Поезията на Велин Георгиев: СЛОВОТО МИ Е УБЕЖИЩЕ

          Никола ИВАНОВ, литературен критик                   

Познавам поета Велин Георгиев повече от три десетилетия. Запозна ни Иван Динков. Още първите ми впечатления бяха, че той е по-особен човек, неординерен в поведението си и по своему различим в писането си. През годините съм прочел почти всичките му книги и съм се убедил, че той съвсем не е всеяден поет. Във вече некраткия си творчески път Велин Георгиев не се е интересувал и поддавал на конюнктурата, защото са го интересували същностите на нещата, духовните им проявления. Обикновено пътят на творци от тази порода не е лек, защото волю или неволю да се пише по подобен начин и от подобни морално-нравствени позиции винаги е съпътстван със съпротива.

Велин Георгиев споделя разбирането, че поезията, творчеството е невъзможно да бъде въздействащо, ако творецът не се разголи поне малко, ако не носи неговата болка. Още в ранните му стихотворения усещаме, че това е драматичен дълбок поет, достигащ понякога до трагизъм. Той изпитва „страх от думите красиви“ („Думите“).

Най-пълноценните мигове за поета, твореца, човека на изкуството са в самотата, когато е сам пред листа, платното, статива и т.н. В самотата и тишината се раждат творбите му, тогава се явяват и най-екзистенциялните му размишления, които поетът въплътява в стихотворения:

…такава тишина, в която вече

                  животът е отминал в свойта вечност

                  и всичко е мълчание космическо.

                  А аз съм сам върху земята ничия.

Аналогията със стиховете на Салваторе Куазимодо: „Човек е сам върху сърцето на земята/ пронизан от едничък слънчев лъч./ И ненадейно пада вечерта“ е естествена в подобни случаи.    Самотно листо е лирическият субект в „Устояване“, той е непримирим и в песента си. В „Поле, голямо като летен ден“ самотата изпълва и властва в мирозданието и Космоса. В „Сам на хълма“ Велин Георгиев вижда къщите като „черепи“, небето е почернено, нощта е „гробница“. В „Шепа гора“ поетът иска да засее кестеновото семе в „нива с черна слава“. Можем да си представим каква ще бъде песента на бъдещите славеи – драматична, трагична, разтърсваща.

Поезията на Велин Георгиев е силно екзистенциална. С впечатляващи екзистенциални послания се отличават стихотворения като „ПлащаНЕ“, „Неизпратено писмо“, „Репетиция“, „Символичен диптих за смъртта“, „Автоепитафия“, „Какъвто съм“, „Орландовци“ и други. Въздействащо е „Ритуал“, състоящо се само от три стиха:

                        Дъждът – слуга на есента –

                        листата тази нощ окъпа.

                       И ги подготви за смъртта.

Аналогията с изкъпването на мъртвеца преди да бъде погребан е неизличима и разтърсваща.

В интимните си стихотворения като „Елегично пътуване“, „Ние“, „Сенки“ и други Велин Георгиев е привърженик на истинската безкористна любов. Любовта при него не е толкова романтична, сантиментална, а носи социален, обществен и философски аспект и смисъл („На моста на Искър“). Както споделя поетът в „Чучулига“: „То май всяко чувство е лично обществено/ и общественото е лично“. В редица стихотворения любимата е по-скоро представа, а не реална жена, реалност, тя е идеал.

Поезията на Велин Георгиев е силно драматична, затова е много въздействаща. „Горещо“ е с мото по стиха на Яворов „Аз не живея, аз горя“:

                             Едно хубаво лошо

                             е самата ми жажда

                             в твоя огън да пея,

                             в твоя огън да кажа:

                             не горя, а живея.

Велин Георгиев преобръща смисъла, за да го остави същият по въздействие. Оксиморонните съчетания се превръщат в синонимни. Сред любимите поети на Велин Георгиев са Яворов, Ботев, Вазов, Дебелянов, Вапцаров, Багряна, Далчев, Александър Геров. Есенин му е Бог, както заявява в „БудуваНЕ“. Мото от техни стихове използва понякога този поет. Любими исторически личности са му Гоце Делчев и Яне Сандански. Павлето е сред предпочитаните му художници.

Велин Георгиев е със здрави селски корени, израсъл е сред природата, тази му чувствителност се изразява в умението му да рисува със слово.   Прекрасно стихотворение е „Риба“:

                            Реката се избистри

                            и е чиста

                            като сълза,

                           изплакана

                           от радост.

                          На слънчев лъч

                          пъстърва е увиснала.

                         Но слънцето

                         не ще да я извади.

Фино и постигнато стихотворение. Умението и усетът на художник, който рисува с думи, откриваме и в „Дъжд“ и редица други поетични творби на Велин Георгиев.

Редица стихотворения са посветени на творчеството, в което Велин Георгиев споделя своите разбирания и позиции. В „Урок от Ламар“ поетът се зарича в стиховете си да бъде себе си.  В творбата става дума за съвестта, която подлага на постоянно изпитание поета, тя трябва да е неговият безкомпромисен съдник. Терзае го и не му дава покой мисълта за честността на поета, за съвестта на твореца. Разтърсващо е стихотворението „Чужда кръв“. Именно подобни честни позиции не търпи властта тогава, защото я дискредитират и разкриват същността й. В „Сонет“ Велин Георгиев изповядва, че поетът трябва да намира сили да се спуска до дъното на живота и оттам да се оттласква до висотата на Христос. В „Балада за последното стихотворение“ Велин Георгиев съкровено и съдбовно споделя:

                       Накрая,

                       разпънат от съмнения,

                       признавам му, че е последно…

                      И нека през сълзи да ви погледне

                      последното стихотворение.

Поетът вечно се разминава с празника в едноименното стихотворение. „Душата ми е Ад“, изстенва поетът в едно тристишие, истинският съдбовен поет е подвластен постоянно на собствените си разпятия. Поетът е вечно буден и зрящ за грижите и нещастията на хората („Два живота“). „Пиша съдбовния стих“, споделя Велин Георгиев в „Живот с продължение“. Но те всичките му стихове са от неговата кръв, разкъсване на сърцето, родени са от плача на сърцето му. Това го прави уверен:

                         Пиша го с хъс и надежда.

                         Оригинал, не менте.

                         Словото ми е убежище.

                         Бога ми, ще се чете.

Стихотворенията на Велин Георгиев се раждат от собствения му ад, те са израз на неговите лични разпятия. Затова са така силни, безкомпромисни, въздействащи:

                       Аз излизам от една преизподня,

                       за да вляза в друга.

                       Благодаря ти, наказание Господне,

                       за услугата.

(„Излизане“)

Той пише с „молив нож“ в „Автопокушение“. Листът, на който полага думите е „в кръв“. Диригент на поета е самият Бог („Трио). В „Молитва за песента“ песента на поета е сравнена с песента на птица, която се самоубива. Поетът е жив, докато твори („Вбесяване“). В центъра на „Безнадежден триптих“ е съдбата на истинския поет – стихът, творчеството е мъка, гърч, изгаряне. Боли го душата и сърцето („Болка“). Трудът на поета е Сизифов в „Трева от Парнас“. Съкровена е изповедта на поета в „Ловуване“: „Нищо друго си нямам./ Само теб, мое Слово.“  Истинският инквизитор на поета е именно словото, то е неговият палач („Инквизитор“). Смъртта за поета настъпва, когато загуби Словото си („Тръпчиви двустишия“). Затова докато Словото му служи, поетът няма от какво да се страхува и плаши от смъртта.

Поетът, творецът само в сънищата си може да се почувства като Младенеца, прегърнат от Богородица („Безпризорно“). Съдбата му е безпризорна, потопен е в мъките и страданията на хората, това е неговият автентизъм, неговата мисия е да е на страната и да съпреживява и споделя съдбата на унижените, оскърбените, онеправданите от живота. Лирическият герой в „Парадокс“ желае да помага на хората с грижи, „хора без покрив/ хора без хляб“. Изпадналите в беда хора трябва да намерят опора в поета. И той е длъжен да намери сили да им вдъхне кураж да живеят и устояват.

Няма много слънце, светлина и радост в стиховете на Велин Георгиев. Те са силно драматични, трудни, изстрадани. Природата и духът на лирическия му Аз са адекватни, единосъщни, припокриващи се:

                        Тази зима напомни за себе си. Истинска зима.

                        А дълбокият сняг е по-бял и от белия лист,

                        който също се върна при мен ненадеен и чист,

                        наказателно строг като Бог.

/„Мегдан за пъртина”/

Това не е поезия на епическото разгръщане, а дълбоко драматична лирика, поетът дълбае в себе си, търси ония ядки, които носят част от Смисъла, той е конценриран, мрачно вдъхновен. Лирическият Аз на Велин Георгиев сам се пъха в трудното, той не се интересува и вдъхновява от лесното, повърхностното, бравурното, захаросаното. При него и екстазът е драматичен.

Често стиховете на Велин Георгиев са нажежени до бяло, пълни са с енергия. Докосвайки ни с дъха си, те ни покоряват и ни правят съмишленици на поета. Това е непримирим поет, болезнен, спазматичен, драматичен до трагизъм. Всеки негов стих е откъснато живо месо, което оставя рани. Стиховете му са възли на душата, но формата е поетична, по своему прецизна, съответна на преживяванията и посланията. Неговата чувствителност е ярко индивидуална, защото е специфична, това е различим и физиономичен поет. Той преобръща на пръв поглед непоетичните груби думи и те стават поетични, защото не дразнят слуха и поетичното ухо. И неговите стихове „парфюмен аромат не дишат,/ а са навъсени и къси“, както Вапцаровите. Можем да открием прилики с Гео-Милевата поетика, главно със синкопите, разчупения стих и скъсените метрики на места. Стилът му е чепат, но със силни думи на точното място, което прави поезията му вълнуваща. Понякога откриваме фолклорни интонации в стихотворенията му („Шепот“). Стиховете му ни завладяват с огъня на чувствата си, с болката в душата му. Словото на Велин Георгиев не допуска и най-малкото съмнение за преиграност, неискреност, маниерност, то ни принуждава безусловно да му вярваме. Такъв поет е той, чепат, ръбат, но… Поет. Когато бесовете го оставят на мира, може да е по мъжки нежен, романтичен и даже сантиментален, но никога захаросан, сладникав и плитък.

В „Жребий“ Велин Георгиев споделя не без гордост за тежкия жребий, който съдбата му е отредила:

                               Господи, какви отрови

                               през живота си не пих,

                               че с оковите на Словото

                               се заключвах в кратък стих.

Велин Георгиев има право на тези стихове, защото носи Съдбата си с достойнство и чест.