Никола ИВАНОВ, литературен критик
Ани Илков е сред утвърдените имена в българската поезия не само сред своето поколение. Първата му поетична книга „Любов към природата“ излиза през 1989 година. Следват осем поетични книги, като последната „Бързо насън“ са събраните му стихотворения до 2024 година.
В поезията на Ани Илков откриваме смесване на високото и низкото, духовното и телесното, възвишеното и отвратителното, прекрасното и гнусното, парадокса и пародията, мистификацията. Всичко това придава полифонизъм на тази лирика. Неговият поетичен език е разкрепостен и по своему свободен. Не го затрудняват както класическият стих, така и неримуваният бял стих.
Хвърляйки общ поглед върху поезията на Ани Илков, ще открием, че в лириката му присъстват всички най-важни поетични теми и мотиви, които той интерпретира по свой оригинален начин. Така че неговата лирика е и тематично полифонична. В нея става дума за най-важните философски, екзистенциални и метафизически въпроси на човешкото битие. Ани Илков не се интересува от бита, а от битието, битът при него е само повод за дълбоки размишления по най-важните битийни въпроси, които „никой век не разреши“ по думите на великия Яворов.
Споменът от чистото детство ще срещнем в някои стихотворения. „Раздяла“ е с подзаглавие „талантът на децата“. В него поетът се възхищава на децата, които обичат непресторено, естествено, искрено, без притворство, преиграване, съобразявания и задни мисли, а по повелята на сърцата и душите си. Затова в „Загуба на детство“ съжалява за детство, отминало без да бъде изживяно докрай. Чистотата прави детето интуитивно мъдро, защото „детето знае отговора/ но ние сме забравили въпроса“ („Детето). Децата в „Деца наесен“ интуитивно усещат, че светът на възрастните е по-лош от техния, затова те пеят:
Ние сме щастливи че още сме деца.
И ще играем на възрастни
със грейнали лица, завинаги деца…
Затова мечтата им е да си останат в чистия детски свят. Емилиян Станев, перифразирайки древен философ казваше, че един от най-големите парадокси е, че ние, омърсените и изхабени възрастни, учим чистите деца.
Както при всеки поет и в лириката на Ани Илков ще открием любовта. Той ясно заявява и отправя посланието, че само ако човек се освободи от егоизма си и любовта стане негов идеал са възможни промени в обществото. Темата го вълнува още от първата му стихосбирка. „Клетва на влюбените“ говори със заглавието си. Но в любовта „… не тяло търсим, а духа свободен!“ В „Слово без думи“ лирическият говорител търси обекта на своята любов. Лирическият Аз във второто стихотворение със същото заглавие мечтае и си представя:
…полека ще вървим над лампи и над сгради,
под нас – червен от дим, градът ще се разлага.
А ние ще вървим нататък, без да падаме.
Нагоре, все по стълбата, върху дъжда, връз лятото,
нагоре все по гърбицата на чувството богато:
през пащърнак и див мак, през твойте бели обици.
нагоре, като камък, захвърлен в тия облаци…
И никога докрай, и никой път без болка
нас двама ще прекарват във златната двуколка
на слънцето – ранено от нашата любов…
За лирическия герой предимство има духовността в любовните отношения, а не телесното:
…когато девствената своя поглед метне,
се буди източният тигър, става светло –
но аз погалих твоята коса
и времето на влака свърши. Спря!…
„Умеех да обичам – не да любя…“ споделя поетът. За лирическия Аз „свещени са всички влюбени“ („Отсъстващият свят на любовта“). Любовта е „светлина“ в „Любов“, защото „всичко живо е двама!“ В „Балада“ светът е „Той и тя!“. В „Талантите на света“ лирическият Аз споделя съкровено: „… но когато ние се изправим/ и аз те целуна/ талантът на космоса е наш/ и делвите на света са пълни“. Любовта е и талант, без любов светът и животът се обезсмислят – това е главното послание. „Любов е всичко!“, споделя поетът в „Поле“. Великолепно фино любовно стихотворение е „Други“, което ще цитирам цялото:
до есента да си пробием път
да я дочакаме и зли и запъхтени
които искат да вървят – да си вървят
а ние с теб да бъдем глухи неми
да бъдем под училищната стряха
в единството на първата любов
и тихо да се гушим – малки плахи
до щъркела на вечното добро
да бъдем птицата невинна на живота
и мислите които мислят не
себе си а наплива тъй топъл
на чувството дошло подадине
и оня там красавец оня залез
сергей есенин учен наизуст
на листопада цветните парцали
на плодовете капещия блуз
вали – като протегната ръка
като съпруг на своята съпруга
да бъдем пак на път към есента
в мига преди да станем страшно други.
Прекрасно стихотворение, в което интимното чувство извира от най-дълбоките интимни кътчета на сърцето и душата на лирическия Аз. Стиховете са фини, нежни, дълбоки, трепетни, защото са преживени, автентични.
На българската история е посветено „По случай моето отпътуване в Англия“. Англичанинът Гладстон е защитник на българите и заслужава нашия поклон, но Дизраели, също англичанин, е антибългарски настроен. Така че не трябва да се обобщава за англичаните, пък и за всички други народи, нации и държави. Неблаговидната роля в историята на България е акцентът в „Дизраели“. Езикът е остър, саркастичен, язвителен, сатиричен, на места безпардонен, изпълнен с натурализми, защото английският министър отива „българи да коли и убива“.
Патриотичните стихотворения на Ани Илков много силно въздействат, защото чувството е дълбоко, автентично, извира от дълбините на сърцето и душата му. Лишено е от каквото и да е патриотарство. „България“ говори със заглавието си и започва много драматично:
От тъмните портали на езика
изникват думи и значения –
думи от дати и деди, и ръкописи –
историята излъхва свойте демони!
Драматична до трагизъм е родната ни история. Националната памет – това е езикът ни, който ни и съхранил през вековете робство. Родната география е „единство на пейзажа и глаголицата“ Думите, с които описваме историята си, трябва да бъдат „свръхчовешки“, „Ухаещи на пръст и на любов…“. Морето и Балкана са сред най-важните символни топоси на България. Творбата завършва по забележителен начин:
…да стъпим тихо и да мислим за България.
Тя –
тя ще е свещената ни връзка
с ония, които мислеха за нея в тежък час.
България ще ни спаси от демона на времето.
Тъй както ние спасяваме предците си чрез нас!
Стихотворението е и поклон пред духовните предходници, създали езика ни и опазили го през вековете. „11 май“ говори също със заглавието си, посветено е на сътворителите на родния език. Прочувствено стихотворение е „Майчината къща“ в два варианта, което вълнува с Дебеляновското въздействие, с представата и образа на майката, която посреща на прага завръщащия се син. Във втория вариант на творбата ролята на майката е заменена със земята. Родната земя и родната майка са равнозначни за поета. Две стихотворения с едно и също заглавие и общи места и части с различен контекст понякога е предпочитан художествен вариант, с което се постига полифонизъм на посланията. „Измислячът“ е поклон пред Паисий и неговата безценна „История…“ и Софроний Врачански с неговото забележително „Житие и страдание“. В „Към свободния свят“ Ани Илков нарича строителите на България „титани“ и „красавци“, те са вечни, защото с делата си са накарали „огънят и камъкът“ да „засветят“. „Берон“ също говори със заглавието си и е преклонение пред великия възрожденец и неговото дело, преди всичко неговият „Рибен буквар“:
Под копитото на ужаса –
на тъмно,
сме били безмълвни риби
вместо хора…
О, Бероне! – първата амфибия,
която ни научи
да говорим.
Лирическият Аз иска да е „българчето“ в едноименното стихотворение. В случая е важно, че поетът е вдъхнал живот на мъртвото минало и ни е накарал да заживеем с него, възкресил го е, чрез неговите стихове миналото възкръсва. Красив, висок и дълбок, интелигентен, а не първосигнален, елементарен, фалшив, повърхностен, банален, втръснал ни до нетърпимост, фалцетен, битов е патриотизмът на Ани Илков, защото извира от дълбините на сърцето и душата му, неговото родолюбие е дълбинно, няма нищо общо с псевдопатриотизма, той изразява своя патриотизъм с цялата си емоционалност и чувствителност.
Поезията на Ани Илков е пропита от дълбок хуманизъм. Впечатляващ хуманизъм откриваме в „Нагаша“. В съдбата на уличното куче Наташа се оглеждат съдбите на много бедни, унизени хора, които имат сходни съдби. Лирическият Аз е потресен от отсъствието на състрадание и съчувствие към болното от рак куче. Светът до такава степен се е дехуманизирал, „че е страшно да бъдеш човек“, а човекът е роб, който до такава степен се е отчаял, че „се смее, докато го бесят!“ („Новото гробище в душата ми“). Неслучайно в края на творбата поетът цитира Вазов от „Под игото“: „Тоя луд беше единствения човек, който се осмели да протестира.“ Заглавието на стихотворението неслучайно препраща към Вазовото „Новото гробище на Сливница“. В „Пренасяне на земята“ поетът се обръща с упрек към планетата, защото „зъзне върху теб рода човешки“. Това, което вижда наяве лирическият Аз го прави „като отровен“. За да завърши с високи призивни стихове без патос:
Аз казвам: да се стегнем, да запеем
и да погледнем в космоса. Нагоре
машините ще ни въздигнат като древност
за тях ще бъдем богове, за нас те – хора.
Животът на човеците на сегашната земя е нехуманен, затова лирическият Аз си взема довиждане с майката Земя, с флората и фауната й, с надеждата и обещанието човеците да се завърнат, когато вече ще срещнат „човечността на брат“, всичко ще „светне“ и всичко ще „Разцъфти“. Поетът мечтае за хуманна Земя, преродена и станала истински уютен дом на човеците („Масово отпътуване“). Прочувствено стихотворение, пропито с впечатляваш хуманизъм е „Генерал Балкански Проект“, посветено на приятеля от КЕЧ-а мечтателя художник. В КЕЧ-а служеха „неблагонадеждни“ за комунистическата власт войници-трудоваци. Поклон пред майките е едноименното стихотворение.
Социалната чувствителност е важна и неразделна част от хуманизма. Ще цитирам началото-предисловие на „Мир на твоя прах!“, което е от 80-те години на миналия век: „Не на мамините синчета от тенис и ски клубовете,/ не на притежателите на Мазди,/ не на пазаруващите в Париж и Лондон, не на комунистическите/ чеда – развратни, разплути, тъпи, легнали в сенките/ на Бащите си като кастрати…, а на ОНИЯ, които// населиха перифериите на големите градове, на ония,/ които говорят на диалект и пият и плачат от мъка по/ измрелите села – Да!“ Социалната позиция на Ани Илков прераства и става и морална позиция, което прави творбата още по-категорична и въздействаща. Лирическият Аз се покланя пред „… души гърчави, скапани псувачи,/ пропаднали селяни, пияници, ебачи/ на кози и крави, кукуруз и боб… -Здравей селска курво, до мене в леглото,/ душата ти плитка, дълбоко – телото,/ ушите ти – гълъби, гърдите – паници/ (и страстта! – потекла на тънка ивица)…“ Социалната болка е много силна, справедлив и мощен е гневът на лирическия герой, който се усилва от фолклорния ритъм на стихотворението. Натурализмите не дразнят, защото единствено изречението е способно да направи думата мръсна и цинична. Поетичното художествено майсторство се изразява в това, поетът да е намерил мярата, границата, която да не преминава и прекрачва. За това му помага интуицията, която е особено важна част от таланта. Именно мярата превръща автора в поет, писател. Лирическият субект при Ани Илков говори за сексуалното желание и мисли откровено, директно и неподправено, без евфемизми, без преструвки и превземки, с истинските думи, използва понякога вулгаризми. В началото може да шокира читателя, да го стъписа. Но при преодоляване на началното впечатление достигаме до едно задълбочено възприятие и се убеждаваме в полифоничността на поетическите послания и внушения, принуждава ни да се замислим върху ценностите на човека и света, в който живеем, да размишляваме върху отсъствието на подобни стабилни морални маркери, жизнено важни за човеците. Откриваме, че сексуалното желание е съчетано с духовното, в тези му стихове става дума за любовен обект, с когото той мечтае за духовна близост, телесното и духовното са в единство, неотделими едно от друго. Лирическият герой на Ани Илков не е фалшив пуритан, нищо човешко не му е чуждо, защото е пълноценен индивид, а не фарисей, който преиграва морал. В тези си стихове поетът не се стреми към филигранната еротична форма, а разчита преимуществено на експресията, на мускулестия динамичен стих.
В „Лъв“ „Прането е влажно от нашите нощни сълзи.“ В „Гробища“ човекът е „пречупен на две“ от недостойния живот в държавата и единственото му спасение са гробищата. В редица стихотворения Ани Илков споделя своята болка от изоставените и порутени села, които просто умират. Печални са рисуваните картини.
Поезията на Ани Илков е дълбоко екзистенциална, защото той се вълнува от най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на човешкото битие. Затова стиховете му са пропити с тъга, болка и самота. В „Кентавър“ споделя: „Как са тъжни всички улици/ и тополи, гургулици, разни птици.“ В „Без смисъл“ рефренът е „Аз съм тъжен оркестър“. Второто стихотворение под заглавие „Камъкът на меланхолията“ допълва първото по настроение. Много самотен е лирическият Аз във „Въздухът“. Рисуваната картина навява безнадеждност и безсмислие. Сходно е настроението и посланието и в „Краят на вечния календар“. В „Градинска ябълка“ поетът с болка споделя: „А съдбата ми – камък.“
Силна екзистенция откриваме в „Античен сватбен хор“, в което става дума за безвъзвратно изтичащия земен живот, но и за прераждането, което осигурява безсмъртието. Надеждата за прераждане и превъплъщаване откриваме и в „Хуманизираната мишка“, където „във всяко животно дреме/ „кармАмрак“. В „Нощта срещу Еньовден“ лирическият Аз се преражда в гълъба, в „селска флейка“ или пейка, на която ще сядат влюбените, „мед, пащернак и луков стрък…“, в „цветята, билките, върбите“. При прераждането непременно трябва да присъства Любовта, защото без нея прераждането се обезсмисля.
За краткостта на земния човешки живот става дума в „Късна есен“, защото „В началото иде и свършва живота“. От детството до старостта и смъртта е само миг. Животът идва и свършва, тъй както „стене капчук“. Гробовете са синовете на плътта ни („Поле). В последна сметка всички сме смъртни, включително царете и властниците. Дори Господ не може да спре Времето, защото Той така е отредил („Господ“). Пред смъртта всички са равни – това е главното послание в „Изворът на Грознохубавите“, защото „Бог е Аз на всички хора“. За смъртта става дума във „Фрагменти за поета Петър Няголов“. В друго стихотворение поетът с болка и тъга споделя: „Всичко, всичко ще премине“. „Гробища“ говори със заглавието си, както и „Срещу една смърт“. Децата се превръщат неусетно в старци. В „Пътник“ поетът спазматично възкликва: „о, как набъбва твойта пръст!“. Силна е поетовата жажда за безсмъртие в „Наденот“:
Нема Бог!
Нема богове въобще!
Но ще отида да вида
Не знам точно кога
надевам се
да се върна.
За вечност и безсмъртие мечтае лирическият субект и в „Светлина“ мечтае и се надява в материята да е вечен. В „Приятели“ лирическият Аз пита:
Къде ще стигна в своя път?
Къде е краят на звездите?
Вселената разтяга гръд
като огрян на припек скитник.
За смъртта размишлява поетът в „Пентагони“.
За опасността за края на света става дума в „органичният вятър“, където момичетата се надяват да бъдат оплодени „от вятъра“, а дали това е възможно?… Размишленията на лирическия Аз продължават и в „жертва и храна“, в което той подушва и усеща „края на света“, апокалипсиса. Лирическият Аз в „Богове“ се чувства гражданин на света: „Аз искам Африка/ Аз искам Азия, Америка, Европа“. В „Африканската сестра“ танцуват танго „Европа Азия Америка“ и танцът се споделя по целия Екватор.
В поезията си Ани Илков постоянно смесва високото и низкото, в стихотворенията му категорично преобладава духовното. В „архаическият бяс“ присъстват телесното и духовното, погледът и надеждата са насочени към небето, към което се обръща лирическият Аз: „разгадай ме, небе“; призовава: „на небето иди“. В „Клетва на влюбените“ поетът споделя:
Помни добре, че тялото се дава наготово;
Не тяло търсим ние, а духа свободен!
………………………………………………………
Човекът е велик търсач на идеали!
……………………………………………………………
Не, няма тялото да бъде вечен господар!
……………………………………………………..
Духът ще вдига тялото, както балонът своя кош.
За Свободата става дума не само в това стихотворение на Ани Илков. Очевидно за него Свободата е фундаментална ценност. Във финала на „Помен за героите“ отправя посланието, че свободата заслужава всякакви усилия, дори саможертва:
Тя молеше – застанала до масата.
С лице обърнато към тъмните стъкла…
Възраждането. Мъката. Сираците…
И твойто име – Майко Свобода!
С много болка и упрек е пропито „Отгръщане на живота и отказ от свободата“. Сходно послание откриваме в „София – светица. Музикант на бъдещето“. Поетът се обръща към събеседника, защото са „братя в свободата“. А финалът на творбата е повече от категоричен:
за всеки град, за всяко село,
за безпросветния Затвор,
за униженото ни дело –
Отечество позор!
Позорна е Родината, в която няма Свобода! Това е категоричното послание.
Като всеки поет и Ани Илков се покланя на Поезията, Изкуството, Творчеството, защото е убеден, че само сътвореното духовно остава във Времето и осигурява безсмъртие. В „Козел“ поетът достига „на златната поезия лъчите“, той усеща как расте с поезията си и изпреварва „всичките хора“. Поезията съхранява детето у поета с чистотата и духовността си:
Така поетите нашепват стихове
и мислят, че в полето са сами.
А зад гърба им тихо се усмихва
бог знае откъде дошло дете.
(„Поле“)
Във финала на „Гроздоберът“ лирическият Аз спонтанно възкликва: „къде сте, словеса на дните/ и гроздове на вечността?“ „Поезията отключва всички тайни“, споделя поетът в „Златни пурпурни 2“. „Орехът“ е с мото от „Заточеници“ на Яворов“:
Под светлите мостове на езика
Блещукат камъните речни на речта
Реката се оттича сред мъгли
От дати и деди – и ръкописи
Свещен е езикът ни, спасител на българите и България. Езикът е „време и живот“, чрез него търсим Смисъла, чрез него откриваме Истината. Глаголицата е „сплав между кирилица, кръв и пръст“ (по „Кървава песен“ на Пенчо Славейков). Днешните поети не трябва да забравят и загърбват традицията, защото тя е най-големият учител по поезия („Пея Яворов“). В стихотворението Ани Илков призовава да се вслушаме „във звука/ на тъжните им песни“. Поклон пред родния български език е едноименното стихотворение, защото на него българските поети сътворяват „песните на вечносттА“. „Аз спя с думите и те набъбват като вени“ – споделя лирическият Аз в „Африканската сестра“ и продължава: „Спя с думи/ Мога всичко.“ Словото е най-ефикасното и силно оръжие – това е главното послание. Затова поетът се страхува, „че няма вече думи/ които да се раждат от земята“ („Пренасяне на Земята“). Езикът, думите, поезията са Светлина, за това говорят стихотворения като „Светлина“, „Лятото“, „Светлинни зародиши“, „Светлина и живот“…
От поезията на Ани Илков се убеждаваме във високата му култура, в познаването на българската, европейската и световна поезия и литература в най-високите й образци. В творбите му ще срещнем Кирил и Методий, Йоан Екзарх, Паисий, Софроний, Петър Берон, Кръстьо Пишурка, Добри Чинтулов, Петко и Пенчо Славейкови, Ботев, Вазов, Захари Стоянов, Яворов, Димитър Бояджиев, Кирил Христов, Гео Милев, Емануил Попдимитров, Александър Геров, Иван Теофилов, Константин Павлов, Омир, Платон, Тацит, Хораций, Данте, Достоевски, Тютчев, Пол Валери, Рилке и други в различни контексти. В поезията си Ани Илков използва скрити и явни цитати, парафрази, цитати от Библията, културни асоциации.
Поезията на Ани Илков потвърждава и доказва, че митологията никога не умира, защото е устойчива и безсмъртна. Срещаме устойчиви герои и понятия, които той интерпретира в съвременен контекст. В нея миналото, настоящето и бъдещето имат своите проекции. Всеки, който чете стиховете му, открива идеи и взаимодействия. В поезията му се преплитат тъга и ирония, мистика и тържество, загадъчност. В стиховете на Ани Илков съжителстват не само красивото, ангелското, възвишеното, но и грозното, дяволското, сатанинското, защото непрекъснато ги срещаме в живота. Конфликтът между тях придава силата на посланията. Главното направление в неговата поезия е критическото, патосът на неговата поезия е критиката на действителността. Лириката на Ани Илков е мост между миналото и настоящето, той се стреми да прониква в бъдещето, да прогнозира опасностите, които дебнат човека и човечеството. Чрез богатата метафоричност постига изразна функционалност. Не си пада по декоративните стихове, в лириката му няма да открием просто туристически стихотворения. При него действа подсъзнателното. Това е труден за четене поет, защото е философ, естет и ерудит, читателят трудно може да го разбере от пръв прочит. Сложен е за разбиране, защото се опитва да съвместява диаметрално противоположни внушения и често разчита на оксиморона, на полифонията. Стиховете му са трудно разгадаеми и провокативни, изискват вникване, защото съдържат тайнственост, която всеки може да интерпретира чрез собствените си емоции и художествен опит. Поезията на Ани Илков има своя специфична музикалност. Този поет не изневерява на изградения, утвърден и доказан във времето собствен, разпознаваем разкрепостен поетичен стил.
