Предходните глави вижте тук

Роман от Стефка ВЕНЧЕВА

3.

В сряда вечер Цеко кацна пред апартамента на Мартин. Статуетката беше у него. Покани го в хола. Приятелят му влетя вътре и нацапа с улична кал бежовия килим. Седна в кафявия кожен фотьойл и бръкна във вътрешния джоб на черното си яке. Измъкна от вътре малко кадифена кесия, която бавно започна да развързва. Мартин Асенов отвори бутилките и те изсвистяха. Наля в дълбоките чаши и изсипа чипса в голямата стъклена купа.

Статуетката стоеше в средата на масата. Беше висока около десет сантиметра. Не беше нужно да следва история на изкуствата, за да оцени изяществото и. Нечия незнайна ръка бе изваяла Орфей и неговата лира. Чертите на митичния певец изразяваха миг на болка и вдъхновение, видя през дебелата лупа Мартин. Той държеше лирата си, а ръката му бе толкова изразителна, колкото и лицето. Фини като косъм навярно са били струните на  инструментът,  увенчан с лаврови листа, а в дясното око на Орфей напъпваше сълза. Единственото, което липсваше освен струните, бяха няколко отчупени листенца в дясната част на лирата. Изработката беше невероятна. Сякаш я бе ваял Микеланджело. Скалата върху която стоеше виртуозът, се издигаше от малък постамент. Необяснимо защо дъното бе на две нива.  Приличаше на печат, защото в долната основа имаше издълбани няколко символа.

– Струва много – Цеко отпи от бирата, а пяната полепна по мустаците му. Той се избърса с опакото на ръката. Очите му се присвиваха винаги когато ставаше дума за пари. Те се смаляваха, докато накрая от тях оставаха две черни точки. Сега гледаше по същия начин.

Мартин взе статуетката и започна да я разглежда отново.

  • Къде си я намерил?
  • Нали съм ти я донесъл. Какво значение има къде съм я намерил? Това не те вълнува, я се обади на ония с мангизите, трябва да им вземеш поне десет хиляди. Делкаме ги по равно.
  • Ще се обадя и после ще видим какво ще делкаме. Трябва да говоря с клиента.

Отиде в кухнята, Маринела не вдигна веднага, а може би на него му се стори прекалено дълго.

  • Намери ли я?
  • От черен мрамор?
  • Да, друго?
  • Основата е на две нива, на долното има издълбани някакви символи?
  • Символи? Но иначе тази, която търсим е на две нива.
  • Колко плащаш?
  • Каква е дължината на основата?
  • Нямам представа.
  • Измери я, ако е осем и пет, ми звънни. Ако има разлика, няма за какво да говорим.

Когато се върна, от статуетката и Цеко нямаше следа. Чашата на приятеля му стоеше преполовена. Набра номера му. Телефонът беше изключен. Имаше чувството, че ще се пръсне.

  • Е, примери ли я? – гласът на Маринела беше железен.
  • Не, не успях, изчезна. Ще ти звънна утре – едва успя да каже той.

Стовари се върху дивана и взе чашата си. Бирата още беше ледена. Трябваше да търси Цеко и орфистите. Седна пред лаптопа. Можеше Грета да знае нещо за орфистите. Описа и цялата си среща с мадам Коева. После заспа.

На следващата сутрин телефонът на Цеко още не беше включен. Изпитваше яд. Беше стигнал до финала, а статуетката изчезна под носа му. Защо ли не я взе като отиде да говори с Маринела?

Размърда мишката пред компютъра. Грета беше отговорила.“Разбира се, че познавам орфисти – мадам Коева посещава сбирките им. В седмицата преди 21 юни, когато е Еньовден, заминават за една седмица в Родопите. Не знам къде точно ходят. Но мисля, че можеш да я питаш. Помоли я и тя ще ти помогне, сигурна съм. Малко е лошо това, че в началото си я излъгал. Тя не обича да я лъжат. Непременно и предай поздрави от мен и Сакре Кьор. Какъв е този необичаен интерес към орфизма? Философията няма нищо общо със занаята ти!!!Целувки, Грета”

 

4.

 

Апартаментът на Цеко се намираше в един от най-затънтените квартали на Пазарджик. Както се изразяваше той самият – “девети картофен пояс, с усмихнати селяни, гъсто населени”. Асансьорът на осеметажният блок не работеше от три години. Едва се дотътри до петия етаж. Болката в главата отново беше чудовищна, нито аспирина, нито слънчевите очила помагаха. Звънецът също не работеше. Почука настойчиво няколко пъти. Звукът отекваше в дъното на мозъка му. Заслуша се да чуе дали идва шум отвътре. Нищо. Почука пак. Открехна се вратата на съседното жилище. От там се подаде рошава жена, която се взря любопитно в него. През прага заизлиза аромат на вряща яхния. Много вкусна миризма, помисли си Мартин. Жената избърса мокрите си ръце в пеньоара, сложи ги на кръста си, напери се напред и го загледа изпитателно.

  • Търся Цеко, приятели сме – чу се да мрънка Мартин.
  • Излезе. Вчера излезе и не се е връщал.

–     Сигурна ли сте?

  • И как да не съм?
  • Може да се е върнал през нощта?
  • Не е. Живее с дъщеря ми. Тя е с него, аз съм сигурна, че наща щеше да се обади, ако са тука.
  • Тя има ли телефон?
  • Има, изключен е. И неговия, сигур не са си ги платили.

Слизаше по стълбите бавно. Имаше чувството, че не може да запази равновесие. Седна на едно от стъпалата между третия и четвъртия етаж. Циментът беше прохладен. Миризмата на яхния още беше в ноздрите му. В Интернет беше прочел, че орфистите са почти магьосници. Имали са ритуали, които предизвикват благоденствие и такива, които могат да навредят някому. Като цяло искали добруването на света. Всичко това му се мотаеше в мислите, заедно с техния бог Загрей и мистериите на Дионис.

Виното е било свещена напитка за траките. Вече ще пия само по една чаша бяло вино, тая бира ми мъти мозъка, рече си Мартин. В Интернет прочете, че траките не разреждали виното си с вода, както правили гърците. Заради това елините ги наричали варвари. Траките вярвали, че виното е божествена напитка, защото променяла състоянието на човека, той ставал по-разговорлив, развеселявал се и по този начин боговете влизали в душата му. Диваци, помисли си Мартин.

Знаеше, че статуетката е много ценна за Маринела, може би не само защото беше толкова фина и съвършена, може би на нея и трябваше за нещо друго. Значи цената можеше да е и 50 000. Просто тъпанарят Цеко трябваше да се появи. Дали можеха да платят петдесет хиляди? Цеко рано или късно щеше да се прибере. Можеше да го чака тук. Беше най-сигурно.

 

5.

Мадам Коева слушаше Вивалди. Сара мъркаше в краката и. Възрастната дама наблюдаваше статуетката, която сякаш оживяваше в ритъма на “Годишните времена”.

Младежът, който я посети преди два дни беше странен. Сигурно беше поредният наемник впрегнат да търси Орфей. Беше виждала копие на това, което той искаше.  Беше от бял мрамор. Стоеше на писалището на баща и. Когато беше дете, често се задържаше в стаята му. Тя беше най-пазеното място в дома им. С огромните библиотеки, шкафовете, които преливаха от листове и папки. Там имаше огромно количество информация. От стената гледаше портретът на дядо и Никола. Беше като жив, имаше чувството, че някой път ще и проговори. Баща и разказваше, че го е рисувал Константин Величков. Около 1894 г. Били са приятели. Татко носеше много хубави спомени за големия писател и художник, помисли си мадам Коева.

  • Орфей е ключът на България, Вета.
  • За какво, татко?
  • За историята, за нашето съществуване. Той дава отговори на много въпроси, на това да не си оставаме, както казваше дядо Вазов – духовни пигмеи. Орфей е нещо велико, стига да искаш да го чуеш.
  • А ти чуваш ли го? – тогава бе на девет години, с дебели руси плитки, които се спускаха върху кадифената и рокля.
  • Да, защото искам да го чуя. Всъщност Орфей наистина е ключ, но още си много малка да ти разправям. Върви сега да четеш уроците си.

Обикновено така и правеше, качваше се в своята малка стая, накитена с бели тензухени перденца, пухено легло и много етажерки. Там бяха подредени книжките и играчките. Щракваше ключът на нощната лампа и се навеждаше над звездните атласи, които дядо и навремето бе донесъл от Франция. Звездите и доставяха неимоверно удоволствие. Гасеше лампата и долепяше чипото си носле до ледения прозорец. Струваше и се, че те могат да говорят. Взираше се в луната, когато тя изпълваше стаята с лъчите си и се чудеше какви са петната по огромния жълт диск. Лете беше много по – лесно. Когато кварталът утихнеше, а съседните прозорци угаснеха, звездите бяха много по- близки. Тогава се оставяше на лекия ветрец, който милваше лицето и. Светулките прииждаха от всички страни, стрелкаха се като полудели към звездите, превръщаха се в звезди и отново слизаха, за да изпредат невидимата нишка между долния и горния свят. За да свържат вселената в нейната цялост. Чуваше лирата на Орфей в нощните звуци, а ангелският оркестър на щурците тактуваше в ритъма на света. През лятото стоеше на прозореца до трети петли, сетне се пъхваше под завивките и сънуваше танцът на тъкачките. Те дърпаха кросното и из под ръцете им излизаха дълги шарени черги, тънки като шалове и пъстри като есенна гора. Вплитаха цветовете и нареждаха своите тъжни песни за Родопа и нейния най-скъп син – Орфей. Чергите им бяха безкрайни и се просваха от единия до другия край на България, обвиваха я като новородено, загърляха я като пашкул и всеки кат скриваше нови и нови  знания и тайни. Между пластовете се раждаха хора, там живееха и умираха. Смееха се и плачеха, боледуваха и се лекуваха, но следващата част от чергата ги покриваше и Елисавета никога не разбираше какво точно се случва после, но идваха новите хора, те скачаха щастливи върху своя дял от чергата и не знаеха, че тъкачките са безсмъртни и неуморни, че ще ги загърнат още същия ден, а сетне върху новите цветове ще се родят нови хора. Сутрин едва отваряше клепачите си, сякаш бе летяла в небесата, отнесена там от синьото на тъкачките. Синьо като лятна омара смесена с тънка нишка кобалт.

От малка знаеше, че къщата е наследена от дядо и. Богат фабрикант, дал парите си на бедните година преди да се спомине. От цялото му богатство бе останала само тя и дипломата на баща и.

– Защо дядо Никола е продал фабриката? – попита веднъж Елисавета.

Майка и се направи, че не я е чула. На другия ден, детето опита и с домашната прислужница. Тя също повдигна рамене и не отвърна нищо. Въпросът остана да виси в пространството. Но получи отговор на следващя ден, от някакъв непознат. Той се разхождаше пред входа им. Елисавета го видя през прозореца на стаята си. Беше убедена, че той ще и отговори и не се излъга. Наметна се с палтото си, защото знаеше, че не бива да излиза без него на студа. Приближи се до него и го попита:

– Чичо, защо дядо си е продал фабриката?

– Защото беше масон, малката.

– А какво е масон?

– Като пораснеш ще разбереш.

Никога повече не го видя, но думата, която той спомена се запечати в съзнанието и. Нещо и подсказваше, че не трябва да пита за нея родителите си. Те нямаше да я чуят. Тогава се досети за тайнствената книга на братя Данчови. Там имаше всичко. Отвори втория том и откри буквата “М” . Срещу думата “масон” имаше препратка за “Ф”. Франкмасоните . Там пишеше, че са само мъже и учението им води началото си от древността. На сбирките им не се говори за политика и по верски въпроси, целта им била да постигнат нравствено усъвършенстване и да допринесат за добруването на другите хора. От началото посвещаването им минавало през три степени, но по-късно били добавени нови, така се стигнало до тридесет и три, пишеше в енциклопедията. На следващия ден Елисавета щеше да навърши десет години.

Имаха всичко, от което се нуждаеха, не се налагаше майка и да работи. Сутрин я водеше до училищния двор, а на обяд я чакаше пред него. В пек и в дъжд. Сетне отиваха до пазара, там майка и вземаше необходимите продукти за следващия ден, спираха пред хлебарницата и на ъгъла където неизменно ги чакаше просякинята Минка. Оставяха по някоя дребна пара и се прибираха. Много рядко в дома им идваха чужди хора. Но когато това се случваше Елисавета се качваше в стаята си и вадеше звездните карти.

Годините минаваха, Данаил  Краев постепенно побеляваше и заприличваше все повече дядо и на портрета, но продължаваше да говори със същото благоговение за митичния певец.

Беше ученичка в прогимназията, когато една вечер се върна по – рано от сбирките на училищния хор. В гостната освен родителите и имаше още някой. Не беше предупредена от родителите си, че очакват гости. Свали палтото и шала, едва смъкна ботушите от краката си. Декемврийският студ още щипеше ръцете и, а по реверите и имаше мокри капки. Снежинките се бяха стопили. Зад стъклената врата се чуваше ромоленето на няколко гласа, които тихо и едновременно повтаряха някакви думи. В първия момент си помисли, че четат нещо. Спря до вратата и притаи дъх. Те сякаш рецитираха. Нямаше представа какво и дали е редно да го прави. Да им каже, че е тук или да се качи в стаята си? Разгледа връхните дрехи, закачени на голямата дървена закачалка. Бяха манто и непознат балтон. Не познаваше и двата чифта обувки. Вероятно бяха запалили някакъв фенер, който по-скоро озаряваше стаята, отколкото да я правеше светла. Доближи се до вратата и чу отчетливо, те повтаряха фразата:

– Посветените са същества на пламъка. Ти си пламък. Ти трябва да се разрастваш ежедневно. Пламъкът е ключът на живота.

Реши да се качи горе, при учебниците си. Каквото и да правеха възрастните, не трябваше да им  се меси. Точно тогава от гостната излезе баща и. Мярна зад гърба му лицата на непознатите.

– Знаем, че си тук, Елисавета, ела при нас.

Върна се неуверено. Но го последва. Не познаваше двойката, седнала около кръглата маса, под прозореца с дръпнатите кенарени пердета. Изглеждаха приветливи хора. Мъжът беше слаб и чернокос, косата му грижливо сресана, а дамата му изглежда беше доста по-млада от него. Русите и къдри се осукваха още от корените, а зелените и очи бяха изразителни и големи. Пред тях, в средата стоеше статуетката на Орфей.

  • Запознайте се с дъщеря ни – каза баща и.

Тя кимна вежливо и понечи да се върне в коридора.

– Това е Тодор, а до него е съпругата му – Венета. Вече си голяма, момичето ми. Нека ти разкажа какво правим тука.

Погледна към майка си, тя се усмихна окуражително. Тогава ясно усети аромата на жасмин, който струеше отнякъде в стаята.

  • Ние вярваме, че духът на Орфей е жив и закриля България. Събираме се веднъж на три месеца и четем оди в негова възхвала. Но това са по-скоро молитви за добруването на домовете ни и на България. Днес ние сме домакините на тази среща – баща и бе облякъл най-официалния си костюм, а майка и носеше елегантна черна рокля.

Гостите бяха също така пременени, чудеше се какво да направи, когато непознатият мъж и освободи стола си.

  • Това, което очакваме от теб е да бъдеш дискретна. Никой не трябва да узнае това, което научи тази вечер, каза майка и.

Така попадна в кръга на орфистите.

 

Грамофонът се изключи. Мадам Коева стана, за да обърне плочата. Имаше и стереоуредба, но старомодният уред повече топлеше и по-лесно я връщаше назад.

След онази вечер, тя с удоволствие слушаше всичко, което възрастните си говореха. Искаше и се да може да отиде с тях на орфеевата поляна. Знаеше, че е някъде в Родопите, но и казаха, че за първи път ще я посети едва когато завърши училище.

Пълнолетието и дойде през януари 1940 г., през същото лято баща и и подари най-голямата изненада, каза и, че като завърши гимназията, ще продължи да учи в Сорбоната. Въпреки, че по нейното време само софиянки ходеха да учат в чужбина и синовете имаха основно тази привилегия. Всъщност тя бе единственото дете в семейството и заради това всички надежди бяха възложени на нея.

 

Завърши с отличие, а през юни с баща и се качиха на влака за Париж. “Ориент – експрес” имаше престой точно половин час на софийската гара. От трена заслизаха турци, които търсеха чешмите, за да напълнят с прясна вода дамаджанките си, а през стъклата надничаха забулените им жени. На някои джамове  висяха гроздове от чуждоезични хора, които пушеха или просто разглеждаха тази частица от българската столица. Още помнеше, че местата им бяха във вагон номер три. Паднаха се от двете страни на прозореца. Дървените пейки бяха протрити до блясък, от седелите преди тях пътници. Баща и застла едно одеало, което предвидливо бе взел в багажа им. Още щом влакът потегли тя се залепи за стъклото и поглъщаше всяка гледка, която се откриваше пред очите и. Три часа след началото на пътешествието им в купето влезе кондукторът. Той беше англичанин и се усмихна любезно докато връщаше  проверените билети на баща и.

После се заздрачи и преди да стане тъмно, тя заспа. Събуди се във Виена. Австрийската столица грееше осветена от десетки  еднокраки фенери разпръснати по пероните. Мъже облечени в тъмно-сини униформи и смешни малки фуражки се разпореждаха между вагоните.

– Стрелочници и гарови работници, мила, не се притеснявай – отговори баща и на учудения и поглед. Това е музикалната столица на Европа. Тук е прекарал последните години от живота си Моцарт.

Сетне я загърна в одеалото и тя отново заспа. Слънцето я събуди с лъчите си, отвори бавно едното око, а след това и другото, и веднага зажумя. Изправи се бавно и се изненада от тишината, в която претракваха влаковите колела. Спътниците и бяха клюмнали. Върху лакета на баща и дремеше стоящата до него жена от Горна Оряховица, която отиваше в Гренобъл при съпруга си и се представи като Хаджимишева. По-добре е, че спи помисли си Елисавета, иначе щеше да ни полива с потоци от безсмислени думи. Зад стъклото, някъде в далечината се виждаше германско-френската граница. До Гренобъл имаше поне още два часа. Баща и обеща още в София, че в късния следобед ще са в Париж.

Трябваше да се запише в Сорбоната и да намерят квартира. Нито много скъпа, нито много евтина, за да стане учителка като се върне. Ако имаше късмет можеше да стане и чиновничка в някое софийско министерство.

Още си спомняше как на гара Сент Лазар влакът уморено въздъхна и спря. Навалицата от хора се устреми към изходите, всеки мъкнеше куфар или бохча, крещеше или шепнеше. Облаци пара се вдигаха край коловозите и хората бързаха нанякъде. Обърна се да види черния вагон, който продължаваше за Лондон. Имаше странното усещане, че ще се загуби в тази разноцветна тълпа, която със своята многоликост отнемаше индивидуалността на Елисавета.

Прекараха първата нощ в евтин хотел, където им казаха, че ако не намерят квартира, ще приютят госпожицата срещу приемлив наем.

– Не, няма нужда да оставаш в хотела, дори и да трябва да плащам повече за квартира, ще го направя, каза баща и. Всяка нощ в хотела ще слушаш пиянски викове и съпружески скандали. Най-много да се научиш да пиеш абсент като тукашните уличници.

Наеха таванска стаичка на малка пряка в Латинския квартал, хазяйката беше ниска и трътлеста мустаката жена, която гледаше злобно. Усмихна се само когато баща и извади парите за пет месеца и ги подаде в мазната и пухкава ръка.

– Оставяте детето си в добри ръце, господине, каза заговорнически тя и метна още по-злобен поглед на Елисавета. Банята е в края на етажа и е свободна сутрин от пет до пет и половина, и вечер от седем до седем и половина. През останалото време е запазена за останалите наематели.

В този момент при тях дойде хлапето и – момченце на около седем годинки. Противно на майка си, то приличаше на изящна статуетка.

–  Върви при баща си, Рение, цял ден се катериш по стълбите.

Хлапето безпомощно погледна към нея и тръгна с наведена глава към дъното на коридора, където се намираше техният апартамент. Тогава от там се подаде хазяинът, той беше още по-масивен от жена си, а бузите му леко висяха, приличаше на куче.

– Татко, не искам да живея при тези хора – тихичко каза Елисавета.

-Трябва да свикваш, дъще, те са живота. Добрите са толкова малко на този свят, че ще ги събереш всичките в центъра на Пазарджик.

До залеза оставаха още няколко часа. Макар че беше неделя, Елисавета пожела да види        мястото, където щеше да учи. Запровираха се нагоре през наклонените улички на Латинския квартал и не след дълго стояха пред вратите на Сорбоната. От малката портиерска стаичка се подаде главата на пълна жена.

–   Какво ще обичате? – попита тя.

– Водя дъщеря си да види залите за лекции, отговори баща и.

– От къде сте?

– От България.

– О, България, имаме студенти от България. Бедни и ученолюбиви деца. Чакайте,   ще ви отключа.

Тя пъргаво изскочи от вратичката на портиерната и отвори решетъчната врата на двора.

– Идвал ли е тук монсеньор Де Валие днес?

– Монсеньор преподава от месец  в Марсилия, но по принцип обеща да ни посещава, ако има път към Париж. Вие негов приятел ли сте?

– Да, добри приятели сме, нося писмо за него и бих помолил да му го предадете, ако го видите.

Жената с бонето взе хартиения пакет и го остави в портиерната.

Елисавета бе очарована от огромните аудитории, от малките кабинети, където научи, че ще се провеждат семинарните им занятия, както и от портретите и статуите пръснати по фоайетата и тесните коридорчета на Сорбоната.

– И, госпожице, мразя когато студентите не ме поздравяват, рече Жаклин.

– Аз съм добре възпитана, за първи път произнесе нещо на френски Елисавета, малко несигурно и с напрежение, заради произношението. Знаеше езика само говоримо, с писмения беше доста зле, но баща и я увери, че за пет години ще го научи.

Тя бе изненадана, че баща и познава някой от преподавателите в Сорбоната, но реши да не задава въпроси, защото знаеше, че ако става дума за нещо, което пряко я касае, Данаил Краев сам щеше да и го каже.

На следващия ден, след като се записа в канцеларията на университета и плати таксата, баща и я заведе в “Лувъра”. Дворецът я порази с големината си, защото  не бе съотносим с нито една постройка от тези, които бе виждала. Когато тръгнаха в залите с картини, се захласваше и не можеше да се откъсне. Богатството на целия свят беше събрано от френските крале за славата на Франция.

Видяха величието на Мадлената и Триумфалната арка, обядваха в малко ресторантче край Сена – провираща се през сърцето на града, но не успяха да се качат на кулата на Айфел.

– Ще имаш много време да го направиш, усмихна се баща и. Може да имаме късмет след време да те посетим с майка ти. Ще ни приемеш за една седмица, нали?

–  Татко, благодарение на теб аз съм истински щастлива, му отговори тогава младата Елисавета Краева.

Бяха капнали от умора, когато пристигнаха на гарата. Този път влакът беше още по-пълен, в съседното купе имаше трима англичани, които непрекъснато говореха на висок глас. Те се смееха прекалено силно и през половин час излизаха на коридора, за да пушат.

– Мислех, че са по-въздържани хора, сподели Данаил  Краев с дъщеря си.

– Изглежда си забравил романите на Чарлз Дикенс.

Баща и се засмя и отново я загърна с одеалото. Този път местата им бяха едно до друго, а точно срещу тях пътуваха двама турци. Те носеха европейски костюми, а националната им принадлежност се подчертаваше единствено от червените им фесове. В часовете за молитва  постилаха килимчетата си на пода и правеха теманета. Това се стори твърде смешно на Елисавета, но баща и и смигна да сдържа кикота си.

Родният Пазарджик им се стори твърде ориенталски, когато слязоха на гарата.

 

В началото на юли, същата година за първи път, видя Орфеевата поляна. Пристигнаха малко преди залез и не успя да огледа другите хора. Малко след като се стъмни баща и я отведе пред входа на пещерата. Там се бяха събрали още трима непознати за нея мъже.

– Трябва да преминеш през ритуала на посвещаването, каза баща и. Той се прави на светилището на Дионис, съвсем близо е и сега ще отидем там.

– В какво се състои той? – плахо го попита Елисавета.

– Ще научиш, сега внимавай да не се спънеш в храстите.

Вървяха около десет минути, изкачваха се по някакви издълбани в самата скала стъпала. Елисавета се държеше за ръката на баща си. Сърцето и туптеше уплашено, но по-скоро това беше израз на вълнение. От върха на хълма се откриваше цялата планина. Слънцето бе спряло на хоризонта и пръскаше оранжевите си лъчи. Те обагряха само долната част на облаците и постепенно цветът преминаваше в сиво. Планината беше като надиплена черга. Огледа се бавно и забеляза, че на земята има позеленели от времето плочи, а в страни е имало каменни колони, които вероятно са обграждали  прорицалището. Беше чувала много за него. Кракът на Александър Македонски бе стъпвал тук, по-късно и Октавиан  Август бе чувал съдбата си от жрицата. Тя според легендите била преродената дъщеря на Богинята – майка. Оракулските и качества били забележителни, защото черпела силите и знанията си от място, където небето и земята се сливали.

– Сега ще завържа очите ти с кърпа, а след това ти ще отговаряш на въпросите, които ще ти зададат тези хора. Няма нищо страшно, но иначе не можеш да присъстваш на еньовденския ритуал, утре – каза баща и.

Единият от мъжете подаде бяла плътна кърпа, преди баща и да я завърже на главата и, тя забеляза, че мъжете са с черни дрехи, а лицата им вече са скрити зад златисти маски. Кърпата прилепна плътно над носа и захвана част от бретона, който я гъделичкаше по клепачите.

– Вярваш ли на сетивата си?

– Вярвам – отговори тогава момичето.

– Чуваш ли звуците на гората?

Тя се напрегна и долови ветрецът, който леко прошумоляваше през листата на храстите. Усети и движението на въртящите се, хванати за ръце мъже и бавните стъпки на странното им хоро.

– Чувам ги.

– Усещаш ли отворени очите си?

Елисавета бе сигурна, че мижи, но едновременно с това бе убедена, че знае точно къде се намират облечените в черно човеци. Бе готова да се закълне, че може да посочи и къде точно е застанал баща и.

– Усещам ги.

– Готова ли си да приемеш знанието?

– Готова съм.

– Произнеси думите на химна, каза баща и.

Тя изпълни повелята му, а миг след това усети дланите на мъжете поставени върху центъра на главата си. Мъжете едновременно казаха:

– Посветена си.

Сама развърза кърпата и продължи да мижи, защото светлината от незнайно как изскочила пред погледа и светулка и се стори ослепителна. Огледа се, но от тримата мъже нямаше и следа. До нея стоеше Данаил Краев и се усмихваше. Родителите и застлаха на едно затулено местенце, хапнаха набързо и легнаха да спят.

Събуди я някакво пиле, което  извиваше глас между клоните на дърветата.

– Славейче, от къде се е взело тук? – каза баща и.

През целия ден орфистите четоха някакви заклинания и се подготвяха за вечерния ритуал. Събраха седем големи купчини с дърва, които подредиха пирамидално. Те бяха разположени в кръг около някакъв въображаем център. Надвечер жените се облякоха в бели дълги почти до глезените им копринени рокли, които препасаха със златни шнурове. Върху туниките всяка от тях облече елек, извезан със сърма. Самият ритуал трябваше да започне в мига, в който слънцето потъне зад хоризонта. Тогава към пирамидите от клони, едновременно се приближиха седем мъже с горящи факли, и всички огньове лумнаха едновременно.

Гледката беше величествена. Небето притъмня за минути. Тогава на олтар, който изникваше сякаш изпод земята, мъж със златна маска и златен жезъл разля няколко кани с гъсто червено вино. Напитката се разтече по улеите на олтара, а заобиколилите го мъже и жени говореха монотонно едни и същи думи “хюес атес, атес хюес”. Елисавета не разбираше какво се случва, но то магнетично привличаше погледа и.

Неусетно от някъде се чу гласът на лира и песен, която внасяше топлина в душата. Ехото я препращаше някъде в сърцевината на планината, а целият свят бе замрял, подвластен на божествените звуци. По някакъв начин в закътаното пространство между скалите се образуваше акустика, която подсилваше ефекта на звуците. Около насъбралите се хора, горяха огньовете, а когато пламъците им утихнаха, двама мъже, натрошиха на ситно главните от боровите дърва. В другия край на поляната двама мъже облечени в бяло доведоха агне, чието руно бе златисто на цвят. Около рогата на животното имаше бръшлянов венец. Жрецът удари гонг.

Тогава върху жаравата застана една от жените облечени като вахканки, тя носеше фигурката на белия Орфей. Плавно я издигаше над главата си и след това пеейки я смъкваше ниско до нозете си, докато стъпваше в кръг върху нажежените въглени. Танцът и се прехвърли на втория огън, а след това и на третия. Там я чакаше друга жена, която повтори движенията на първата, тя бе сменена от трета и всичко се случи по същия начин десет пъти.

След това жрецът взе статуетката и я постави върху олтара. Започна да пее песен, която Елисавета не разбираше. Обърна се, за да пита баща си, но не го видя. Майка и бе една от танцуващите жени, а другите и бяха непознати. Отново извърна погледа си към жертвения олтар забеляза, че жрецът бе вдигнал ромфея/1/, който безмилостно заби в шията на агнето. Нещастното животно потрепери и се свлече на земята. Жрецът подложи златен съд под врата му и събра от течащата кръв. След това я плисна върху олтара, помагачките му започнаха да дерат животното, а след това и да го разчленяват. През това време към жрецът приближи една от вахканките /2/, тя също бе с маска, направена от злато и над косата и,  в златна корона се преплитаха борещи се помежду си змии и лъвове. Мъжът и жената пластично докосваха телата си, изразявайки по този начин сношението на Богинята – майка и богът Слънце. Лирата и невидимият свирач, продължаваха да огласят поляната.

В този ден за първи път чу за черния Орфей, той бил втората фигурка, с която се изпълнявал ритуалният танц. Но изчезнала преди векове.

Притворът на пещерата, която започваше на поляната, беше тесен и висок. По него можеше да върви само един човек. В скалата имаше вкопани десетки дупки с триъгълна форма, в тях някогашен жрец вероятно бе поставял факлите си, помисли Елисавета.

– Не, каза и баща и след като всичко свърши, в малки гърненца там се е съхранявал прахът от телата на мъртвите. Наричат дупките долмени, но аз не мисля, че това е било предназначението им.

– А каква  е твоята версия?

– Мисля, че това са звездни карти, траките са били отлични астрономи и са познавали над  500 видими с просто око звезди. Така пишат гръцките автори. Като имаш предвид, че те са искали да свързват земния с небесния свят, нищо чудно да са палели огньове в скалните ниши по време на мистериите. А дупките в скалата да съответстват на някои съзвездия, каза замислено Данаил Краев.

– Ти къде беше по време на ритуала, не те видях? – попита тя.

– През цялото време бях пред очите ти.

– Ти си Жрецът?

Той кимна утвърдително.

– Коя беше Богинята – майка?

– Майка ти.

Едва тогава осъзна, че Белият Орфей не стоеше случайно на бюрото му.

 

На следващата сутрин пред пещерата нямаше никакъв олтар. Огнищата бяха като мъртви и ако случаен човек попаднеше на това място, единственото, което би го озадачило би било огромното око издълбано в скалите. Гледецът му бе кух.

– Качвал ли си се някога там? – попита тя баща си.

– Не, никой от нас не знае как се стига до там. Много е високо и опасно за катерене. Освен това не знаем дали окото има отношение към ритуала. Може би го е направил някой по-късно, но го наричаме всевиждащото око на Орфей.

Елисавета се доближи до притвора на пещерата и забеляза, че от двете и страни има полегати улеи. Предположи, че там е текло вино, понякога и кръв, когато жреците трябвало да гадаят за епохални събития. Най-често от жертвено животно, а в много редки случаи и от човек.

Дължината на прохода беше не повече от два метра. После следваше каменна преграда. Според някаква древна легенда, тази скала можела да бъде преместена само с дъното на черния Орфей. Когато римляните нахлули в планината, жрец от племето беси, взел ключа със себе си. От тогава насам никой не го е виждал. Според някои легенди той бил закопан в гроба на Орфей, според други бил хвърлен в дълбока река, за да не го открият никога. Но според баща и богомилите са влизали в тази пещера, значи ключът все пак не се е изгубил поне до тяхното време.  Той твърдеше още, че зад каменната стена имало нещо, което години по-късно изнесли  богомилите. Никой обаче нямаше точен отговор на въпроса какво са взели от там еретиците. Мит или нещо наистина важно, всичко това тогава и изглеждаше приказно.

Там, в същата сутрин се запозна с бъдещия си съпруг – Людмил Коев. Беше архитект, току – що се беше върнал от Лайпциг. На нея и предстоеше да отиде в Париж. Срещна го до входа на Орфеевата пещера. Беше облечен в бяла риза и тъмен туристически панталон. Изскочи изненадващо, точно пред нея, докато се взираше в улеите.

– Дали са убивали хора? – попита го тя.

– Вероятно, по този сталински начин жреците са решавали проблемите с неприятелите, без значение дали са свои  или чужди. Жреците на траките са били и техни царе – лицето му бе някак наивно, с широко отворени сини очи, вперени изучаващо в нея.

–  Не ми се иска да са били такива варвари – усети, че се изчервява, а някаква непослушна руса къдрица се спусна през челото и .

– Били са варварските времена, чели ли сте Херодот, спомняте ли си, той казва, че тракийците са били най-многобройният народ след индийците и ако не са се делили на племена, би било невъзможно да бъдат победени – неговите бузи също поруменяха, а погледът му стана насърчително дружелюбен.

–  Тогава понятието народ не е било актуално – тя се забавляваше, усещаше, че той я харесва.

–  За съжаление, да. Приятно ми е – Людмил Коев, снощи край огъня бяхте очарователна, но сега сте още по-красива.

–  Елисавета Краева, простете, че не се представих в началото. Аз пък не съм ви забелязала, за първи път присъствах на ритуала.

Разговорът им потръгна доста леко, въпреки свенливостта на девойката. Седнаха на каменните стъпала пред пещерата и продължиха с бърборенето. Той бе по-голям с пет години от нея. Сподели и, че в началото не изпитвал любопитство към орфизма и траките, но когато започнал да учи архитектура, всичко свързано с тях, го накарало да се замисли.

– Знаете ли, в природата всичко е много точно премерено, не знам дали орфистите са влизали и влизат в съприкосновение с небесата, но аз вярвам във великия Архитект на Вселената. Не може да няма демиург.

През цялото време тя го гледаше в очите, усмихваше се и кимаше. По някое време усети, че дори не го слуша. Това беше първата голяма любов в живота и. После се превърна и в последна.

Сега тя изпитваше онзи трепет, който се събуди тогава, при вида му. Но както всички свидни за нея хора, Людмил също бе отишъл отвъд. Първа почина майка и, после и баща и – в онази нощ, когато пламна къщата им, успяха да спасят много малко от имуществото си. Едва смъкна дядовия си портрет, няколко папки с ръкописите на баща си, няколко куфара с дрехи и пламъците сложиха точка. Загуби завинаги безценни книги и знание. В онази нощ изчезна и статуетката на белия Орфей.

1.РОМФЕЯ – Тракийски боен меч, с дължина около 1,45 м. изработен от желязо, острието му е дълго около 90 см и леко закривено на върха.

  1. ВАКХАНКИ/МЕНАДИ/- Жрици на Бакх, участнички в бакханалиите – празника на бога на виното и веселието Дионис.