Документална книга за участието на равногорци във войните, водени през миналия век, подготвя пи- сателят и журналист Димитър Дънеков. Във връзка с това той търси съдействие от хората в селото и техните близки извън него, които могат да предста- вят снимки и документи относно Балканската война 1912 – 1913 г., Междусъюзническата война – 1913 г., и Първата световна война 1915 – 1918 г.
Всички потомци на участниците в тези войни – загинали, завърнали се живи от фронтовете, ране- ни, инвалидизирани, пленени и т.н., които съхраняват някакви лични спомени, документи или снимки на своите предци, могат да се обадят за подробности при г-жа Мария Спасова – в читалището или на тел. 0888 00 74 40 на Димитър Дънеков

Димитър ДЪНЕКОВ, 

текстът е публикуван във в-к „Априлци“ и е част от бъдещата книга

07дядо Франко

През 1918 г. всеизвестният в Равногор дядо Франко все още не бил нито дядо, нито пък Франко, а един съвсем обикновен селски младеж. И вероятно щял да се превърне в един съвсем обикновен селянин, ако по онова време не бушувала с пълна сила Първата световна война. И ако без- милостната й месомелачка не засмуквала без пощада всички момчета, които имали злощастния шанс да навършат пълнолетие точ- но в този момент.

Така се случило и с нашия герой. В един паметен за него ден той получил призовка, явил се в Татар-Пазарджишката казарма и бил превърнат в редник МАНОЛЧЕВ, ТОДОР ДИМИТРОВ, от с. Ясъ Кория. По правило новобранците като него би трябвало да бъдат подлагани на дълго- месечно обучение, но в она- зи световна суматоха време за такива глезотии нямало – фронтовете на българ- ската армия изпитвали въпиюща нужда от свежи попълнения.

По тази при- чина, учен-недоучен и зрял- недозрял, Тодор Манолчев бил хвърлен в страховитите битки около Завоя на Черна. Къде точно – не се знае. По- томците, които продължават рода му до ден днешен, не са го питали за такива под- робности или просто не са ги запомнили. Запаметили са обаче трайно по-нататъшните му перипетии. В по-късните години, когато Тодор Манолчев наистина станал дядо Франко, те им били разказвани и преразказвани безброй пъти от първо лице.

Ето ги накратко: Един ден в разгара на боевете, в които бил хвър- лен, младият боец попаднал в плен. Ведно с мнозината си другари, с които бил за- ловен, той бил обезоръжен и завързан от сръбски войници. А тяхната нена- вист към брата българин е известна от историята. Противно на всички меж- дународни конвенции за правата на военнопленни- ците, сърбите не само че не се отнасяли хуманно към заловените си противници, но и ги разстрелвали на място. Така през онзи фатален ден редник Манолчев се видял срещу дулата на екзекуторите си, изправен на ръба на един подходящ за масов гроб ров.

Дадена била команда и покосените тела се свлекли като от- сечени дървета във веч- ното им ложе. Какъв ужас бушува в душата на един смъртник преди срещата с куршума може само да се гадае и заради това няма да се опитвам да го импро- визирам. Важното в случая е, че Тодор Манолчев не бил ударен смъртоносно. Усетил само пареща болка в про- низаното си рамо, но още преди да се разсее димът от дулата, успял да съобрази ситуацията.

С надеждата да се спаси, той преметнал един от мъртъвците върху себе си. Надявал се никой да не забележи, че е оцелял. Не му провървяло обаче. Палачите му явно имали опит и допускали подобна хипотеза. Затова няколко от тях се върнали и започнали да пронизват убитите с щикове. Ужасът на Тодор се завърнал с нова сила и когато смъртоносното острие се забило в тялото на войника над него, той трепнал и се издал. Измъкнали го повторно и….

В този момент явно се явил ангелът му хранител. За негов късмет престъплението на сръбските екзекутори било прекъснато от появата на френски военни. За разлика от западните ни съседи, те се съобразявали с пред- писанията на Женевската конвенция и прекратили саморазправата. Така Тодор Манолчев от смъртник се превърнал отново във во- еннопленник. Този път френски. Същият шанс споходил и още един негов другар – младеж от цигански про- изход, бургазлия. През следващите дни двамата клетници били от- ведени в Солунското при- станище, а оттам – качени на параход и отведени в Марсилия. В лагера, където били настанени, съществу- вала практика пленниците да бъдат разпределяни за работа, така че разходите за държавната ясла да бъдат спестени. Правата им естествено били никакви – тоест досущ като на древнове- ковните роби. Споходените от тази съдба обаче били щастливи от факта, че все още са живи. С мускулестото си телосложение младият Манолчев излъчвал сила и затова бил одобрен от някакъв фермер – собственик на масиви от лозя и шато за производство на високока- чествено вино. Циганинът от Бургас бил пренебрегнат, но двамата сънародници така се вкопчили един в друг, че френският работодател се впечатлил и ги наел като комплект. Оттук нататък последвала само работа. Много работа. Месеци и години наред. Работниците били добросъвестни, а стопанинът – доволен от тях.

Междувременно войната приключила, но за двамата българи това световно събитие не означа- вало нищо. А в родната Ясъ Кория така и не разбрали какво се е случило с тяхно- то момче. Знаело се само, че е пропаднало някъде в бит- ките и това било всичко. Ча- кали го, чакали го и накрая започнали да палят свещи, да го оплакват и да раздават жито по Задушница като за мъртвец.

След три години собственикът на шатото, който нямал никакви забележки към труда на двамата чуждоземци, се смилил и решил да им помогне. Междудържавно споразумение за връщане на военнопленни- ците все още нямало и зато- ва той решил на своя глава да ги препрати към родината им.

За да ги прекара през граничните власти на марсилското пристанище, той ги напъхал в две бъчви между другите, пълни с виното, с което търгувал. Качил ги на подходящия кораб и успял да ги освободи, така че два- мата бегълци да се скрият в трюмовете с въглищни запаси. По този начин, до- сущ като герой от някакъв ненаписан приключенски роман, „загиналият“ войник внезапно възкръснал.

Радостта на близките му била неописуема и животът отно- во потръгнал, но не съвсем по старому. Престоят във Франция променил тотално и маниерите, и вкусовете на бившия военнопленник. Да навлече отново абата и потурите за него било абсурд. Макар да му струвало доста труд и пари, до края на живота си той бил винаги облечен по европейски тертип – в костюм по модата, с коя- то бил привикнал, и с бомбе вместо традиционната гугла.

А за да бъде фасонът му напълно завършен, поръчал си от София и швейцарски часовник. Така прякорът Франко дошъл от само себе си. И как не, като в компанията на местния зъболекар и на още един негов съселянин, побратим по съдба – АНГЕЛ ХРИСТОВ КАЦАРЕВ, вече се говорело само на френски.

Освен това, когато отсядала в селската кръчма, тази франкофонска ком- пания пеела гръмогласно „Марсилезата“, а по чашите разливали непознатите за всички останали шампанско и малага. Малко по-късно Франко бил назначен за селски стражар и през делничните дни заменял европейските си дрехи с полицейската униформа. С течение на времето създал семейство, народили му се деца и всичките му тегоби като че ли били потънали в далечното минало. Но… Злият демон на съдбата изобщо не бил изчезнал. Настъпила ключовата за българската история 1944 г. А селото, наречено вече Равногор, се превърнало в арена на мащабни братоубийствени събития.

В началото на март в близките околности били избити десетки партизани и техни помагачи. Самите партизани пък избили няколко съвсем невинни селяни само защото се изпречили на пътя им. Изобщо страшна картина, но тя е тема за друга история. Споменавам я само защото като стражар, волю или неволю, Франко бил замесен в нея, така че през онзи септември смъртта от- ново надвиснала над него.

С превземането на властта комунистите започнали безмилостна и не винаги регламентирана саморазправа. Отново потекли реки от кръв. Стражар Манолчев естествено бил арестуван и хвърлен в пазарджишката тъмница за разпити. Ужасът, който изпитал там, навярно бил същият като онзи от някогашния му разстрел.

И как не, като пред очите му извеждали негови съселяни или колеги по служба, които повече не се завръщали. А списъкът с имената на разстреляните растял ли, растял. Доказателства за някакви престъпления на Франко обаче не били намерени. Нещо повече, някой свидетелствал, че той единствен проявил съчувствие и се погрижил за телата на избитите в самия край на Равногор няколко партизани.

Ангелът хранител на нашия герой явно продължавал да бди над него и той бил освободен от отговорност. От този момент до смъртта му през 1975 г. той се отдал на петте си деца, а впоследствие и на внуците си. Прехранвал се с работа в горското стопанство и за да се наслади на живота, не пропускал година, в която да не отиде на почивка в някой от националните ни курорти.

Възможно е по този начин да е намирал компенсация за преживените кошмари, но все едно. Неговата „Марсилеза“ продължавала да звучи, шампанското и малагата да се леят, а разказите му да будят възхищение и страхопочит във внуците му и техните другарчета, които до ден днешен са го запомнили като колоритния дядо Франко.