Борис ДИМИТРОВ, Областен представител на БРТПП – Пазарджик
Преди 140 години върху победоносните щикове на руските богатири изгря съдбовният ден на България, за да дойде до нас чист и пленителен, за да живее в душите и сърцата на поколения българи днес и завинаги, като неповторим подвиг на братството и дружбата, споени с кръвта на хилядите, вдъхновени от величието на нашето общо дело. Освобождението е знаменателно събитие в многовековната история на Родината. То доведе до коренен прелом в живота и съдбата на нашия народ, даде нов смисъл и съдържание на неговото съществуване.
Сбъднаха се мечтите на много поколения, сбъдна се лелеяната надежда в дядо Иван, във великата освободителна мисия на Русия. И от висотата на 140 годишния юбилей блести с непомръкваща светлина чутовния подвиг на братския руски народ, неговата велика саможертва за нашата свобода, за нашия всестранен напредък.
Освобождението на България бе победен завършек на продължилата векове революционна борба на българския народ за свобода и национална независимост, против един от най- деспотичните, фанатизирани и реакционни тирани, удавил в кръв и пожари всеки стремеж и всяка мечта за свободен живот и национален напредък.
В най- тежките години на робството се възправя българския народ с гърдите си, с вярата си, с решимостта си да защити със сетни сили честта и славата на България. И ще се роди оня масов героизъм, на какъвто е способен само народ, живял дълго под гнета на тиранина, но запазил националната си гордост. Ще лети една хвърковата чета, ще се вие кървавото хоро на „черните сватбари”. И ще паднат стотици и хиляди – най- достойните, най- храбрите, най- святите. Ще паднат в цвета на младостта си със зрялата помисъл на една изключително плодоносна епоха. За да докажат с примера на саможертвата си, че истинското щастие и достойнството на един народ е в борбата за свобода и независимост.
И като величествен епилог на Априлската епопея, една чета от родолюбци ще тръгне след сабята на своя воевода, след неговото неповторимо обаяние, да целуне свещената българска земя и да остане в нея, като завет и гордост.
Трудна е българската земя с бесилки и говорещи кръстове. Додимяват опожарените селища – жертвеници на българщината. Толкова хиляди жертви само от героичен Батак. Извисява се гласът на Захарий Стоянов: „ На колене, любезни читателю, долу шапките! Напреде ни е Батак със своите развалини. Аз призовавам всичко, що е честно и любящо своята родина, да присъства заедно с нас на това българско светилище”. А откъм връх Лисец ще се въздигне пророческия глас на Бенковски: „ Моята цел е постигната вече! В сърцето на тиранина аз отворих такава люта рана, която никога няма да заздравее, а на Русия нека тя заповяда.Цанко Дюстабанов преди да увисне на бесилката настоява : „Обърнете ме с лице на север. От там изгрява вече зората на българската свобода. Както сме на бесилките ще посрещнем изгрева най- достойно.
Надига се съвестта на човечеството. Светът, потресен от нечуваните зверства след погрома на Априлското въстание, се вдига гневен да осъди палачите. Световната прогресивна общественост подкрепя справедливата борба на българския народ. А погледът на този народ е насочен към великата братска Русия. Търсят я по олющените карти на годишните изпити родители и ученици, спорят за нейната легендарна мощ на тайни седенки и събрания и я откриват, като вяра, като надежда, за да блесне в творчеството и в поезията: „ Русия! Колко ни плени, туй име свято, родно, мило!” Ето какво пишат българските емигранти в Гюргево : „ На тебе… имаме всичката ни надежда и сега в крайно отчаяното си положение припадаме и молим: спаси от изтребление България. Пусни храбрата си войска да обуздае разсвирепялата турска сган и нека после се решават человеческите законни правдини на българския народ.” А руският вестник „ Голос” от 8 май 1876 г. откликва : „ Желателно е , щото енергичната намеса на Русия да намери верен изход за най- бързо прекратяване на толкова дълго преживяващите се бедствия и кръвопролития”.
Западните сили се стремят да извлекат максимална полза за себе си и да отслабят руското влияние на Балканите. Цариградската конференция завършва безрезултатно. Цяла Русия кипи от негодувание и готовност да се притече на помощ. На събрания и митинги великите синове на руския народ Тургенев, Достоевски, Толстой, Менделеев заклеймяват, призовават. След като на 9 април 1977 г. Портата отхвърля направените предложения за мирно разрешаване на спорните въпроси, в утринта на 24 април в Кишинев , руският император подписва Манифест за обявяване на войната. „ Не за завоевание идваме, а за защита на поруганите и угнетени наши братя.”
Войниците и целия руски народ тържествуват. Възторгът на хилядите доброволци най- пълно изразява сибирякът Алексей Макаров „… Когато узнах, че нашите православни братя от другата страна на Черно море се борят, аз реших да помогна. Минах пеш от Сибир до Одеса, за да намеря комитета за доброволци. Приеха ме като брат и всички се радваха.” „ Аз чувствам България , като втора родина. Аз вече принадлежа на България с цялото си сърце. Дали ще му се отдаде случай да я видя отново, но вече под слънцето на свободата? Тогава аз ще бъда най- щастливата жена на света, защото ще знам, че едно мъничко късче земя, една прашинка и едно камъче дължат свободата си на мен” – изповядва в дневника си баронеса Юлия Вревская.
За България тръгват видните руски художници Верешчагин, Соколов, Полонов, Ковалевски; писатели – всеки, който е могъл да дойде, да вземе участие в освободителната война.
Българският народ с трепет и упование очаква своя руски брат, своя неугасващ светлик в столетния мрак”. Русите идват безкористно, като братя… Българи, всички ние трябва да станем , като един человек да посрещнем братски нашите освободители и да съдействаме с всички сили на руската армия – призовава в деня на войната българския национален революционен комитет.
От тук нататък през целия освободителен поход в продължение на 314 дни и нощи, в студ и зной, в мъчителни преходи по долини и недостъпни планински чукари, с непознат героизъм и себеотрицание под ураган от куршуми и нечовешки изпитания ще премине огнената линия на един невероятен подвиг, оросена и оцветена с кръвта на 200 000 достойни синове и дъщери на руския народ, не само през Свищов и Търново, през Плевен и Арабаконак, през Шипка и Стара Загора, а през душата и сърцето на всеки българин, като най- велико достояние, като най- чиста и светла човешка добродетел.
Ще запомнят и ония последни зимни дни през януари 1878 г., когато освободителната руска войска разгърна веригите си в сърцето на равна Тракия. И тук, пред сребристата лента на Марица, тръпен и очакващ, занемял от радост, стои Татар Пазарджик.
Победоносно ще минат стройните колони на легендарните вече руски войни през земите на нашия окръг, посрещнати с неописуем възторг от населението, като освободители, като родни братя.
Трети март 1878 г. стана рожден ден на свободна България, една от най- светлите дати в историята на нашия народ.
Освободителната война остави дълбок неизличим отпечатък в съзнанието и в душевността на българския народ. Тя изпълни живота му като грандиозно събитие, като пример, като едно велико преживяване, което той предаваше от поколение на поколение. Преди всичко е любовта към Русия и руския народ. Тя го крепеше, тази силна и постоянна обич, тя се превърна в могъщ стимул за служене на родината, за нейното всестранно развитие и процъфтяване. И никак не са случайни думите на Пенчо Славейков : „ Русия ни освободи политически – това и децата го знаят, но нея дължим до най- голяма степен и това, което сме постигнали в културното си развитие.”
И нищо не беше в състояние да отклони българския народ от неговия естествен път, дружбата му с руския народ. Опитите на чужди и наши агенти само засилват тази обич, само разгарят решимостта, твърдата решимост с Русия и с руския народ да се върви докрай.
Националното освобождение през 1878 г. и социалното освобождение през септември 1944 г. са двата най- големи повратни моменти в историческата съдба на нашия народ през последното столетие.
В дните на Втората световна война , когато страната отново беше загубила своята национална независимост с помощта на Съветския съюз, България достигна 28 място по човешко развитие и от изостанала селска държава, тя се превърна в страна на енергетиката, машиностроенето, електротехниката, химията и развитото едро земеделие.
Нашият прекрасен край още в миналото се е славил с борческо и трудолюбиво население. В борбата за национална и социална независимост, той е бил в предните редици.
През 1944 г. промишлеността в окръга се представляваше от 67 каменно- буратни мелници, 25 маслобойни и няколко десетки дребни каучукови, дървообработващи и консервни предприятия и работилници, в които са работили само 2 300 души. Броят на работещите през 1988 г. беше 142 851, а от тях в материалното производство 85,4%
Но онова, което придава на нашите отношения, на нашата дружба особена топлина и красота са хората, нашите братя и сестри.
Конкретен израз на на голямата любов и обич на хората от Пазарджишки окръг е нашата вълнуваща дружба с трудещите се от Ставрополския край. Тази дружба започва в далечното минало. Тя е изградена в борбата срещу чужди завоеватели. Ставропол и Ставрополския край са предните постове на Русия срещу османска Турция. Много героичните страници на борбата на населението от този край срещу опитите да бъдат покорени, да бъдат откъснати от майката родина. В тази борба се ражда и Ставропол. Победите на руския народ в многобройните битки срещу феодална Турция са били и наши победи. По време на освободителната война Ставрополието е фронт, който оказва влияние за успешния изход на войната.
Ставрополието ни покорява със своята изключителна природа, със своето славно минало. То е свързано непосредствено с безсмъртните имена на Пушкин, и Лермонтов, на Лев Толстой и Пирогов, записали имената си на първите места в културната история на човечеството.
Ние се гордеем с дружбата си със Ставропол, Пятигорск, Есентуки, Невиноминск, Минерални води.
Делото и подвигът на освободителите са безсмъртни. Те са увековечени с безброй паметници, които нашият народ е издигнал в знак на безпределна и вечна признателност. Но най- големият от тези паметници е непоклатимата любов към братята- освободители, която няма да помръкне никога и която ще се разгаря все по- силно и по- пламенно в душите и сърцата на нашия народ.
Няма друга дата в българската история, която разпалва в сърцата ни любов и преклонение пред подвига на героите, които преди 140 години се осмелиха и тръгнаха срещу Османската империя да жертват младост и живот в името на своите братя – славяни, подложени на кърваво изтребление. „ Всички велики събития подир Освобождението бледнеят пред оня чудесен час, когато руският император стъпи на българския бряг, излъчващ обаянието и славата на едно божество и изрече думите : „Да изпълним нашето свято призвание и да бъде свободна тази земя” Иван Вазов.
Отбелязвайки 140 години от Освобождението не бива да говорим само за миналото. Важно е днес, при новите реалности да разберем, че България, а и Европа не могат да се развиват успешно без Русия и, че са необходими ново икономически, културни и духовни отношения . Приятелството с Русия е в нашия общ корен, защото без нея България няма утрешен ден, защото : „ русите са наши братя, наша плът и наша кръв” П. Р. Славейков
Важно е да си зададем обаче въпросът: Какво е сега състоянието на българо- руските отношения? Въпросът е именно за новите възможности, защото през 29-те години на прехода с огромна сила се сринаха до неузнаваемост връзките особено в икономиките на двете държави и техния взаимен стокообмен. Този период се характеризира с постоянно намаляване на двустранния стокообмен, с нарастващо отрицателно салдо на търговския баланс и с нарушени междудържавни и регионални връзки на всички равнища.
Българските политици от началото на прехода изпаднаха в дълбока заблуда , че България ще намери веднага място на западните пазари. Така смятаха в началото и Чехия, Унгария и Полша, но те за разлика от нас предприеха бързи мерки и сега са в много по- изгодни позиции в сравнение с България, защото не допуснаха разруха в селското стопанство и хаоса в икономиката. Днешните български политици и цялата ни външна политика водят България към разпад, забравиха за националните ни интереси. В никакъв случай не трябва да се премълчават провокаторските изяви на българските държавници срещу Русия и руския народ. Те се помнят добре от мнозинството българи.
Нека в дните на 140 –та годишнина от Освобождението си припомним и думите на академик Дмитрий Лихачов – слова на признателност, уважение и призив към всички българи: „Ние в Русия изпитваме чувство на голяма благодарност към България за своя литературен език, за началото на руската литература и за онези забележителни идеи, които са били провъзгласени през Симеоновия век – общочовешки идеи”. Той се обръща към българските студенти и младежи: „ Помнете, че вие сте бъдещето на България. Вие ще живеете в 21 век – века , в който ще се решава съдбата на човечеството. Да ни има или не. Нека бъдем оптимисти и аз съм уверен, че хуманитарната култура ще бъде на особена висота в България. България е била и ще бъде държава на духовността.”
Няма коментари!
Все още няма коментари.