга си. Но запазва жив и жаден за знания духа си. „Пенсионерските ми години преминават разнообразно. В началото ме канеха да замествам в училището, после занимавах ученици. Сега чета книги, които редовно вземам от библиотеката. Любим автор ми е Йордан Йовков. Възхитена съм от богатата му реч, от езика му. От вестник „Всичко за семейството“ чета редовно рубриката „Моето гардже“. Статиите изпращам на внука ми. От сп. „Журнал за жената“ получавам информация за много актуални въпроси, които ме обогатяват. Посещавам концерти, изложби, театър. Но най-радостни и приятни са срещите на кафе с приятелки, от близо 20 години. Разговаряме за книги, филми, концерти, театър…Споделяме болка и радост, спорим за събития и проблеми. Празнуваме рождени дни. Доволна съм от тяхното топло и сърдечно отношение към мен. Не мога без тях. Обичам ги!“ – споделя Мария Ковачева.
Не крие, че най-голяма радост и доставя да общува с внуците и правнуците. Пожелава им здраве и д носят само радост на родителите си.
Днес ние ѝ пожелаваме да бъде здрава, с все така жив дух и много ведро настроение. Мария Ковачева е учител по призвание и всеки, който е седял на чина пред нея може да го потвърди.
Честит празник, г-жо Ковачева!
Честит празник, учители!
