Как да си представим, с какво се кипрели пазарджиклийки в началото на миналия век? Няма нужда да си го представяте, то може да се види. И мястото е само едно. В музея. Горещо ви препоръчам да посетите залата на втория етаж на Регионалния исторически музей, където ще се срещнете с миналото, в което нашият град прохождал в градските нрави, десетилетия след като вече бил свободен.
Местните кокони са имали взможност да се кипрят при модистките, които получавали кройки от Европа-та. Манта и рокли „а ла франк“ се поръчали най-вече преди предстоящи празници и увеселения. Такива имало по Коледа, за празника на града и по други лични поводи на местните първенци. Благотворителни балове пък били организирани от Воененния клуб, а местните дами и господа се чувствали длъжни да се нагиздят, за да покажат благополучие.
Освен това заможните семейства водели и поотрасналите си отрочета, за да могат да ги покажат на обществото, пък и да се поогледат за „партия“, с която да свържат наследниците си. Партия не е в днешния смисъл, просто тогава се следвал принципът „пари при пари отиват“ и не можело хора от различни съсловия да свържат децата си. Всъщност можело, но не било желателно.
И така в музея ще видите как местните бижутери създавали накити, които тукашните кокони носили с достойнство и наслада.
Гиздилата в повечето от случаите са били изработени от сребро, но по-заможните жени, можели да си ги позволят и от злато
Накитите били инкрустирани със скъпоценни или полу- скъпоценни камъни и се предавали от поколение на поколение. Най-важно било в семейството да има син, защото наследствените бижута били предавани само на снахите, за да останат в рода. Останалите момичета в семейството най-често получавали като зестра пръстен или обици, които им изработвало семейството. В онези времена с голямо внимание се ползвала дори домашната посуда и не било рядкост в семейството да има напълно запазен сервиз от порцелан, който е на завидната възраст от петдесет години.
Но да се върнем на модата.
Шапката била важен аксесоар и нейната изработка се дължала само на професионалистки, като например Сийка Хойфлер, която правила филцови шапки, воалетки и широкополи шапки. Но за да имаш истински шедьовър на модата, трябвало да го поръчаш и да чакаш поне един месец, за да го имаш.
Така в любимият Пазарджик изведнъж се появила необходимостта от създаването на занаятчийско училище за шивачки и плетачки. При това точно в този момент се развил бизнесът и с продажбата на шевни и плетачни машини. В околийският град пристигали момичета от цялата област, за да си „вземат занаят“.
Очивидно тогава е процъфтявал и обущарският бизнес. През есента и зимата жените носили затворени обувки, но лете – разчитали на налъмите. Роклите им били дълги до земята, а въпросните налъми много наподобяват обувките на японските гейши.
Роклите на нашите прабаби се отличавали с това, че се изработват ръчно, от памук, коприна или коноп.
Но както вече уточнихме, по кройка „немедлено доставена от Париж“.
Питате ли се, какво е имало в дамската чанта на бабите ни? Със сигурност не е имало мобилен телефон. Всъщност, знаете ли, че хората, които знаели и ползвали телефон по онова време са били не повече от двадесет семейства и ведомства в града.
Ето ги:
Така че, комуникациите са били на Ларгото. Там или по време на приемите. А в същото време модата претърпявала своя сериозен развой.
Едва ли днес ще облечете тези дрехи, но все пак бабите ви са се обличали в тях.
А какво са носели мъжете?
На краката – гамаши.
И нека да припомним, че новото е добре забравено старо. Гамашите и днес са предпочитани, дори и от звезди като Джони Деп.
Шапката е била задължителен аксесоар за мъжкото съсловие, защото поздравите били с повдигане на шапка. За да не си помислите, че Криско е измислил „Шапка ти свалям“. Изразът идва точно от преди сто години.
