Никола ИВАНОВ, литературен критик

Здравка Евтимова е сред най-силните ни и физиономични съвременни български белетристи. От късия разказ, през новелата и повестта, до романа – навсякъде тя постига успех със своя автентизъм. При нея няма преиграване, смукане от пръстите, сюжетите и героите й се раждат от острата й наблюдателност и фина чувствителност, от богатото й въображение, от болката й.

И в сборника „Юлски разкази“ тя не изневерява на стила си. Заглавието на сборника вероятно произтича от факта, че в почти всеки разказ, независимо от реалното време на случващите се събития, се споменава и юли. Може би от разбирането на писателката, че литературата е Надежда и топлота. Още с първия разказ „Юли не идва“ Здравка Евтимова ни хваща за гърлото и ни повежда из реалния живот, защото индивидуалните съдби на Сима и Симо и техните семейства са типични и обобщаващи в нравствено-социален смисъл. И както е обикновено в нейното творчество, център на сюжетното действие е малко провинциално градче, западащо и обезлюдяващо се все повече, безперспективно за младите хора. Топосите и в тази й книга са предимно Перник и областта, реката Струма често присъства. Семействата на Сима и Симеон са обобщаващи като социален статус – родителите на Сима са почти разделени, работят в различни чужбини, почти са прекъснали връзката си с родината, а те са оставени на грижите на старците. Неусетно у тях възникват чувства, които са по-силни от прагматизма и желанието им да се измъкнат от социалното тресавище, в което живеят. Интуитивно решават нещата с подходящи женитби със заможни партньори. Но дали стават по-щастливи от това? Здравка Евтимова не отговаря на този въпрос, сами усещаме, че не са. Защото и те разбират, че не могат да избягат от себе си, от сърцата си. Можем само да гадаем за по-нататъшните съдби на Сима и Симо.

Наред със социалните моменти в разказите на Здравка Евтимова често става дума за любовта. „Човекът е парчета стъкло“ е притчов разказ за любовта и изборът на жената и мъжа. В разказа откриваме верни и психологически обобщаващи наблюдения за мъжа и жената, за избраника и избраницата. За истинската любов, която идва, връхлетява и помита всичко става дума в „Никола“. Но и за отговорността, която имаме и дължим пред другите. За любовта и правото на щастие. „Октомври“ е великолепен разказ за любовта, която е завинаги и раздялата не може да я убие, макар че всеки има път в живота и Съдба. Понякога прагматизмът надделява и заради по-охолно бъдеще и предпочитанието към парите единия напуска другия, както става в „Решението“. В „Не повече“ героят е единственият любим, който може да е пълен с недостатъци, но ти го обичаш и няма логично обяснение защо е така. По-романтичен разказ е „Площад Гарибалди“, в който писателското послание настоява, че няма непостижими неща, защото когато много ги желаеш, те се сбъдват. Приказна притча за любовта, която Анатоли разказва на сервитьорката в „За думите и Мария“, й въздейства и усилва чувствата и привързаността на Мария, която е доста практична. Древният свят е бил по-чист, по-автентичен. В разказа става дума и за жаждата по безсмъртие чрез думите, писателството. Любовта е способна да промени и облагороди лошия човек – това ни внушава Здравка Евтимова в „Няма да тръгвам“. „Чавдар“ е разказ, в който писателката настоява, че когато любовта е истинска и дълбока, в последна сметка надделява. Подобно е посланието и в „Пет години за камъка“. Нещо красиво и тъжно има в разказа за Нади и Анго, който пет години е бил с Нади, но вече е с Ема. Срещат се след време и Нади отново го привлича с очите си. В творбата става дума за отдалечаването от естествените спонтанни чувства, с желанието да ги прикрием, за да не изглеждаме слаби.

Един от основните акценти в някои от разказите от сборника е  възпитанието на децата по начин, който да ги направи силни и непримирими към злото, да могат да се борят с него и да го преодоляват и побеждават. Във „Всички пътища водят към Ъгъла на храбростта“  става дума за одързостяването на детето още от малко, да бъде свободолюбиво, да преодолее робското в себе си. Подобно е посланието и в „Ситното“. Митра възпитава 4 годишната Ана да въстава срещу неправдите и злините. Можем да направим аналогии с „Козият рог“ на Хайтов. Продължение на темата е „Халчето“. За изграждане на силната личност още от невръстна детска възраст става дума в „След съня“ В разказа откриваме фантастичен реализъм. Престъплението и възмездието за стореното зло Ана плаща с проклятието на старицата заради кражбата. Не трябва да се страхуваш каквито и клопки и злини да се изпречат пред теб. Но и за престъплението и наказанието. През подобна възпитателна житейска школа е преминала Захария от разказа „Ерозия“. Главната героиня трябва да забие знамето „Ерозия“ (символ на България) в злокобното място Козел хребет, което срещаме и в други разкази от сборника. Натуралистичните сцени са силно експресивни, Здравка Евтимова ни убеждава, че със силна воля всичко е преодолимо и възможно. Силният дух може да победи физическата сила. Това е главното послание в „Шапката“. Победители в нейните разкази не са физически силни, но те имат забележителни воля и дух, смели и рискуващи, горди, непримирими да се докажат в живота. Ето го началният диалог, който носи същностното послание на „Кожи на змии“: „ – Научи ме как да изтърпя – казах й. Не се чу никакъв звук, накрая я погледнах. По-добре да не бях. Лицето на жената, стара разкъсана кошница, бе оковало гласа й в плетеница от бръчки. – Човек трябва да го научиш как да не търпи – рече накрая тя. – Ако искаш да те уча да търпиш, иди до железарията, купи си въже и го окачи на шията. Търпението е въже на шията, не знаеш кога живееш и кога търпиш.“ В разказа става дума за доброто и злото, за житейския опит, в който има и константи, но и се променят нещата с времето, за силата на характера. Унижението има граници и когато стане нетърпимо, героят реагира с лошо като Юлиан от „Имитаторът“. Продължение на темата е „Вълк“. Сия търпи, но чашата прелива и гневът й се стоварва върху Марко. Жестоките са й страхливи. Богатството не е изобщо гаранция за щастлив живот – това ни внушава Здравка Евтимова в разкази като „Шоколад“,  „Себастиан“ и „Госпожа Иванова“, в който откриваме автобиографични моменти, но и богато писателско въображение.

Разказите на Здравка Евтимова са силно екзистенциялни, което ги прави въздействащи. В тях става дума за живота и смъртта, за честността и безчестието, за лъжата и истината, за вярата и безверието, за мечтите. В много от разказите родителите са по гурбет в чужбина, принудени от социалната действителност. „Да уловиш облак“ ни привлича с детските мечти и въображение, с чистотата, но и със силната си социалност („Лунна пътека“). В „Склон“ усещаме пустош и безнадеждност, лоши хора, но винаги има и добри, които да помогнат безкористно на изпадналите в беда, да ги подкрепят да преодолеят кризите, както става в „Ноември ще дойде утре“. В тях все пак се таи надеждата ни. Една топла песен, жадувана от хората, които са отрудени, отчуждени, затворени в своя свят, е способна да отвори сърцата им за доброта и щедрост („Тиха серенада за коледа“). В „Песен за стъпките следобед“ писателката се прекланя пред божата дарба, която стои над всичко, подобно на великия Йовков. В част от разказите срещаме герои с едни и същи имена – баба Марица и Ана – съдбите им също са сходни.

Героите на Здравка Евтимова не са средностатистически хора, те са особняци, чешити, с изненадващи постъпки, непредвидими, неординерни. Именно с извънредните си способности и характер те са привлекателни, каквато е и Мария от „Глад“. Писателката умее да се превъплъщава в героите си, разказите й се отличават с изненадващи сюжетни фабули, отворени финали. Като значим и утвърден национален белетрист Здравка Евтимова е наясно, че сериозната и стойностна литература не предлага отговори, а задава въпроси. В „Юлски разкази“ откриваме великолепни творби и се убеждаваме, че това е автентично творчество, далече от съчинителството.

 

 

     Здравка ЕВТИМОВА, „Юлски разкази“, Изд.“ЖАНЕТ-45“, 2017 година.