На 20 октомври се навършват 190 години от построяването на параклис „Св. Неделя“ в град Пазарджик, намиращ се в непосредствена близост до катедралата „Успение Богородично“, съобщха от Архирейско наместничество в Пазарджик.
Той е оставен на пазарджиклии като безценно богатство в наследство от техните прадеди. Когато през 1834 година е опожарен българският квартал Вароша, боголюбивите жители на града построяват параклиса, за да не останат без богослужение през времето, докато се построява и катедралата. Параклисът е осветен на 20 октомври 1835 година, за което свидетелства каменен надпис, сложен на източната стена на храма.
По повод светлата годишнина в храма беше отслужена съборна Божествена света Литургия. С благословението на Негово Високопреосвещенство Пловдивския митрополит Николай тя беше възглавена от архиерейския наместник на Пазарджик свещеноиконом Боян Кочев. В съслужение с него беше свещ. Димитър Попов от храмовото духовенство.
Застанали в братско съслужение пред св. Престол, свещениците издигнаха единомислено умовете и сърцата си към небесата, благодарейки на Бога за Неговата любов и грижа към човеците. Присъстващите единомислено отпяваха литургийните песнопения и молитвословия.
Накрая наместникът преподаде архипастирския благослов на Пловдивския митрополит Николай над присъстващите. Той прочете откъс от пътепис, описващ богослужение в параклиса през далечната 1839 година и свидетелстващ за любовта на пазарджиклии към Бога и Неговата Църква. Наместникът пожела да имаме тяхната вяра и усърдие, за да бъдем достойни наследници на своите предци. Пътеписът е от инок Партений, който пътува от Молдова на поклонение на Света Гора и минава през Пазарджик, където и пренощува. Публикуван е в Църковен вестник през 1901 година, бр. 45, с. 6.
Книжнина. Занемарени бисери от някогашните чисти български нрави и добродетели, описани от инок Партений
Въ събота, привечерь, стигнахме въ Татаръ-Пазарджикъ (Базаръ-чукъ татарски) и попитахме де е християнската църква. Българите ни казаха, че вътре въ града нема църква — църквата е вънъ отъ града, на полето. Помолихме да ни отведатъ до църквата. И те ни прекараха презъ целия градъ и ни отведоха при църквата въ гостилницата, и тамъ ни приеха и ни нагостиха.
Сутриньта отидохме въ църква, слушахме утрената и литургията. Целата утрена се чете и пе по гръцки. На литургията не пеха нищо друго, освенъ херувикото и Достойно есть, а на осталото, по древния обичай, всеки за себе отговаряше на думите на свещеника или дякона. Християните са все българи, никакъ не разбиратъ по гръцки. Следъ литургията църковниятъ епитропъ ни даде по блюдо, да си съберемъ милостиня за пъть; всеки ни дари по силите си, и събрахме доста милостиня.
Господъ да ги награди! Градътъ е твърде големъ; има тридесеть турски джамии. По-големата половина на града са християни; има една църква и тя извънъ града изхвърлена, и нема никой, кой да се застъпи за нея, надзирава я само нейниятъ небесенъ Женихъ: Той я пази и защищава отъ безбожните турци. Възлюблените й чеда напускатъ града и домовете си, и целата мълва и суета градска, и тичатъ всички при своята възлюблена майка въ пустинята, като въ тихо и небурно пристанище да отправятъ своите молитви къмъ своя небесенъ Отецъ.
И толкова много християни се струпаха, повече отъ хиляда, а църквата толкова малка, че едва може да събере сто души. Въ нея почти е само алтаря и клироса; християните стоятъ речи всички подъ открито небе, вътре въ оградата. Макаръ християните и да са заправили нова каменна църква, толкова голема, че ще бъде съ седемь престола, и съ високи прозорци, и всички й се любуватъ и радватъ, ала турците не позволяватъ да се довърши. Ето, какво върши злата турска ръка!
При тази църква живеятъ двадесеть и петь свещеника и петнадесеть дякони и епископъ, ала тогава епископъть се не случи — отишълъ билъ въ Пловдивъ. Подиръ литургията ни нагостиха съ храна и питие. Като станахме отъ трапезата, отидохме въ чаршията и си купихме по два чифта обуща, защото узнахме, че ни чака тежъкъ пъть и високи планини. Въ града християните ни пожелаха добъръ пъть. Господъ да ги награди! Велики гостолюбци са българите!
