Никола ИВАНОВ, литературен критик
За първи път прочетох стихове от Боряна Кацарска в литературния печат. Като професионален читател те веднага привлякоха вниманието ми, направиха ми силно впечатление със своята дълбочина, екзистенциялност, автентичност и висока поетичност.
„Милост към езика“ е втората поетична книга на Боряна Кацарска. Заглавието на стихосбирката може да се приеме като любов и преклонение пред думата, изречението, Словото. Също и като милост, пощада към безцелното разхищение на думи, което си позволяват някои пишещи, към езиковата всепозволеност. Ето какво е изречението според поетесата в едноименното стихотворение:
Където звуците, олекотени,
се реят из притихналия свод,
където въздухът е разреден и
по-пестеливи са следите от живот,
пътеката пресъхва като извор,
просмукал се обратно
а тялото съвпада със душата,
разтваря се на думи
и на атоми.
Свободата на словото е сред основните послания в стихотворението. Думите, изреченията са естествената връзка между тялото и душата на човека, те ги помиряват и обединяват. Тялото според поетесата е изградено от думи, думите са неговите атоми, градивните му частици. Чрез думите и словото се пречистваме от неприятните житейски наноси, те ни спасяват от житейските злини. Лирическата героиня мечтае да възвърне чистотата и първичната автентична сила на езика на дедите, предходниците, тя се осланя на самите му глъбини, на неговата първозданност („Вода“). Поетесата желае да е „възстановител/ на тайнописни почерци,/ които проявяват се/ през нощите“. В самотата на нощта тя усеща словата от безкрайността като съхранител и пазител на словесните скрижали на предците.
Поезията на Боряна Кацарска е нагнетена с екзистенциалност. Това се отнася за всяко от стихотворенията от книгата. В „Гора“ живот и смърт се редуват. Връзката човек-природа е неразривна, неразкъсваема, човекът е неотделима частица от природата, дърветата са „Платонови хора“, които „се мятат към небесния си корен“. Поетесата винаги дава превес на душата, на духовността. Затова културната история е в центъра на „Наблюдателят“ и други стихотворения. Материалната култура, достигнала от древността е връзката между минало и настояще. Макар че времето и влагата оставят своите белези и увреждат културните паметници, през „пукнатините и петната по стените“ картините на Леонардо остават безсмъртни, защото са духовни знаци, завещани ни от гения. Освен създателите на шедьоврите много важен е и Наблюдателят в лицето на поетесата, който ще ги види, оцени и прозре в тях посланията на гениалните предци. Размислите продължават и в „Разрушаването“:
В самия край на месеца септември
събарят сградите с олющени фасади,
събарят стария квартал
и няма никой,
и в тези стаи ветровете обитават.
В старите сгради е миналото и духът на града, неговото сърце, извън този център няма живот, защото няма културна история, няма минало. С разрушаването им изчезва духовността, духът му, защото:
Спиралите на стълбицата плават,
вратите се отварят към небето.
Варварите не заслужават култура.
„Дом“ е с мото от Яворов. Животът и смъртта са като сиамски близнаци, неразделими и обречени на заедност:
Изгрява залезът и Витоша поляга,
и в профил очертава битието –
като смъртта – присъстваща и плътна,
като живота – виолетова.
Това са „проклетите въпроси, които никой век не разреши“ по думите на гения. „Vita conteplativa“ напомня за отвъдното. Подобни усещания откриваме и в „Post morten“. Смъртта е една „баналност“ в едноименното стихотворение:
Дните вървят.
Застъпват се сезоните.
Окръгля се светът необратимо.
Смъртта е тихото изчезване на хората,
които помнят детското ти име.
В „Бряг“ старицата очаква спокойно смъртта, застанала пред величието и вечността на морето, което за разлика от човека е безсмъртно. В „Преображение“ с мото по Тарковски отново става дума за живота и смъртта, а годишните времена са като етапи на човешкия живот. Любовта като възможно безсмъртие откриваме в „Нощ“ с мото от Рилке:
И наобратно
влачи те реката,
застигнат
от последните неща:
единствената връзка – самотата,
единственото име – любовта.
В „Елегия“ става дума за съдбата на откривателя, който е смъртен, но същевременно има шанс за безсмъртие, защото остава в паметта на поколенията с приноса му и Доброто, което е сътворил за хората. Също и вярата, че съществуват следващи ловни поля, където се преселва душата след земната смърт. „Видение“ започва с впечатляващи стихове:
Децата са водачи на смъртта.
Преди вечеря призовават мрака.
Децата отричат родителите, тяхната поява напомня и вещае родителската смърт. Такъв е естественият ход на живота, в това няма нищо неестествено, странно и страшно. Трябва да го приемем като неизбежност и философски.
Самотата е най-осмислящото състояние за екзистенциялни размишления. Тишината властва в стиховете на Боряна Кацарска. В тишината отеква по-силно болката. Екзистенциялната самотата е впечатляваща в „Ноември“:
Не искам да познавам никого.
Не се провижда как да продължа.
Ден през ноември
в нищото увиснал.
Преди снега.
В „Абстрактно изкуство“ с мото от Кандински животът е „отрова смъртоносна“. Според Кандински „Точката е най-кратката по време форма“. Бог е сътворил човека като точка. Мисълта на художника можем да приемем като главно послание на стихотворението. Животът на човека на земята е един миг от безкрайното Време, една точка, фиксирана от Създателя. Лирическият герой мечтае да се пренесе в света на вечността, където животът „се изразява в неизмерна точка“. Естественият ред на вещите е само външното, баналното, фотографското, маловажното проявление на бита, докато истинският живот е битие, отвъдност, той е зад вещите и нещата, зад видимото, в отвъдното. Поетесата търси и общува със себеподобните дори след смъртта им в „Памет за Георги Рупчев“ – много прочувствено и дълбоко стихотворение. Поетът е някак си нематериален, безтелесен, само дух. Той живее нощем „с крило/ изрязано/ от светлина“.
Дървото е сред любимите образи на Боряна Кацарска, както е при Иван Цанев. Неслучайни са неговите слова върху корицата на книгата, където споделя впечатленията си от поезията й: “Милост към езика“ е надсловът на малкото на брой, но изключително стойностни стихотворения във втората книга на Боряна Кацарска. Вярвам, че появата й няма да остане незабелязана от ценителите на високата поезия! Боряна Кацарска има памет за езика на предците си (биологични или литературни), но и когато се обръща към стиховете на други автори, с които усеща „родство по избор“, нейните стихове говорят на свой език и с особено внимание към поетическата форма.“ И Боряна Кацарска като Иван Цанев мечтае да се превъплъти в устойчивото дърво със здрави корени:
Какво ли е да си дърво,
да влиза
гръбнакът ти направо във
земята
опората на въздуха да имаш,
любовното увиване на
вятъра,
със себе си напълно да
съвпадаш
в отвесен
немислим
въпрос.
„Милост към езика“ завършва със стихотворението „Рондо“, което предизвиква асоциации към Дебелянов. С финалните си стихове творбата завършва с размишленията на поетесата за езика:
да се завърнеш
в себе си събран
да отговориш
без да си повикан
свободен поглед
уталожен ум
и милост към езика.
Извън езика просто не съществуваме, той е нашата истинска Родина. Почтителното, внимателно, уважително и скъперническо отношение на Боряна Кацарска към езика поетесата доказва в цялата си стихосбирка. В минимум думи тя влага максимум смисъл. Можем да определим поетесата като скъперница на думи, нагнетени със Смисъл, които предизвикват полифонични асоциации.
Боряна Кацарска не се интересува и не се занимава с епидермалните маловажни неща от живота, с външното, очевидното, не се интересува от бита, а от Битието. Нейната „тиха“ лирика е изключително съдържателна и въздействаща. Тази фина и изтънчена поезия на пръв поглед може да се стори някак си крехка, но това е измамно усещане, защото е впечатляващо силна и устойчива. Макар че поетесата притежава висока култура и интелигентност, което личи в цялата стихосбирка, никъде няма да усетим и открием маниерност, съчинителство, филология, преиграност. Тя категорично е автентична и органична поетеса. Боряна Кацарска не се влияе от литературните моди и шума на деня. „Милост към езика“ притежава своя специфична музикалност, тя е хомогенна, единна стихосбирка.
Боряна Кацарска се чувства уютно и свободно както в класическата поетична форма, така и в свободният стих. И белият и класическият стих й прилягат като фина, елегантна и удобна поетическа ръкавица. Конкретните стихотворения сякаш сами й диктуват и си избират и налагат формата. С поезията си тя прави споровете в този смисъл безпредметни.
Боряна КАЦАРСКА, „Милост към езика“, поезия, редактор Екатерина Йосифова, Изд.“Жанет-45“, 2016 година.
Снимка: Огнян Огнянов
