Дъждът се втурна като пес отвързан,
прегази бурена, поспря край ружите,
надбяга птиците и се разбърза
надолу по дерето теменужено,
гримира всички камъни и клечки,
подскочи край подпорите на моста,
край върховете помечта за вечност,
позавъртя опашка в кръг, а после
избра си облак, с който да отплува,
закичен с ментов дъх и копче синьо,
където гръмотевично се чува
гласът на ураганите невинни.
Цветанка УБИНОВА
