Никола ИВАНОВ, литературен критик
Здравка Евтимова е знаково име в съвременната ни белетристика. Нейните книги предизвикват интерес не само в България. Тя е най-превежданият български писател в чужбина в последните години. Нейни творби са преведени на над 30 езика из целия свят – от Америка до Китай. При това без постоянни пиар акции, медийна манипулираща шумотевица, а съвсем заслужено, по наистина художествени достойнства.
В романа „Зелените очи на вятъра” Здравка Евтимова поставя важни проблеми за българина и човека и бъдещето на човечеството. И в този роман събитията се развиват в любимия роден край на писателката Перник и Пернишко. В центъра на писателското внимание са въпросите за родителската отговорност пред децата, защото те трябва не само да се създадат и родят, а после безотговорно да ги изоставиш като майка заради своето его, за автентичния неподправен истински живот, за материалното разслоение не само в нашето общество, за отчуждението в големия град, за силата на парите, които се превръщат в господари на живота и опасностите за човека, което това крие., за отношението към децата и способността им да облагородяват възрастните и те да им служат за пример, когато притежават силен характер, защото са по-чисти от възрастните, за фалша, подмазването и слугуването на силните на деня, за галените деца, които са свикнали за всичко да им се угажда, за това, когато властта не си е на мястото и оставя хората беззащитни и те започват да търсят закрила около себе си.
И най-важните неща – да се одързостяват децата да се борят срещу неправдите, да бъдат силни и с непримиримост да отстояват правдата и истината. И за Свободата. Възпитанието на децата по начин, който да ги направи силни и непримирими към злото, да могат да се борят с негои да го преодоляват и побеждават, за да бъдат свободолюбиви и да преодоляват робското в себе си е сред любимите и предпочитани теми на Здравка Евтимова. Тази тема можем да открием в разкази като „Всички пътища водят към Ъгъла на храбростта”, „Ситното”, „Хлапето” от сборника „Юлски разкази”, където можем да направим сравнение с „Козият рог” на Хайтов.
Главни герои в романа са трите Ани – бабата, майката и малката 5 годишна Ана, Дарина и момчето Шушомир. Бабата Ана е масажистка на богати хора, търпи капризи и обиди на богаташите, заради пари постоянно е унижавана. Майката Ана казва на дъщеричката, че умира, напуска семейството с мечтата за по-добър и охолен живот в големия град. И малката Ана, която се оказва най-силната в последна сметка с несломимия си характер, тя е „като захвърлено на произвола вълче.” Гордостта при нея е вродена и няма обстоятелства, които да я пречупят.
Фалшът, подмазването, слугуването са отвратителни качества, които повечето от персонажите в романа притежават. Представители на подмазвачите към силните и богатите са Перчемвлиева и дъщеря й Елизабет, бабата и майката на Ана, а на достойните – малката Ана, Шушомир и Дарина. Майката на малката Ана достига до горчивия извод, че „Глупаво е човек да хвърчи подир свободата, той трябва да се ражда с нея в ума си.” Макар че бабата Ана се заклева никога повече да не бъде роб, тя няма воля и характер да го изпълни.
Малката Ана е категорична: „- Ще измета на Федьо от „Втора употреба”. Ще му донеса вода и той ще ми даде черни панталонки. Никой няма да ме язди! Никой!” Хлапето е разбрало, че всичко трябва да се заслужи с труд, а не да се получи даром, както смята Елизабет. В Старо село живеят достойни хора, а характеристиката на жителите на големия град е впечатляваща: „Не ходи, Дарино, в София!…Там хората лягат с лъжа на уста и стават с измама в портмонето. А ти нямаш нищо мръсно ни в устата, ни в кесията. Там хората не се гледат в очите, а в джобовете. Там думите на комшиите са мед, а сърцето лед.” И по-нататък: „Човек не може да се бие с големите пари. Човек загазва като скала в тиня и затъва в парите, ако ги има.” За хората и съдбата им в романа четем: „Първобитните другари се почесали по първобитните глави и нали вече знаели какво е „мой, моя, мое”, всеки тръгнал да граби камъни. Първо влачел с ръце, после измислил торбите, колелото, самолета и така нататък – човеците вдигали огради до небето, за да се разграничава от останалите, по-елементарни другари, и никой не можел – дори добрият Господ – да ги спре. Само смъртта можела. Тогава се родила миризмата на смъртта. Не е вярно, че „в началото бе словото”. Истината е, че в началото бяха, са и завинаги ще останат оградите. Дори и смъртта не смогвала да спре класово осъзналия се народ. За две седмици нищо не останало от планината камъни, които хората струпали, за да се изкатерят до къщата на Бога и да го попитат защо той има палат, а те се бъхтят и тикат в тъмни пещери – кьорава ли е Вселената? Защо не се размърда да им даде хляб и зрелища, а еволюцията само на Него, на Господ, му слага в устата хляб и пълни очите му с великолепни гледки? Не е ли това конфликт на интереси! Всеки грабел скали и отломки, огради зидал и се биел за още камънак. От планинския хребет не останало дори камъче, дребно като грахово зърно. Земята се разделила на оградени парцели; всеки, още като се родял, търсел цимент и желязо да се разграничи от останалите себеподобни…” Горчивият извод е, че човекът във времето не е станал по-добър и хуманен. Парите и богатството съвсем не са гаранция за щастие – е посланието в тези думи. Малката Ана не иска да живее в богатство в София, защото не понася фалша и е родена с достойнство.
Децата облагородяват възрастните. Малката Ана разказва приказката на Дарина, която е приела за майка: „- Мамо Дарино! Много е важно в една къщичка да има дете….Искало слънцето да гали не шапката, а детето. Затова детето нарочно си губело шапката и не било особено добро. Да, но като в една къщичка има дете, пиявицата става човек. Отначало тоя човек е зъл, защото не може да забрави на какво го е научила пиявицата, но детето го тренира и той за две седмици става добър, даже за една седмица.” Дарина се превръща в закрилник на бедните, онеправданите и унизените. Тя е местният съдия и раздава правосъдие, защото държавата не си е на мястото.
„Зелените очи на вятъра” е безпощаден социален разрез преди всичко на българската действителност. Но и не само на българската.
Специално искам да обърна внимание на езика. Стилът е разчупен, езикът е експресивен, натуралистичните и сюрреалистични сцени усилват въздействието върху читателя. Майсторски са преплетени сюжетните и фабулни линии.
Преди три години романът на Здравка Евтимова „Една и съща река” заслужено получи наградата за най-добър български роман за годината. Предполагам, че наскоро излезлият й роман „Зелените очи на вятъра” също ще бъде предложен за тази награда и е с всички шансове за успех, стига журито да бъде обективно. За подобно предположение ми дават основание художествените качества на романа.
Поредното високо признание за прозата на Здравка Евтимова е фактът, че разказът й „Кръв от къртица” е включен в Христоматията със задължителни творби в САЩ и от 2019 година ще се изучава в американските гимназии. А това там не става с „връзки”.
Здравка ЕВТИМОВА, „Зелените очи на вятъра”, роман, ИК Жанет 45, Пловдив, 2018година.
Народно читалище „Н. Й. Вапцаров – 1897 г.”, гр. Пазарджик организира специална среща на авторката с нейните читатели на 17-ти октомври’ 2018 г., от 17. 00 ч., в Арт зала „Никола Манев” в Драматичен театър „К. Величков”.
Няма коментари!
Все още няма коментари.