Потоци от рози ще тръгнат днес към нас – нежната половина на човечеството, червени плюшени сърчица ще крещят до изнемога „Обичам те, тоооолкова много“, капачетата на флакони скъпи парфюми ще падат пред домашните тоалетки или в анонимна хотелска стая, а денят е 14 февруари. Задавали ли сте си въпроса – защо само в този ден, за Бога? Нима любовта се побира в рамките на двадесет и четири часа и спира да съществува извън тях? Нужно ли е да има специален ден, в който да кажеш „Обичам те“? А напоследък това се случва толкова рядко.
Всички тези питанки се родиха у мен след едно читателско писмо. От анонимна подателка, защото хората в нашия град, не обичат да застават с имената зад думите си. Особеното в това писмо е, че то може да бъде написано от всяка една от нас. Ето го и самото него:
„Не зная как да започна, но искам да споделя
следното. Аз съм обикновена жена, професията ми е
продавачка. Работя в не голям магазин на две смени.
Като се върна от работа, трябва да почистя, защото
децата са се прибрали от училище и са разхвърляли,
трябва да сготвя, защото мъжът ми обича да има готвено
на вечеря, а междувременно трябва да поизгладя или да
изпера. Въртя се в този омагьосан кръг от десет
години. След вечеря зяпаме сериалите, след това в
леглото и така до другия ден. Сега наближава празникът
на влюбените и аз знам, че мъжът ми ще ми подари
букетче. Може да е и с подарък, ама като знам, че сме
в криза…Някак си мразя този празник, защото само
тогава разбирам, че освен всичко друго съм и любима.
Ще ми се всеки ден да бъде празник, но животът, твърде
често ни напомня, че прозата у дома е завинаги.“
Да, и повечето от мъжете търсят лириката извън дома. Смятайки, че другата е по-весела, прави ги по-свободни, не ги задушава с постоянното хленчене, че лампата в коридора не свети, а бравата заяжда. Забравили, че в другата, търсят онова момиче, което вече е жена и майка на децата им, и заспива всяка вечер на възглавницата до тях уморена до смърт и копнееща за романтиката на някакъв Свети Валентин. Твърде често се сещам напоследък за едно стихче на Джон Ленън, в което се казва, че „жената е негърът на света“. Жената спира да бъде любима, когато се върти край печката и рови в шкафа за подправки, когато върти прахосмукачката и мърмори, когато вади дрехите от пералнята и вижда, че е забравила червената тениска в бялото пране, когато… Животът е твърде кратък, за да обичаме завинаги. Но пък нищо не ни пречи да опитаме. Извън 14 февруари или въпреки него.
