Николай ТАБАКОВ
Значима литература не може да се сътвори без философия – казва литературният критик Никола Иванов и добавя: – Философската основа е просто задължителна.
Интересно твърдение, не ще и дума. Възможно ли е един философ да се обърне на талантлив белетрист, а белетристът да си остане философ? Изглежда възможно – ако се казва Костадин Пампов.
Кой всъщност е Костадин Василев Пампов? Биографично погледнато, той е роден на 23 януари, 1956 година в с. Черногорово, Пазарджишко. (Около тази дата се въртим, струва ми се, честваме годишнина). Завършил е философия в Софийския университет и преподава до ден-днешен философските науки в eзикова гимназия „Бертолд Брехт“ в Пазарджик. Но биографията на човека не се състои от дати, не се определя от ежедневието, не прилича на ставане и лягане, на пет лева и на автомобил на изплащане. Биографията се изгражда лично. От действията на въпросния човек, от неговия труд, от усилията и от лишенията, ако щете. Тоест – човек или изгражда собственото си лице, или просто го няма. Или живее, казвам, пълноценно, или неговият живот преминава по елементарните закони на биологията. Дишане, хранене, спане, правене на любов и така нататък. Живот в бита. Е, по какво се различава този човек от коня, примерно? Нали от биологична гледна точка животът е серия от материални процеси, практически аналогични за всяко живо същество? Този жизнен дух-анимус е безусловно условие както за съществуването на коня, така и за човешкото съществуване.
Но само условие и нищо повече.
Човекът може да надмогне това условие, да потърси пътя към живеенето в духа, сам да стане смисъл, да Е значение или просто да Е. Защото именно чрез своята смисловност човекът открива пълнотата на осмисленото битие в своето животуване и сам се открива за него. Тоест – става човек.
Как се случва тази работа ли? Много лесно. Просто сядате и написвате книгите „Философия на Българското средновековие“, „Философия на средновековната българска история“, „По стъпките на спомена“, „В търсене на философския камък“, „Пътища и идоли“, „Легенда при върха“, „Спомени за пчелояди“, „Художникът и вятърът“, трупате публикации за приятели и за истинските неща от живота и… И готово!
Обръщате се на един Костадин Пампов. Ставате духовен човек.
Какво, не е лесно ли? Ами не е.
За да свалим малко напрежението и изобщо заради остроумието, ще цитирам отново Никола Иванов. „Това, което отличава човека от всяка друга твар, е пиенето и писането„. Така се шегува той. И както винаги, напълно се вписва в защитаваната тук теза.
Така.
Костадин Пампов обаче ни върти номера, ако това е изразът. Не си пише прозата по най-прозаичен начин и не си преподава философията по най-общоприет метод. Вместо това смесва двете екзистенции в едно, прави от тях нещо като алхимичен качамак и ни хвърля не само в учудването, във възхищението ни хвърля. Докато чета неговите разкази, спомени и импресии, неизменно ме връхлита усещането за чистота. Не хигиенно-санитарна и поръсена с прах за пране „Ариел“, а чистотата на едно детско съзнание. Тя идва от умишлено непретенциозния стил на автора, идва от любопитните очи на детето, идва от непосредствения, директен път към откривателството, към онази думичка – „еврика“. Защото Пампов изобщо не си поплюва, когато борави с отдавна канонизирани аксиоми или богопомазани имена. Той ги хваща някак във въздуха, обръща ги, показва ни ги от всички страни и най-накрая – прави от тях нови истини. Лично негови обобщения. И ние, благодарните читатели, оставаме с ококорени очи. И с пълни сърца.
Как, питаме се, не сме забелязали това? Че то е било цял живот пред очите ни. Толкова е ясно, толкова е простичко. Ето, казва ни той в импресията „Разказът“ – красивото е различно от света около него. И е прав! Ето, цитира ни Емпедокъл в „Любовта и враждата“ – нищо не изниква от нищо. Ами така си е! Твърди, че в този свят винаги ще има желаещи да блъдат „Спасители в ръжта“. И сам се е превърнал в такъв.
Е, какво да го правим този?
Не се вписва в общоприетия модел, дрехите на прозаика са му тесни. Не ни замеря с литературни фиоритури, кара я семпло, прямо, без заобиколки. Не се съсипва от хвалби по талантливите си приятели, простичко ни показва най-същественото от тях. Обича си спомените, настоява на детството си, не може да диша без българското и без село Черногорово, а пък Пазарджик го е издигнал на пиедестал.
Познава философията на историята, ръкостиска се с Петър Мутафчиев, Васил Гюзелев, Иван Божилов и бачо Кольо Генчев, все едно си е играл в пясъка с тях. Тончо Жечев му задава въпроси. С Иван Давидков рисуват заедно храм. Пишат с Атанас Далчев „предметна“ поезия. Никола Радев му е брат. Идеите на Платон растат в лехите в задния му двор, а Селинджър и Хемингуей живеят на квартира в сутерена. Спори с Калин Янакиев, не е съгласен с тентденциозно настроени историци, да оставим това, ами ги замеря с фактология, за която ние, непосветените, чуваме за първи път.
Колко още неща да открием в неговата личност?
Да, разбира се – един странен факт. Дори когато спори, дори когато не е съгласен, дори когато съпоставя две тези, контрадикторни по своята същност, Костадин Пампов не налага категорично своето становище, напротив – търси третия път, излиза над проблемите, създава нов, абсолютно свой прочит на живота и на неговите, така да се каже, озъбени страни. За такива казват – добра душа. За такива говорят – възпитана личност. За такива споменуват – не се срещат често. А истината е една – той просто Е човек!
Но да се върнем към творчеството му. Онова, особеното, евристичното, което ни вълнува и бунтува. За него, за Костадин Пампов, не животът, а писането се явява „сериозното предприятие“, както твърди в миниатюрата „Животът“. Какъв спектър от гледни точки ни показва само! Какъв калейдоскоп от усилия в различни посоки представлява това творчество! Краеведски изследвания, философско-исторически трудове, проза, есеистика, мемоаристика. Цял един осмислен човешки живот! Не можем да обхванем всичко, не достига нито място, нито време. Най-добре е да хвърлим един поглед на книгата, която е пред нас. На „Художникът и вятърът“, разкази и импресии. Това е една „събрана“ книга. Можем да я наречем букет или сноп, може житна ръкойка. Разказите и импресиите вътре са се отронвали от времето, от действителността, от възхищенията и провиденционалността на Костадин Пампов. Така, както листата се отронват от дървото на Далчевия художник. Проза, на пръв поглед.
Но не е точно така.
Тук се сблъскваме с непознатото. От една страна – философският мироглед, или с други думи, КАКВО ни поднася авторът. От друга – начинът на записване, или литературният подход, умението, тоест – въпросът КАК.
Що се отнася до философията, можем да формулираме така: Философията (любовта към мъдростта) не е нито наука между науките, нито знаене над знанията. Тя е напрегнато питане за фундаменталните смисли на живота. Тя е откровено обръщане към тайните на мирозданието, тяхното търсене, а не непременно тяхното откриване. Философията не е насочена към конкретните факти и знания, тя още според името си е насочена към мъдростта. Любовта към мъдростта е екзистенциално ангажирано обръщане към познаване на битието в неговата пълнота. Такъв тип философстване е мисъл на предела, то е граничност между човешката крайност и духовната безкрайност изобщо на света и е слово за и на този предел. Истинската философия по същността си е метафизична, защото познанието за битието на човека не може да бъде конкретно (разбирай ограничено) знание и няма как да бъде обяснено с конкретни (разбирай ограничени) факти и аксиоми. Истинската философия е универсално познание, неистово търсене, мистичен път към към мъдростта, която мъдрост не е конкретика, а глагол на предметите и явленията, тяхното живеене като смисли, тяхното „е“. Още философията е търсене на самия човек, въвеждането му в смисъла на живота, и така – неговото второ рождение в духовността, което е не по-малко трудно от раждането в плът.
Да бъда или да не бъда?
Това всъщност е основният въпрос.
Да повторим – философията не е непремнно отговор, тя е въпрос.
Книгата на философа Костадин Пампов също не е непременен отговор, тя е отворен въпрос. Към мен, към вас, към всички. Живи ли сме или не? Разпознаваме ли красотата? Можем ли да преминем отвъд логичния вид на предметите и да съзрем истината за света? Поетите виждат ли пътя, или да? Кои сме ние, за какво мечтаем и оттам – открили ли сме самите себе си?
Такива ги задава Костадин Пампов.
Статиите за Пампов в литературните списания почти единодушно се опитват да ни обяснят неговото творчество точно през книгата „Художникът и вятърът“. Е, да – там има нещо показателно. И те непременно цитират следните думи на автора, казани за Атанас Далчев:
Преди много години определили поезията му като „предметен реализъм“. Навярно са имали основания за това. Важното тук е друго… Поетът наистина често „говори“ за предмети, но така, че се отива отвъд тях. Убедително в този смисъл е стихотворението му „Художникът и вятърът“. Художникът искал да нарисува вятъра и все нещо друго рисувал. Отлитащи от дърво листа, проблясваща трева в ливада, бягащи облаци по небето. Нещо „невидимо“ се показва посредством видими неща.
Нещо невидимо посредством видимите неща!
Ето – такова е и творчеството на Костадин Пампов. Това, което казва за Далчев, важи с пълна сила и за него. Защо обаче е така, каква е причината? Отговорите са много. Може да е заради възхищението. Може заради философията. Може за красотата. Но както си плете плетката на повествованието на две куки (знаете там – две напред, една наопаки), Пампов изведнъж посяга светкавично с лявата ръка встрани и докато посяга, докосва нещо неясно, нещо оттатък нещата, нещо видимо само за „третото око“. Докосва красотата, етиката, добротата. За да ни я покаже.
Пак на нас, пак на вас, на всички.
Който има уши, да слуша и който има очи, да гледа! – така ни казва философът Пампов.
В друга критическа статия, написана много вещо и прозорливо от нашата приятелка Елена Алекова, се появява и още едно, всъщност много оригинално и вярно откритие за прозата на Костадин Пампов. Алекова сравнява тази проза с огледалния сват на Алиса и твърди, че докато невинно и семпло Пампов ни описва детайли и предмети, изведнъж преминава оттатък, в огледалния свят и бум! – красотата изведнъж пламва пред очите ни. (Както се вижда – парадоксът на огледалото не важи за хора-философи). Не мога да кажа, че Елена Алекова не е права, напротив – мисля си колко сполучливо е намерила сравнението. Огледалото, преминаването отвъд, красотата. Мисля си още за философията. От тази гледна точка обаче, веднага възникват въпроси. (Както стана ясно, философията е отворен въпрос). Къде отива Пампов? Какво точно преминава? Елена казва – огледалото. Вие може да кажете – преминава отвъд предметността. Аз твърдя, че Костадин Пампов преминава със завидна лекота онази почти непревземаема граница между „аз“ и „ти“. Границата между хората. Той прониква в душите ни, където винаги сме малко самотни и объркани, където сме сантиментални, където боли. И ни поднася късче точно от приказния свят на Алиса. На детството. На красотата и поезията.
Поднася ни, подарява ни (отново по Селинджър) приказния свят на собствената си свещена, човешка съвест.
И ние, оглушалите от езика на ежедневието, чуваме смисъла.
И ние, ослепелите от фалшивия блясък на света, виждаме музика.
И ние, читателите на тези блестящи разкази и импресии, събираме сили да извикаме на света:
– Да бъдеш!… Или да не бъдеш!
Такъв е този Костадин Пампов. А защо е такъв, е съвсем отделен въпрос. Отделният въпрос – КАК е написал нещата си, за да предизвика тези емоции у нас. Тоест – вече питаме за писателя, а философа го оставяме на заден план. Тук най-добре е да цитирам няколко пасажа от книгата „Художникът и вятърът“, за да не се губим в обяснения. Само искам да предупредя, че нито един от цитатите не говори точно за това, за което на пръв поглед говори. Други са посоките на мисълта, друго е търсенето на Пампов. Но вие ще прецените сами. Цитирам:
Все поводи, подтикващи ме да спра и да попитам: Има ли още пчелояди?
Моят приятел веднага ми отговори, че ги имало. Трябвало обаче човек да ги търси дълго и упорито.
Срещу течението на реката.
Друг цитат, този път от разказа „Книгите“, където самият Теренций се опитва нещо да ни подскаже: Ето:
Когато двама правят едно и също нещо, то не е едно и също нещо.
От разказа „Заглавия“:
Всяко нещо има толкова истина, колкото човек вложи в него.
Още един цитат:
Човек вижда само това, което знае. Което не означава, че знанието е възможно без виждането.
Ето и цитат, строго обозначен, че е по идея на Далчев:
Струвало му се, че Поезията, подобно на Красотата, събужда човека, миг преди да падне в пропастта.
И всичко това кратко, бързо, експресивно. Без завои, без виражи, нагоре по стръмната пътека към върха. Такива ми ти работи в тази книга!
Но да престанем с цитирането, защото всеки от нас си има свой прочит, свои предпочитания, най-добре е вие сами да подберете от книгата това, което ви е на сърцето. Има какво. На мен ми се струва обаче, че за финал на това говорене, ще трябва да натрупаме определения за творчеството на Костадин Пампов. Нали така се прави? За неговия начин на писане. За онова КАК, което възникна като въпрос преди много време. За всичко. Добре, да трупаме определения тогава. Ето: Костадин Пампов – късата крачка. Ето: Костадин Пампов – право в целта. Ето още: Костадин Пампов – разказвачът на чудеса. Защо, питаме се, избягва великите описания, баталните сцени, многословието? Защо, викаме си, не напише „Война и мир“? Защо, бе? Защо е точно такъв този писател?
Ако съществува смислен отговор, той би трябвало да звучи така:
– Защото е достатъчно.
А м а н а п ъ л н о д о с т а т ъ ч н о !
