Пенка НИКОЛОВА, РИМ – Пазарджик

На 20 април 1876 г. в средногорския градец Копривщица гръмва първата пушка на Априлското въстание. Същият паметен ден в Панагюрище гърми гласът на войводата Георги Бенковски: „Бунт! Въстание! На оръжие!”. Звънът на църковните камбани се примесва с пушечните изстрели на въстаниците и силните им викове: „Честито ни Царство!”,  „Да живей България!”

С подвига си през Април 1876 г. българският народ предизвика вулкана от недоволство на светлите умове в Европа за издевателствата на турците, спечели горещите симпатии на целия демократичен свят, показа на света, че българите са народ, който има идея за бъдещето си и в името на това бъдеще е готов на саможертва!

С Националната си революция през Април 1876 г. българите подготвиха своето Освобождение, дошло в резултат на Руско-турската война през 1877-1878 г.

Изминали са 140 години от безпримерния героизъм на предците ни априлци.

Пазарджик има своя дял във въстанието – учителката Ана Гиздова, ушила знамето на брациговските въстаници е родом от Пазарджик; единствената жена в четата на Георги Бенковски – Мария Ангелова Сутич е родена и израснала в Пазарджик; комендант на въстаналата столица Панагюрище е Иван Соколов – пазарджишкият депутат на Великото Оборищенско събрание.

Априлци и днес продължават да ни сочат най-верния път за България – да работим за народа си и да обичаме Отечеството си!

Остава само да се вслушаме в техния глас, ако имаме сетивност за Род и Родина!

Защото „днешната наша свобода има безбройно число мъченици, които са оставили костите си из далечните азиатски затвори, умрели са от бой и мъки по пътищата, предали са душа по бесилниците, изложени на поругания и осквернения, посягали са сами на живота си, брат брата  е  убивал, баща – чедото си…”(Захари Стоянов, 1884 г.)

Защото и днес отчаяно имаме потребност от своите герои.

От онези бунтовници, за които Летописецът Захари Стоянов казва: „ …Тия, бунтовниците, бяха луди и неразбрани глави, нехранимайковци, но … тия бяха честни и непорочни като ангели, идеални, каквито България едва ли ще роди вече…”.

От хора, които да следваме – не защото не знаем пътя, а защото не знаем как да го вървим.

От личности, в чиито ценности да можем да се кълнем, защото ще сме сигурни, че няма да ни предадат.

От хора – национални войводи, които да ни вдъхновяват.

Защото, ако днес не ни стигат сили и кураж да следваме примера им, дълг ни е поне да следваме техните завети !

ДЪЛГ НИ Е!

ДА ЖИВЕЙ БЪЛГАРИЯ!