Пред избрана публика в Клуба на писателите вчера бе представена най-новата прозаична книга на пазарджишки автор – Владимир Симонов. Дебютният му сборник разкази „Такси „България“ вече може да бъде открит в книжарница „Богомил“. Литературен анализ на разказите направи критикът Валери Иванов, предлагаме ви цялото му слово, за да усетите професионалния поглед към творчеството на Владимир Симонов.

PENTACON DIGITAL CAMERA

ДОБЪР ВЕЧЕР, УВАЖАЕМИ ГОСТИ, КОЛЕГИ, БЛИЗКИ, ПРИЯТЕЛИ И СЪМИШЛЕНИЦИ НА Г-Н ВЛАДИМИР СИМОНОВ! ДОБРЕ ДОШЛИ НА НЕГОВАТА ПЪРВА ПРЕМИЕРА НА КНИГА!

   Председателят на Дружеството на писателите – г-н Тодор Каракашев, самият автор и уважаваният му от мен редактор – г-жа Стефка Венчева – ме удостоиха с честта да открия това събитие и да представя ТАКСИ „БЪЛГАРИЯ” в руслото на мудния монотонен литературен трафик на роден Пазарджик…    

                                            ТАКСИТО НА БЪДЕЩЕТО

   Нашата светска провинция ражда и стойностни творци, преминали Голготата на катарзисното самоусъвършенстване, чието творческо израстване е факт… Но днес ще стане дума за друго – за един дългоочакван феномен, още с неговия прощъпулник!!!

   Мисията на изкуството е хуманността. А тя буквално блика от редовете на всеки разказ на Владо Симонов! Литературата е длъжна да възпитава ценности и да ги брани посредством словото. Да останеш предан докрай на идеала и себе си е приоритет на силните духом! Да олицетворяваш неопетнената изначална нравственост, да не се поддадеш на съблазънта да забогатееш за сметка на духовното оскотяване, днес граничи с невменяемост! Точно такъв „чешит”, алтруист в същността си, е и героят в едноименния, 17-ти поред разказ /от общо 21/ в сборника ТАКСИ: „Чешит беше, чешит си остана… съвсем откачил” – го иронизира някогашния му приятел. Но последният не е от „бакшишите” в живота на „чешита”, така че… можем да не го броим и за ресто. Вампирите там са прави, че „откриеш ли очарованието на нощта – денят се превръща в нещо сиво и много скучно”.

   Подобна мъдра самоирония, с автобиографичен елемент в сюжетното действие, ще открием в повечето от късите изповеди, намерили място след вещата им селекция в естетично оформената прозаична книга. Животът не е проза. Без романтиката е безвкусен. И това смело декларира авторът, съфамилник на големия руски писател Константин Симонов /автор на поетичния хит „Жди меня, и я вернус, только очень жди…”/. Общото между двамата е, че от малки обичат литературата, били са активни комсомолци, но… вторият е „по-голямата работа”!!!  Разбира се, казвам го и на шега… Не се знае докъде ще отведе ТАКСИ-то му нашия бъдещ колега. Той перфектно го паркира сред останалите Ровър-и, Дачии, Астри, Хюндаи, Рена и Мерцедеси, връхлитайки местната литературна пиаца със скромното си „Мазерати”. Чудесно е, че се появява подобен творец – категоричен, открит, с модерен, лек и самобитен урбанистичен стил… Не визирам „лековат”. Напротив. В смисловите му лирически отстъпления присъстват ярките нотки на фината му критическа нагласа, паралелно с елемента на бунтарство на „рошльовците” с китара – някогашни хипита и динозаври-рокаджии… Носталгията по миналото е също тихо паркирана в идиличния покой на вехнещата българщина – край „старата пътна чешма”. „Книгата ТАКСИ те кара да размишляваш – за своите и чуждите грехове, споделя съкровенията на душата на автора си”, както точно се изразява талантливият й редактор Стефка Венчева. 

   Часовникът в света на Владо Симонов е алергенен символ на тиранията на вещите над човек – „инквизитор”, „писукащо изчадие” /УТРО/. Такъв е и в първия ДЕН КАТО ДЕН и в последната ВЕЧЕР – перфектен „затворен финал” на композицията в 3-те й експлицирани части. Идентично и в НЯКЪДЕ ПО ОБЯД, в ДНЕВНИК-а на делника, будилникът е „досадник до нетърпимост”. Налице е прецизен усет към изразните тропи, метафоричния епитет и ярко олицетворение /„Цупи се времето, подобно опърничава домакиня”, „извисеният до фалцет писък на клаксон” – СКУКА/ – Владимир Симонов демонстрира конгломератна ерудиция, лапидарен изказ, с вкус към изящността, в съчетание с мекия сленг и жаргон /ТАКСИ „БЪЛГАРИЯ”/…. С елегантни евфемизми заобикаля нечистоплътния език на някои от негативните образи, споделя горчивината си от девалвацията на морала и ценностите, липсата на откровеност и добро възпитание сред „чалга” хората /СКУКА/… Не липсват идиоматични изрази, поговорки /”Работата не е заек да избяга” – в ЧЕШИТ/. Спецификата му на творец откроява особено родство с: Бранислав Нушич, Хашек, Чапек, Павел Вежинов, Богомил Райнов, Кирил Топалов, дори Светослав Минков /чрез диаболистичния елемент в ЗДРАВЕЙ, ОБИЧАМ ТЕ – една съвършена интимна интрига, на фона на мистифицираната катастрофата на героя/. Разказът РОМАНТИКО е своеобразен психологически автопортрет на Владо Симонов /близко до ЧЕШИТ/, където четириначалието: музика, поезия, дъжд, дъга е тъждествено на корелацията: самота – любов в неговото светоусещане… Някаква чудата дяволитост и витийност има в този начин на възприемане на социума, без банални глобални внушения за бъдещето на Цивилизацията, сякаш пораснало мъдро дете… Виртуозен портретист, майстор на детайла в обрисовката на градския пейзаж и локалния интериор /СКУКА, СОЦИАЛЕН ПАТРОНАЖ, ТАНЯ/… Ремарките му са деликатни, точно на място. Литературният му похват – разказ в разказа, като специфична техника, е признак на ясна концептуалност. Борави свободно и с  ретроспекцията в някои от творбите си  /ПОДАРЪК/.

   Книгата е наситена с необикновени, а в същото време и много земни, очарователни по своему, персонажи. Обикновените хора от професионалния кръг, колегите, където централна е ролята на ДИСПЕЧЕРКАТА, но и такива като „препатилият съпруг на опърничавата домакиня” /СКУКА/, „странни птици” клиенти, отдадени на порока гризетки, съпрузите, приятелите и родителите им…

   Особено ярка типизация откриваме в ПИАЦА, населена с оригинални персонажи – Жоро „Панталона”, Васко – Вестника, Такситата – Копърки… Чужд на ксенофобията, Владо Симонов остава верен на своето родолюбиво петимно чувство за принадлежност на любимия град и родината.

   Подобно алегоричните герои на Уолт Дисни или Джани Родари, като кинематографични инвенции, находка е ПАРКИНГ, в който авторът диалогизира марките автомобили, сякаш дишащи същества, олицетворяващи сложните човешки взаимоотношения /забележете и една от чудесните метафори там: „от изненада мръсната Лада едва не отвори предния си капак”/…. 

   Дори и неизменното сутрешно и по-сутрешно кафе оживяват като лайтмотив, с договорените 3 или кутия цигари… Паралелно и т.нар. „бакшиш” /вж. ПИАЦА/, като не е пропуснато да бъде упомената и чудодейната българска ракийка, в контекста на добрата балканска традиция – нашенското, здравото, селското, което не ни откъсва от корена…

   ТЕМИТЕ: приятелството /УТРО, СНЯГ – „един от нас, това е достатъчно”/, ежедневните професионални неволи /ДЕН КАТО ДЕН, СНЯГ, ВЕЧЕР/, безхлебието и недоимъка, редуването на дните без стотинка в джоба с бохемските компании, житейските несрети /семейни крамоли и непосилни кредити/. Особено изкристализира темата за трудния и нерад път на емигранта, необичайните български „стандарти” за достоен начин на живот, низкия морал, към когото изпитва нескрито отвращение /БРОКЕР…, ТЪПА ПАТКА, СКУКА/, песимизма, маниакалната страст по мобилните телефони, войнстващата байганьовщина /”тук ми е удобно” или „добре, изхитрей, изпревари ме”/… Особено състрадателен е към старите беззащитни хора /СОЦИАЛЕН ПАТРОНАЖ/. Болестите. Смъртта. Благородната саможертва /ПОДАРЪК, ОТ ЛЮБОВ – с блестящите си финали, че това „не е сторено от глупост, а… от Любов”/… На Владо Симонов не влияят типажите с претенции за висок манталитет, не робува на чуждопоклоничеството /”чужденец – английският му не ми говори нищо за произхода му” в БРОКЕР…/.  

      Оптимизъм и виталност лъхат от почти всяка творба /УТРО/… Важното е „децата да се оправят” /СНЯГ/, любимия Пазарджик /СКУКА/, мекият беззлобен хумор и самоирония /СНЯГ/, достигащ до ярка социална критика в СОЦИАЛЕН ПАТРОНАЖ или ТЪПА ПАТКА /корупцията, псевдозагрижеността на чиновниците/. Лирическите отстъпления са дидактично овладяни и кратки, деликатни философски психотерапевтични импресии, в отговор на извечните теми за смисълът на живота и началото… /ПОДАРЪК/… Загриженост, топлота към онеправданите, изоставените, които „имат нужда да поговорят с някого”, но не и към онези, които са израли лесния начин на забогатяване или оцеляване в чужда страна, с цената на моралната деградация, далеч от близки и роднини /както емигрантката в Гърция, Блага, в 10 ЕВРО/… Любовта като двигател на съвършеното около нас и горчивините от раздялата. Особена екзотична нотка придават разказите с модерен привкус, където контактите в интернет и ФЕЙСБУК /вж. ДНЕВНИК, ЧАТ/ водят до тъжни последствия в брака, тъждествено с вредите от порочния хазарт и проституиране /ТАНЯ, 10 ЕВРО, ПРОБЛЕМ, БРОКЕР…, /… Ежедневните героични постъпки на „малкия човек” ще открием и в мъжкото момиче ТАНЯ, отгледала детето си сама в таксито. И пак там – стоицизмът, достойнството и честта на съвременната българска жена…

      ЧЕШИТ е сякаш чудесна поанта на книгата, като перфектна трезва равносметка на своя автор…

   Литературата като своеобразно „писане с въображение” е и документ, според херменевтиката и модерната трактовка на британския критик Тери Игълтън.      

   Със специфичната си лексика, увличащ диалог, умелите типизации и колорит на образите, в своя хуманен нравствен дискурс – това е подчертано успешна социална книга, талантливо написана от своя автор. Творец, от когото има какво да се очаква… Пожелавам попътен вятър на ТАКСИ „БЪЛГАРИЯ” в петимния й диалог с читателя!

 

Валери Иванов