Театърът е мястото, което всеки ценител на това сценично изкуство боготвори. И го прави по няколко причини. Първата от тях е, че с цялата си същност жадува да се срещне с непреходни текстове, които оживяват благодарение на актьорите. Но ако те ни грабват още от първия миг, това го дължим не само на безспорния им талант, а и на един човек, който обикновено стои зад кулисите. Този човек е режисьорът, който – сам по себе си, също не би постигнал нищо, защото магията на театъра се ражда и се дължи само и единствено на екипната игра. В тясна колаборация с музиката, декорите и сценичните решения и не на последно място авторът на текста. Жив или мъртъв. Защото преди да видим нещо на сцената, режисьорът вече го е видял в мислите си. Преосмислил е целия актьорски състав, всяка сцена, всяка позиция на прожекторите, всяка дума, рефлекса и реакцията на публиката. В този смисъл, режисьорът е в основата на всяка успешна постановка или филм. Той е прорицателят и ако е талантлив пиесата става хит. Но тук е мястото да уточним, че по нашите географски ширини напоследък на сцената битуват два типа театър – булеварден и класически. По данни на Министерство на културата булевардният театър процъфтява. За другия, особено на провинциалните сцени, не се говори. Все по-рядко ще видите класическа постановка в Пазарджик. Поставена от наш режисьор и на наша сцена. Какво гледахте напоследък? Помните ли името на пиесата и името на автора? Аз лично гледах последно в Пазарджик „Ревизор“. Знаете ли кой я постави? Гаро Ашикян. От 3 ноември той не е част от състава на ДКТ „Константин Величков“. И този дълъг преамбюл е, защото Гаро Ашикян прие да разговаряме за неговото „освобождаване.“ И тъй като знам, че думата свобода е особено ценна за него, а днес е 10 ноември, се опитах да пречупя разговора през тази дума.
В изявлението си г-н Баненкин казва, че ти е обяснил защо те съкращава/освобождава и всички искаме да разберем, какво ти е казал тогава, защото на моя въпрос какви аргументи има, за да предприеме тази стъпка, той каза: не съм длъжен да обяснявам, обяснил съм на потърпевшия.
Това не е вярно – с мен не е воден разговор, в който да ми бъде обяснено. Когато ме повикаха в кабинета на директора, аз не знаех за какво става дума и предполагах, че въпросът е свързан с предстоящото турне. В кабинета обаче беше адвокатът на театъра и един–двама души от администрацията. Стана ми странно, че не директорът говори с мен, а адвокатът. Между другото, не е съвсем ясно кой точно директор е назначил тази жена – тя се появи в живота на театъра в периода между ръководството на Григор Антонов и Богдан Петканин.(бел. авт. Тогава ДКТ „К.Величков“ за кратко се управляваше от административния секретар Владислава Кримиджова). Когато се озовах в кабинета, аз бях атакуван директно от адвоката, тя ми подаде едни документи, които очакваше аз да разпиша веднага. Но реших, че не сме в съд и е по-добре да говоря с директора, преди да подписвам каквото и да било. От това, което той ми каза, аз разбрах, че не се вписвам в неговата концепция за развитие на театъра. Това нищо не ми изясни, защото аз тази концепция не я знам. Нито съм я чел, нито пък той е говорил за нея и ми е странно как не се вписвам в нещо, което не познавам. Малко абсурдно е.
Някой от колегите ти дали е чел тази концепция?
Имаше в началото на сезона едно събрание, на което директорът ни събра за да ни каже каква ще е програмата, какви режисьори идват и някакви периоди, в които ще се случат тези неща, но за мен това не е концепция. Това е един план. Повече се занимавахме с това, че има паяжини по тавана.
Г-н Баненкин много държи на чистотата, почисти фасадата на театъра от графити, но дали почисти договорите с вредните за театъра фирми?
Няма нищо лошо човек да държи на чистотата. Безспорно тя е важна, но когато стане по-важна от постановките и актьорите, е добре да се замислим дали говорим за театър или за ведомство, което се занимава с хигиената. Да, в неговото изявление особено място заема точно този въпрос – и това само по себе си е похвално. Но първата ми мисъл беше: да не би да е имало някаква акция за почистване и аз да съм пропуснал да участвам? Защото, честно казано, аз приветствам такова нещо. Щеше да е чудесно с колегите актьори да почистим фасадата сами, вместо да се дават пари на фирма. Щеше да е прекрасен тиймбилдинг и с голямо желание бих се включил. Само че не си спомням да е имало такава инициатива, нито някой да ме е канил, а аз да не съм се отзовал. Много странно ми изглежда цялото му изявление – особено в тази част, където се намеква, че не съм спечелил конкурса за директор на театъра. Цитирам: „по незнайно какви причини“.Г-н Баненкин прекрасно знае, че аз изобщо не съм се явявал на конкурса – той беше единственият кандидат. Така че… за какви „незнайни причини“ говорим?
След първия ви разговор имаше ли и друг разговор с Баненкин?
Да, имахме втора среща, за която аз настоях по телефона и на която той пак не ми обясни нищо друго, освен това, което вече разказах.
За мен е важно да знам новоназначените актьори на заплата в Пазарджик къде ще репетират? Прави ми впечатление, че от целия актьорски състав на една пиеса, която е наречена „пазарджишка“ има само един актьор от нашата трупа. Къде се правят репетициите на тези постановки?
В София.
Тези актьори няма да дойдат да жиивеят тук, да ги срещаме по улиците?
Не. Най-вероятно. По – лесно е нашият актьор да ходи на репетиции в София.
А ти защо си тук?
Аз не съм в Пазарджик, защото работя в театъра. Аз съм в Пазарджик, защото съм избрал да живея в Пазарджик. Аз съм пазарджиклия и безумно много обичам своя град. Не случайно живея тук. Имал съм стотици възможности да отида в чужбина или в по-голям град в България, но аз избирам Пазарджик – защото харесвам нашия град.Цял живот съм бил свободен артист. Приех да бъда на щат преди около година.
Защо го направи?
Взех това решение, защото ми омръзна, когато обсъждаме с колегите проблемите на театъра, разговорите да завършват с репликата: „На теб ти е лесно да говориш така, защото не си в театъра.“
Затова, когато Григор Антонов ми предложи да ме назначи на договор, приех.
Какъв е знак подава ръководството към твоите колеги чрез твоето уволнение?
Искам да направя едно пояснение за хората, които са далече от кухнята на театъра. В театъра има едно условно разделение, творчески състав (актьори,режисьори,художници), технически служби (светлина,звук, гардероб,реквизит) и администрация.
Никога в този театър не е имало проблем с творческия екип, или техническите служби. Никога. Актьори, режисьори, художници, служби, осветление, звук, това са едни невероятни хора. Това са едни от най-милите и работни хора, които познавам. Те са си посветили живота на каузата наречена театър. Работят на мизерно ниски заплати и от любов към изкуството. Всичките ми колеги в тази трупа в същност са страхотни хора. Да не забравяме и колегите в кукления отдел, за които мога да кажа, че това са неуморните пчелички на театъра.
Казвам това, защото често ме питат – защо не реагират твоите колеги? Защо не се чува тяхният глас?
Далеч съм от мисълта, че са незаинтересовани или доволни. Мисля, че са загубили вяра. Невиждат как ситуацията може да се подобри. Има супер способни актьори в нашия театър, невероятни таланти, които са принудени да стоят в театъра с години и гледат, как ролите, които те трябва да играят отиват при някоя ТВ звезда. Това се случва от много време. Много ми е тъжно за тях. На някои от тях животът им е минал тука, а ролите им са минавали покрай тях. Това е много тежка участ. Не ги упреквам за тяхното мълчание…
Искам да задам въпроса:” Защо след като проблемите на Пазарджишкия театър са главно административни, шамарите ги отнасят главно творците и техническите служби?” Винаги когато е имало проблем в нашия театър той е бил административен, а не творчески. Защо прожекторите не се обърнат в тази посока?
През тази една година забелязах как театърът се е подчинил на едни госпожички, които обитават втория етаж, тракат с добре наточени ноктенца по лака на масата, чудят се с какво червило да се намажат и тичат с телефона да си направят селфи с поредния ерген или телевизионно величие. Това е смсълът на техния живот. Не знам кога и как театърът се напълни с тези хора и какви са те?
Какво се случва с публиката и репертоара, който ѝ се поднася?
Извършва се една подмяна – и ако следиш темата, ще видиш, че това е централна болка за хората на театъра. Най-ясно тя личи в извънстоличните сцени, където държавните културни институти отдавна не изпълняват своето предназначение. В тях са навлезли частни продуценти, които преследват единствено свои, чисто търговски интереси. Те не се интересуват от изкуство – интересуват се от приходи.
Нямам нищо против булевардния театър – напротив, той има своето място под слънцето. Но не разбирам защо е настанен на сцената на държавен културен институт. Защо? Тук идва големият въпрос: кого всъщност подпомагаме? Булевардният театър си има своя публика, своя пазар и своите механизми за финансиране. Той не се нуждае от държавни субсидии.
Тази игра с външните продуценти е много опасна за държавните културни институти. Защото, според мен, дотации трябва да получават онези театри, които могат да гарантират на публиката среща с произведения, каквито в сферата на частния театър трудно биха се осъществили. Не виждам частен мениджър да поставя Молиер или Шекспир. Но виждам изобилие от заглавия от типа „Слез от жена ми“ и техните производни. Това е цяла манифактура – развивана с години, добре смазана машина. И, нека си го кажем честно, това вече е бизнес. Чист бизнес.
В западните общества този въпрос е решен отдавна. Там булевардният театър си има собствени сцени, свои звезди и вярна публика. А от другата страна стои „Комеди Франсез“ – с класиката, с традицията, с уважението към културата.
У нас обаче всички обитаваме една и съща сцена – нещо, което е крайно нехигиенично. И ако ще говорим за „хигиена“, то именно за тази хигиена трябва да става дума, а не за паяжините по ъглите на коридорите.
Голяма част от публиката дори не подозира, че когато си купува билет за двадесет лева, реалната му цена е три пъти по-висока. Разликата се плаща от всички нас – чрез данъците ни. Министерството на културата превежда тези средства на театрите, за да могат те да съществуват и да правят изкуство. Тоест – не, билетът не е двадесет лева. Ти плащаш двадесет, но държавата доплаща още четиридесет, за да можеш да гледаш театър. Това е помощ за културата, за публиката, за духовността. В това е смисълът на държавните театри – да пазят високото изкуство, не да субсидират забавленията. И това, според мен, е много по-голяма и по-важна тема от темата за моето уволнение.
В този ред на мисли – ако г-н Баненкин беше формулирал по-ясно своята концепция и аз бях преценил, че не се вписвам в нея и че ще трябва да правя компромис с художествените си възгледи – сам щях да подам оставка.
Не говорим тук за заплата…
Извинявай много, но моята заплата е по – малка от тази на касиерката, която продава билети.
Много нови лица вече има в нашата трупа.
Това е чудесно. Една театрална трупа трябва да се обновява – това е част от живота на театъра. Но обновлението изисква внимание и добро познаване на нуждите на трупата. Добра практика е в различни постановки да се канят гост-актьори за определени роли, защото една трупа не може да разполага с всички възможни типажи.
Точно по тази причина преди време поканих г-н Баненкин като гост-актьор в „Ревизор“. Липсваше ми точно такава „боя“, както се казва. И съм доволен от избора си – той е чудесен актьор и работата му в постановката беше повече от успешна. Много съм доволен от работата му в „Ревизор“.
Какво ще кажеш за датата 10 ноември?
Тя донесе толкова надежди… Днес, 30 години по-късно, изглежда повече като спомен за нещо, което сякаш се е случило на някой друг.
