Ето кои са най-известните именици на Гергьовден в областта

Световният шампион по самбо и директор на Спортонто училище в Пазарджик Георги Георгиев, омбудсмана Георги Шопов, екскметовете на Пещера Георги Петърнейчев и Георги Козарев, оперната певица Гергана Русекова, директорката на Ресурсния център – Гергана Колчакова, екссъдия и настоящ адвокат Георги Веселинов, прокурор Георги Кацаров, адвокатите Георги Милчев, Георги Добрев, Георги Манов, екскметът Георги Терзов, ексшефът на отдел „Образование“ в община Пазарджик – Георги Спасов и със сигурност има още много хора, които утре ще отпразнуват своя имен ден в нашата област. Общо те са над десет хиляди души.

Светията е почитан както от християни, така и от мюсюлмани. В иконите се изобразява на бял кон, пронизващ с копие змей – затова се нарича и Свети Георги Победоносец. Според християнското му житие е бил славен военен стратег, умрял заради вярата си от меча на император Максимилиан. Българските легенди пък го представят като славен юнак, спасяващ девойка от ламята от долната земя. Затова светията се свързва с храбростта на армията, която празнува на същия ден.

Денят на храбростта започва да се чества в Българската армия още с нейното създаване.

Празникът се чества на 6 май, но е официално учреден на 9 януари 1880 г. от княз Александър Батемберг. По-рано, на 1 януари е учреден и военният орден За храброст – отличие, с което се удостояват извършилите подвизи на бойното поле. През 1946 г. властта прекъсва традицията на празника, обявявайки го само за „Ден на пастира“. Традицията е възстановена на 27 януари 1993 г. с постановление на Министерския съвет.

Името Георги е благословено и не случайно много от неговите носители завинати са останали в историята на Пазарджик и областта – художниците Георги Машев, Георги Герасимов, Георги Донов, някогашните кметове Георги Брегов, Георги Юртов, Георги Пенев, Георги Кендеров, Георги Спасов, както и много видни възрожденци и поборници за освобождението на България.

Ето къде и колко именици има днес в община Пазарджик.

В българския народен календар Гергьовден е един от най-големите празници през годината и най-големият пролетен празник. Познат е с имената Гергьо̀вден, Гѐргевден, Гю̀рговден, Гѐрги, Джу̀рджевдан, както и Хъдърлез и Адрелѐс, сред мюсюлмани, помаци и роми. Празникът е календарно обвързан – празнува се на 6 май и се чества във всички територии, населени с българи. С него започва лятната половина на стопанската година, завършваща на Димитровден. Това разположение в празничния календар определя и изключително богатата му обредност, обхващаща всички области от стопанския и социален живот на хората.

Свети Георги традиционно е схващан като повелител на пролетната влага и плодородието (отключва изворите и влагата, побеждавайки ламята; обхожда и наглежда полята и посевите), покровител на земеделците и най-вече на овчарите и стадата. Много древен по своя характер, днес все още няма пълно единство в мненията за произхода на този празник. Според някои автори той идва от тракийската древност, според други е славянски по произход, има и хипотези, че следите му се губят в далечното минало на прабългарите от Азия.

В българската традиционна духовна култура това е един от най-големите празници, по-почитан и от Великден. В редица народни песни се пее:

Хубав ден Великден
още по-хубав Гергьовден.

На този празник се извършват редица обредни практики и ритуали, целящи осигуряването на здраве за хората и плодородие на нивите и животните.

Според народните представи Св. Георги освен покровител на земеделците, е и най-могъщият покровител на стадата, затова голяма част от обредните практики и обичаите, изпълнявани на този ден, имат за цел да осигурят здравето и плодовитостта на живата стока.

На Гергьовден рано сутринта се извършва ритуалното извеждане на животните на първа зелена паша (на по̀пас), като стадото се подкарва със зелена пръчка. На този ден се прави и първото обредно доене на овцете. Овчарите отварят вратата на кошарата и която овца излезе първа, украсяват главата ѝ с предварително подготвен венец и я издояват (другаде се дои първата оягнила се овца). Ведрото, в което се дои овцата, е украсено също с венци или различни зелени растения и мартеници. По същия начин са украсени и вратата на кошарата, както и самата кошара. Млякото на първата овца се издоява през сребърен пръстен, кравайче, венец, а някъде и през речен „гергьовски камък“ с естествен отвор. Първите капки мляко се изливат на земята или върху яйце (не рядко червено), което после се заравя в земята. Някъде овчарите гърмят с пушки край стадото, за да изгонят злите духове. Широко разпространен е обичаят на този ден овцете да се захранят с обреден хляб, приготвен от жените. Също така на Гергьовден става първото вкусване на мляко и млечни продукти през годината.

Повсеместно разпространен из цялата българска етнична територия е обичаят на Гергьовден да се коли агне. На този ден всяка къща, независимо дали притежава или не овце, трябва да заколи агне, защото:

Изборът на жертвеното животно е различен – някъде това е първото родено агне през годината, другаде – агнето на първата излязла от кошарата овца. Може да се взема предвид и пола (първото мъжко) или цвета (първото бяло) на животното. Преди да се заколи, то също се окичва с венец или цветя, захранва се със свежа зеленина, трици и сол (на някои места и с обреден хляб) и се запойва с вода; някъде го прекадяват с тамян или свещеникът му чете молитва. От солта и хляба, с които е захранено, дават и на другите домашни животни.

В миналото агнето обикновено се е колело в къщата при огнището, като се е гледало кръвта му да опръска стената. На някои места според дебелината на кървавите бразди се гадаело плодородна ли ще е годината или не. След заколването се взима от кръвта и с нея се мазват децата по челото и бузите, за да бъдат здрави през годината. С тази кръв се мазват и праговете на вратите и ъглите на стаите. Останалата кръв се събира в съд (в който също има зеленина) и се заравя в земята на чисто място (в смисъл далеч от бунище, капчук и др. места, които в народните представи се определят като „нечисти“), където не се стъпва. На места в Южна България агнето се коли под плодни дървета и се следи кръвта да попие в земята. В Западна България пък агнето се коли при река, като кръвта му изтича във водата (ако е заколено в къщи, кръвта му се отнася и се хвърля в реката). След празника костите на жертвеното агне също се хвърлят в течаща вода („да тече млякото като вода“), заравят се в нивата или в мравуняк („да се въдят овцете като мравки“). От тях някъде запазват кокалчето от предния десен крак, което използват на следващата година при украсата на обредните гергьовденски хлябове, както и предната плешка – с нея лекуват децата от уруки. В Родопите по предната плешка се гадае за плодородието през годината и съдбата на стопанина.

Обикновено агнето се пече цяло, като след изпичането се носи в църква, за да се освети, или ако се пече на общоселската трапеза, свещеникът или стопанинът го прекадяват на място.