Разказ от Владимир СИМОНОВ

Силуетите на двамата окъснели шофьори се сляха с мрака отвъд осветения от лампата кръг, скрибуцайки с колелата си, дългата метална преграда на входа опря чело в стената отсреща, пазачът хвърли угарката, уморено се огледа и влезе в стаичката си. Паркингът опустя.

В гаража слабо, но отчетливо и ясно се чуваше как с припукване се наместват пружини, с лениво гъргорене се стичат антифризи и хидравлични течности, как готвейки се за сън автомобилите с поскърцване отпускат металните си тела. Бяха няколко. Различни по марка, модел, възраст и професия.

На удобните места вляво от входа стояха две Рена на Агенция Автомобилна администрация. Срещу тях, дори на оскъдната светлина, блестеше черен Мерцедес, а до него, нагазил с десните си гуми, в съседната клетка бе спрял грамаден джип. Два влекача – новичка Скания и видял много кръстовища МАН все още охлаждаха задъханите си мотори току до Рената. Следваха жълта, опасана с ленти на черни и бели квадратчета Дачия и съвсем в дъното една самотна, прашна, кой знае откога забравена Лада със спаднали гуми.

Сериозни, дистанцирани и авторитетни Рената обсъждаха помежду си последните законови изменения и поредния кадрови кадрил, Дачията ги държеше под око и се мъчеше да си спомни колко работни дни и почивки има записани в пътната книжка, а влекачите изчисляваха сумата на полагащите им се командировъчни. Джипът мислеше как да привлече вниманието на сивата Тойота от последното Офроуд парти, Мерцедесът самовлюбено се наслаждаваше на блясъка си и само Ладата в сънно безразличие понасяше безвремието на забравата, праха и сплесканите си гуми.

Спокойствието на тихите им занимания не продължи дълго. Екстраверт по природа и несвикнал на дълги размисли Джипът забрави офроуд-съблазнителката и свойски се обърна към влекачите.
– К`во става, братлета. Май сега се връщате, а?
– Току що, да. Ходихме до Холандия. – с готовност се отзова Сканията.
– Да. – неохотно потвърди МАН-ът.

Ладата ги погледна без особен интерес. Нито Европата, нито те я вълнуваха особено, но все пак – пътешественици са, свят са видели. Все нещо интересно може да кажат.
– Как е в Европата? Всичко на пета-бърза, а? – продължи Джипът.
– В Европа? Прекрасно е. Какви пътища само! Каква организация, каква маркировка, настилка! – Сканията се затрудняваше да даде пълен израз на възторга си.
– Като понатрупаш километри там ще я видиш малко по-иначе. – измърмори МАН-ът докато изпускаше водния конденз от спирачните си цилиндри.
– Защо, бе? Колко пъти съм ходил до Германия все е било яко. А онези там са будали. Не к`ат нас – кораваци. Само да няма толкова полиция и камери. Веднъж…
Джипът бе готов да се впусне в спомени от „бизнес“-пътуванията си, но ентусиазмът на Сканията беше неудържим.
– Да, но ако спазваш нормите е чудесно. Това е общество! Това е цивилизация! Никой не те изпреварва отдясно, не ти сече пътя…
Ладата ги слушаше мълчаливо и мислеше колко пъти бе изтезавала спирачките си, колко белези носеше по тенекиите си и как там – „никой“, а тук – „всеки“. Възможно ли е?
– … горивата са прекрасни, маслата. А обслужването – думи нямам.
– А майната му на това, че те следят с електроника, камери, дронове, а? Че си все в редичка, в колонка и не можеш дори за малко да попътуваш на воля. – отново измърмори МАН-ът.
Дачията, която с интерес слушаше разговора се намеси:
– Завиждам ви. Пътувате навсякъде и все по магистрали, не возите пияни, проститутки…
– Що не опиташ и ти? Да видиш какво е да си сам на пътя. Една табела на български няма. Не е като да сте заедно на пиацата и вечер да те чака гаража. – озъби ѝ се МАН-ът. – Знаеш ли как ми се иска да пътувам само от София до Варна?
– Възможно, но пък добре печелите.
– Печелим. Да си сравним ли километражите?
Спорът можеше да прерасне в кавга, ако Джипът не ги прекъсна.
– А сега накъде, брато?
– Италия.
– Хъм, бедна работа. И тях ги удари кризата.
Ладата все така мълчеше и не можеше да реши кой е по-прав. От една страна бленувани масла, сервизи, гладки пътища, здрави тенекии и бодри спирачки, а от друга… Да спреш до крайпътна чешма, да усетиш в мотора си прохладата на бистрата вода, вечер да завържеш приказка с дружките от паркинга пред блока, в неделя сутрин да те почистят /вярно, с груб парцал и бодлива четка/ онези двама двукраки, които дълго мечтаха за теб, бяха така щастливи да те имат и ти стана част от живота им.
– Как така бедна? – неочаквано се обади Мерцедесът. – Знаете ли, уважаеми господине, какви автомобилни центрове има там? Каква наука, дизайн, мода? Каква история? Аз съм бил в сервиз съвсем близко до Колизеума. С бели ръкавици ме регулираха, ей Богу! Наистина, не обичам италианците – нямат класа, ред, традиции, но…
– Какво ме бъркат дизайна и историята им? Бедна работа и толкова. Г`лей сега: Аз съм Ровър, ти Мерцедес. С някое жалко ФИАТ-че ли да се сравняваме? Ангренажа и ролките ти само струват колкото него. – отсече Джипът.
– Имате право, наистина. Вчера напомпиха гумите ми с хелий, а това в Италия… –замисли се Мерцедесът.
От изненада мръсната Лада едва не отвори предния си капак: „Хелий в гумите! А в моите дори мръсен въздух няма. Дано онзи монтьор с вечно черните лапи поне смени Приста-та с Кастрол както обеща.“
Безразлични към всичко до момента, Рената изгледаха критично Мерцедеса и Джипа, прецениха мощността, типа на трансмисията и тапицерията на салоните им и респектирани отново потънаха в обсъждане на належащите промени в законовата база касаеща автотранспорта.

В това време отвън се чу клаксон. Преградата на входа заскърца с колелата си и се отдръпна, за да пропусне в паркинга новичко лъскаво Мазерати с чужд номер. Разговорът секна и участващите в него възхитено заоглеждаха новодошлия. Дори Рената изоставиха важното обсъждане и се напрегнаха в готовност да му съдействат ако е необходимо. Без суматоха, естествено, но с дължимото уважение към чужденеца. Ако трябва ще постеснят малко влекачите и таксито /какво толкова?/ и ще му осигурят удобна и комфортна клетка. Единствено Ладата безстрастно наблюдаваше от своя ъгъл и си мислеше:
„Не е ФИАТ, не е, нали? Ех, вие! Какво толкова? Мазерати. Е, и? Тенекиено като нас. Всъщност, ако се замисля и моето потекло е италианско.“