Време за литуратура: Роден от светлината, завърнал се в светлината – диханията на Иван Здравков | PZdnes

Никола ИВАНОВ, литературен критик

Поезията на Иван Здравков привлече професионалното ми внимание още през 70-те години на миналия век от периодиката, където той, макар и рядко, публикуваше свои стихове, а след това излезе първата му поетична книга „Закълнете се в солта“ (1977). Последваха поетичните книги „Вечерна чаша“ (1985), „Любовен живот“ (1990), „Не гасете любовната свещ“ (1997) и „Дихания“ (2004). През 1992 година излезе и единствената му засега прозаична книга „Сенки бродници“. Както се убеждаваме, Иван Здравков съвсем не разчита на количеството, но за сметка на това качеството на книгите му е забележително.

Във „Въведение в поезията“ Иван Здравков споделя трепетното чувство, обзело го при прочита на началото на Поезията – безсмъртната Омирова „Илиада“. Тя го привлича неудържимо, потриса го и става негов еталон, чрез великата творба той проглежда за Поезията. Това върховно изживяване е неизличимо и творбата остава за него завинаги образец за поезия. Няма как след тази среща да нямаш най-високи критерии за великото изкуство след случилото се. А Иван Здравков е само на 17 години… Ще си позволя да цитирам изцяло въведението, за да се убедите в силата и автентичността му: „Някога, на 17, в маранята на юлския следобед изкачих стълбата към тавана на къщата в Лом: там, в някаква ракла, открих черен том – „Илиада“, книгата, която буквално ме взриви /превод от старогръцки на проф. Ал. Балабанов/. Слънчев лъч освети първия стих: „Музо, възпей оня гибелен гняв на Ахила, сина Пелеев, що погуби стотици троянци…“ Всичко се разлюля като при земетресение. Вълнението продължи десет денонощия, докато пеещ глас извести: „Троянската война свърши.“ Пред стените на Троя стоеше огромен дървен кон. Троянците ликуваха, Хектор бе мъртъв, Ахил бе мъртъв, Одисей обаче бе жив – и коварството му погуби Троя. „Страхувам се от данайците дори когато носят дарове.“ /Вергилий, „Енеида“/.

За последен път видях къщата, в която не живееше никой – дължа го на небесното момче, моя син. Не успяхме да влезем в нея – ключалката беше ръждясала, ключовете – загубени. А знаех, че черният том на Омир е все още там, на оня таван, в оная ракла, при гласове, които чувах. Все едно дали вярвате или не – съобщавам го Ad notam, за сведение.“ Това е знаменитият хекзаметър на Омир и мъчителното проглеждане за поезията, което остава еталон за цял живот за надарените. И от поетичното творчество на Иван Здравков се убеждаваме в това.

Размислите продължават и в „Четейки Омир“. В творбата става дума за защитата на Отечеството, за войната, за Троянския кон и предателството, за началото на началата Омир, в чието творчество е целият живот във всичките му проявления. И за думите, които са по-силни от оръжието:

Думите са опасна игра.

Думите са гилотина.

Следвай повелението.

Но думите са и по-опасни от оръжието, когато са антихуманни и изпълнени с омраза.

„Време за свобода“ е великолепно универсално стихотворение, в центъра на което е Свободата – най-важната и висока ценност за Иван Здравков. Поетът се опира на Еклисиаста, на човешката мъдрост, тя става основна част от същността на неговата поезия, негов пътеводител. Човекът е едно чудо и чудовище, способен е на най-големи мерзости и зверства, но и на велики дела, неистово да се стреми към светлината, може да е алчен и гнусен, да е юродив, опасен като змия, смрадлив и позорен, уродлив, да живее в пустота и жестокост, да всява страх, да служи на тъмните сили на ДС. Но в същото време е готов за „препускане към светлината“, да сътвори „стих гениален“. И най-важното послание – през всичките тези неща може да премине човекът, за да достигне до Свободата. Понякога тя е „разстрелвана като птица“, но нейното време е „безсмъртно като зората“, „взривявано от съмнения“, „прерязани с бръснач вени“, тя е „омагьосваща като пламък“, „тътени от Л. ван Бетховен“ и си заслужава всички мъки и страдания, за да се постигне. И гордостта на поета, че Свободата е станала негова базисна ценност, негово верую, той говори от свое име, че се чувства като продължител на гениите и съхранител на великата Свобода.

Иван Здравков без съмнение е автентичен поет, чрез стиховете той изразява себе си. Това е драматичен до трагичност поет, който изживява и усеща преди всичко човешките драми, неуюта, в който живее, защото търси и очаква Ангела, който да го помилва, но…:

Прах сива лепнеше по дните и се протриваха обущата:

войни, разводи, земетръси, а споменът, дълбоко скрит,

и в сънищата ми кървеше, изчезваше и се завръщаше,

аз още чувам острието му как звънко в паметта свисти.

Защо, Йоана, ангелът се бавеше?

Веднъж – на любовта арсеника бе вече вкусила душата,

от огнената паст на мрака, с раздирани от вой гърла,

дойдоха бесове.

Разкъртиха с могъщи тласъци вратата,

ликувайки, че оня ангел, когото чакам – е умрял.

В поезията си Иван Здравков преживява кошмарни видения, подобно на големите дълбоки и съдбовни поети, които никога не се плъзгат по повърхностното и епидермалното, а се вълнуват от дълбочините на сърцето и душата, стремят се поне да се докоснат до същността на нещата, размишляват и се измъчват от ония фундаментални въпроси, „които никой век не разреши“. Финалът на „Блудният син“ асоциативно напомня на финала на стихотворението на Борис Христов „Знак от небето“:

…Отдалечи се сам в пространството

и се стопи в димяща пепел –

с ръждясала сълза в окото, с библейски скъсани обуща.

Сърцето е „туптяща камбана“ в „Говорете за живите“. Неистов е стремежът за морална чистота у лирическия герой на поета: „Умолявам те, прилепи се о мен, мой животе,/ отлъчи ме от мерзости и безумия…“. Поетът вижда, усеща и пресъздава преди всичко човешките мъки, страдания, нещастия. Обзема го отчаяние от живота:

Парят мозъка огнени гвоздеи.

Нито гладните с хляба си ще нахраня.

Нито жадните ще утеша с моя плач.

Лирическият герой не може да се спаси от кошмара на безсилието, което го обезкуражава. Конвулсиите на душата са толкова силни, че го довеждат до трагичния извод:

Аз ще бъда палачът на тая камбана – сърцето.

Ще й бъда безмилостния палач.

Сред основните теми в поезията на Иван Здравков е темата за смъртта. Можем да го определим и като поет на смъртта. Очевидно е усещането му, че мисълта за смъртта трябва да е сред най-осмислящите човека, защото чрез нея можем да разсъждаваме за Смисъла. Великолепно потресаващо и разтърсващо стихотворение е „Отблъсни към Лета“. Творбата е едно припомняне и осъзнаване, което хваща за гърлото и насълзява очите. „Кой ме дебне оттам?“ – пита лирическият герой. Лодкарят Харон очаква всеки от нас, за да ни преведе през реката Лета в отвъдния свят, това е предопределената ни съдба. Особено силен и незаличим с трагичното си чувство е краят на стихотворението:

Аз съм смъртен и смъртна е мойта душа.

Друг любовната песен в душата диктуваше.

Отблъсни към Лета.

Сняг вали като бяла безсмъртна балада.

В „Спомен“ интериорът е съответен на траурното поетично настроение. Лирическият герой не може да се спаси от усещането, че го вика „Ave Maria“. В „3-о хилядолетие“ истинското отечество е „смъртта“. Наближава апокалипсисът, настъпва „безкрайната самота“, която не може да запълни нито „виртуалния свят“, нито призивът „Веселете се!“. Картината, която рисува поетът вещае края: „Горят столетни борове./ Биг Брадър уби Оруел.“ В „Невърмор“ всичко е временно и мъртво. В последна сметка и споменът е „Ave Maria“. В „Алено“ аленото от осем стиха само в един е добро и надежда: „като ягода върху устните“. Във всичките останали въплъщава трагичното и в градацията в поантата достига до „като демонът на смъртта“. В центъра на „Притча за Андрей Рубльов“ е трагизмът на живота, чиито изход е еднакъв за всеки. Акцентите „над всичко тържествува дяволът“ и „над всичко тържествува кръстът“ подчертават неотменимостта на земната смърт, силата и предопределеността но Съдбата. Рефренът „Душа, моли се за Андрей Рубльов“ е повторен трикратно. Съдбата ни поднася трите си чаши, в които са нашата орис и изпиваме докрай: „на свободата,/ робството/ и любовта“. И трите са горчиви. Поетът разговаря с невидимата Съдба, от която лирическият герои иска да узнае какво го очаква, но тя го оставя в неведение. И така е по-добре за него. Айсбергът в едноименното стихотворение е символ на страха и „мрачните предчувствия“ пред неизвестното, идващо срещу нас. Появява се и Титаник с трагичната си съдба.

Злото дебне отвсякъде, споделя и предупреждава поетът в графит: „В мозъка на диктатора дебнат серийни убийци“. В „Смърт в януари“ гарваните са символ на злото, които жестоко убиват бялата птица, която символизира доброто. Това е „Пир по време на чума“. В „Графити“ злото дебне отвсякъде: „Опасно е да си лъв в джунгла,/ населена с хиени.“; „Аз съм лисица, Господи -/ опитвам се да оцелея.“ В „Притча за преследвания“ поетът споделя ужаса на преследвания, „моят брат“ -/ захвърленият в лагерите на смъртта,/ обреченият на изгаряне, осъденият на разстрел“, от глутниците, символ на злото, а „чертите на тираните – не се смекчават“. И „Отново нещо страшно се повтаря. Светът отново се изпълва с ярост“. Парализиращ е ужасът от присъствието на фарисеите в „Притча за фарисеите“. Ален е страхът, алена е кръвта: „О, ален страх/ под светлата ми риза,/ защо не можеш още да умреш?“. Това е спазматичният вик-стон на лирическия герой на поета. Срещу всяко добро се изпречва някакво зло, всичко трябва да се плати:

Бъди ми брат на тоя и на оня свят,

отговори, защо мълчиш?

Не бързай, глупав мили мой,

усмихнат гледаше ме той –

ще дойде час да заплатиш.

Доизяснява се по-късно всеки жест.

Това, което чувате, са биещите му криле,

това, което виждате в очите му – е глад.

(„Притча за белия орел“)

В „След Нобел“ поетът предупреждава за престъплението и неизбежното възмездие, което ще последва заради стореното зло.

Стремежът към познание се наказва, това ни учи Еклисиаста в „Пития“. Мислещият човек винаги е неудобен. В „Притча за завоевателката“ Истината и прозрението на Гърбавия среща коварството на Завоевателката. Мъдрите са пречка за масата, тълпата, защото ги превъзхождат, те не могат да ги търпят и човечеството ще тъне в грях, докато е нетърпимо към доброто и светлото:

Защо сега е тоя плач и скърцане със зъби –

нали градът е същият,

нали с венци Завоевателката увенчахме,

нали отдавна с камъни убихме всички гърбави?

Така е.

Ала сиянието на града угасна.

Законът вече забранява раждане на гърбави.

В „Притча за бегачите на маратон“ хората не приемат надарените, белязаните, различните, прозорливите.

„От светлината“ е прочувствена изповед пред паметта на сина и поглед към смъртта през Ботевата балада „Хаджи Димитър“. Но и посланието, че трябва да подготвяме децата си за трагизма на живота, за да живеят смислено:

Моят живот бяха черните пламъци.

Моята песен – любовното отчаяние.

Сине единствен, сине мой празничен –

аз те създадох от светлината.

Драматична до трагизъм е всеотдайната бащина обич. Контрастът е поразяващ – създаваме децата си от Светлина, за да ги обречем на мрака на смъртта. Такава е съдбата ни на човеци, човешката ни орис с предопределен финал. Но трябва да сме подготвени за неизбежното. Остава ни надеждата, че след земната смърт се преселваме в по-хубавия живот на Другото място. Настроенията продължават и в „Белият кон“. Естествено белят кон е за сина, за бащата е черният – такъв е естественият справедлив ред, който не всякога се спазва. В стихотворението става дума за живота и смъртта, за продължението чрез децата, което ни прави безсмъртни, но и за жестокостта на съдбата, когато естественият ред за лодката на Харон не е спазен, за неизбежната раздяла между бащата и сина при смъртта на единия, за надеждата за среща след време отново на Другото място:

Разпилян съм по тая горчива земя,

сине мой – завещавам ти на прощаване

само белия кон.

Прегърни го отчаяно.

Ще те чакам в огромния сън на земята.

В отчаянието човек се вкопчва в живота с надеждата да победи смъртта.

Иван Здравков е поредното доказателство, че когато творчеството е равно на биографията на поета, то е особено силно, убедително, въздействащо. Реалната болка от смъртта на сина придават автентичната сила на неговата поезия. Графитът в „Небесното момче“ е вярата в безсмъртието човешко: „Роден от светлината,/ завърнал се в светлината“. Разтърсваща е болката от смъртта на сина. Това е трагична минипоема с биографична основа. Всичко се е запечатало неизличимо в сърцето и душата на поета. Прощаването е трагична бащина изповед:

Разпръснахме прахта ти на Белите камъни –

древното тракийско светилище в Родопа.

Легендата казва – тук е центърът на света.

Белите камъни – твоята тайна.

Идвал си често тук.

Какво си мислел? Какво си чувал?

Тътенът на подземните богове?

Шепотът на Богинята Майка?

Гласът на Бога Слънце, който те викаше?

Ти си при великите прадеди, небесен мой.

Завинаги.

Щастлив. Обичан. Свободен.

Какъвто винаги си искал да бъдеш.

Стихотворението е образец на тих дълбок патриотизъм без кух патос. Топосите в творбата са изпълнени с духовност, това са духовни топоси, свързани с духовното национолно историческо минало. Цялата творба е разтърсващ диалог между бащата и сина. За поета „Бог е дете,/ което ни навестява“. Творбата е съчетание между реалното и фантастичното, смесва реалното с фикцията. Топосите са духовни, стиховете са изпълнени с духовност. Черният човек от творбата олицетворява Злото.

Един от най-трагичните моменти в националната ни история е в основата на „Реинкарнация“ – насилственото налагане на християнството, съпроводено с избиването на 52-ма боляри езичници, които отказват да се покръстят в християнската вяра. Силно обобщаващото „Рана“ също е посветено на трагичната ни национална история и съдба:

Там някъде –

между свободата и робствата,

между омразата и любовта,

между отчаянията,

предателствата и костите,

между погромите и пожарите

зее

раната кървава на България.

Любовта в поезията на Иван Здравков също е свързана със смъртта. Рефренът в „Ave Maria“ е заглавието на стихотворението. Смъртта е проектирана през любовта. Единствената изпепеляваща любов умира със смъртта на лирическия герой: „Тук, на земята, беше адът и раят./ Тук ще бъде и краят.“ В „Пази се от 33“ любовта е песен, любовни камбани в душата, но същевременно може да бъде и „гибел“, тя е „безсмъртна“, но и „стенание“, чрез нея може да си „жив или мъртъв“. Всичко зависи от собствения избор. Христовата възраст е водоразделът в човешкия живот и всеки сам трябва да избере какъв да бъде: „Бог или Юда“, да предпочете славата или позора. Нощта е „време за любов./ За злодеяния и за мълчания“ в „Нощна стража“. Поетът призовава душата да не заспива, за да опази любовта. През светоусещането на този поет и любовта има трагичен привкус в „Любовният сън“: „…там,/ където гърми карнавалът любовен/ и съдбата върти колелото трагично.“ Любовта на лирическия герой е себеотричане:

– Мой животе отчаян! –

ще извикам в предутрото, –

отлъчи ме от себе си, както безумния,

ала милост за тая, която единствено

съм обичал пред бога!

В „Черният мъж“ дори в любовния екстаз и сватбата мисълта за смъртта не напуска лирическия герой. „Любовният ешафод“ и „гилотината“ са неразделна част от рисуваната картина. На Христова възраст лирическият герой е вярвал безумно в любовта и съжалява, че е останал жив, защото е изтеглил „жребия на палача“ и трябва да гилотинира любовта. В „Еленът“ поетът вижда любовта като „обречен елен“, който е подгонен от глутница зли кучета и краят отново е смърт:

Няма милост за моята грешна,

забранена,

преследвана диво любов.

Смърт.

Смърт за моя обречен елен – любовта.

Върху тая печална земя го разкъсаха.

Сънищата се смесват с реалността, които са еднакво кошмарни. Трагично стихотворение за любовта е „В здрача“. Асоциативно си припомняме съдбата на Орфей и Евридика. Любовта изчезва в далечината, лирическият герой е изпаднал в самота до отчаяние от безлюбовието. Без любовта се обезсмислят и втората чаша, и втората свещ, и „втората птица в душата“. И спазматичният вик във финала на творбата:

Милост.

Милост за ръката ми окървавена.

В „Прощална вечеря“ лирическият герой е „черният пламък“ на любовта за бялата душа на любимата. Контрастът придава забележителна експресия на посланието. Вместо любовен екстаз, той желае „любовен плач“, защото за него и любовта е драматична до трагизъм. Финалът на творбата е неизличим:

Днес е краят на нашето бясно бълнуване.

Днес е отричането от светлината.

Пада нощ като в тайна гравюра на Дюрер.

И догаря свещта – нито бог, нито ерос.

„Ерос“ е стихотворение, в което поетът се стреми да съчетае и съедини духовното с плътското, за да бъде изживяването на любовта пълноценно. Душата, шепотът и стонът от една страна и страстта, утробата, грехът от другата. Дори когато става дума за плътската любов в стиховете на Иван Здравков няма да открием и намек за вакханалии на телата, за физиологическа развратеност, превес има духовната любов. Смъртта погубва освен всичко друго и любовта. Това е Яворовско стихотворение, което разтърсва с психологическите дълбини, с устрема към познанието до необяснимото. В „Пепелища от ярост“ Иван Здравков се чувства като двойник на Яворов и изживява като своя драмата и трагедията на великия поет с Лора, в която припознава и своята любима. Лирическият герой отваря „големия светъл прозорец“ с надежда за щастие, но се оказва „страшно късно“. И в „пепелища от ярост“ в безсилието си да изживее мечтаната любов, той разбива „оня светъл прозорец“, защото „страшно късно е, двойнице бяла на Лора“. Разкъсването на сърцето, умората до смърт – това са драматичните до трагизъм състояния и изживявания на лирическия герой. Вечерният шал в едноименното стихотворение е символ на смъртта. Предупрежденията на старицата не могат да принудят лирическия герой да се отрече от любовта, защото това значи да се откаже от живота. За него предателството към сърцето и душата е недопустимо, затова ще изпие горчивата чаша до дъно. Оксиморонът в „Демони“ усилва въздействието и осмисля посланието. Полунощният час е „ахилесовата пета в любовта“, когато човекът се отдава на любовната страст и става уязвим и незащитим, защото „връхлетяват душите любовните демони“, отдадени на плътските страсти не усещаме злото и връхлитащите демони правят лирическия герой „пленник на техния варварски пир“. В „Данте“ лирическият герой избира за водач с любимата на „печалния Данте душата безсмъртна“. Но накъде може да ги доведе душата на гения, освен в Ада, до смъртта. Любовта отново е недостижим блян, поетът не познава „по-измамна илюзия“ и вижда „как свети любовната брадва“. И следва трагичният финал на творбата:

Няма милост за нас.

Бият всички мъртви часовници на земята.

Няма милост. И любовните стонове, които чува поетът в „Енигма“ са „агонии на лъвове“. Животът, любовта, е един миг, защото „плътта е смъртна“, небитието е вечност („Книга на Ерос“). Любовта е пламък и грях. Самотен е лъвът в „Последният лъв“. В „Пред слабия лъч“ любовта като Христос е приковавана на кръста. Любовта е преживяна през съдбата на Спасителя. В последна сметка поетът насочва мислите ни чрез любовта към фундаменталния въпрос за доброто и злото, за 30-те сребърника, заради които Юда би посочил с пръста си любовта, без да му трепне съвестта. Рефренът в „Към спящите“ е „Изтича времето любовно в полунощ като от рана“. Истинската голяма любов като че ли в земния свят е невъзможна, защото светът е изпълнен със зло и „В самия край на любовта ни чака чумата“. Никъде образът на любимата в поезията на Иван Здравков не се появява като конкретен персонаж. Любовта не е конкретизирана, тя е по-скоро дух, който се усеща и витае в съзнанието на поета.

Числото 33 е знаково и сакрално за поезията на Иван Здравков, защото е Христовото число. Затова поетът ни напомня в „33 думи“, че „Съвършеното любовно стихотворение/ има 33 думи.“ За решителната Христова възраст, до която трябва да сме сторили достатъчно добрини, става дума и в „Овидий“, защото следва горчивото „В изгнание!“ и ще бъде твърде късно. Цифрата 8, която символизира безкрайността е акцентът в „Ще спре сърцето“. Отново поетът ни напомня за 33 годишната Христова възраст, до която трябва да сме достигнали желаното. Животът „догорява“, страстите, силата, гневът, яростта, пламъците, всичко се утаява. На 33 лирическия герой се е чувствал „като огнен лотос“.

Цялата поезия на Иван Здравков е дихания от думи, където властва нематериалното, извънматериалното, надматериалното. Самият поет споделя разбиранията си в „Дихания“:

„Дихания е нова поетическа форма за творческо писане, създадена на прага на 21-о столетие.

Дихания е аура от думи, сияния на душата, връщане към естествения език на общуването.

Да пишеш Дихания означава да докосваш недокосването, да уловиш мълния, да създадеш шедьовър.

Дихания са лъчове светлина, шесто чувство, проницателност.

Формулата Дихания: рацио, синтез, емоция.

Състои се от едно-единствено сложно изречение, със собствена „драматургия“, разделено на две хармонични части: първата въвежда тема, втората излъчва послание.

Вътрешен ритъм, съпоставим с гъвкавостта на тръстика.

Графика – строфа от 6 стиха: 3 – интервал – 3. Реализира се с не повече от 12 – 22 думи.

Поетичното Дихание е равнозначно на човешкото, откъдето произтича името.“

Всичко това ще открием в поетичните Дихания на Иван Здравков. Неговите Дихания са очакване на светлината. „Сънят“ е надежда за възкресение на духа. В „Буда“ душата чака да я събудят. Любовта е „два пламъка“. „Жив е любовният спомен“ в „Споменът“. В „Лора“ е трагедията на двамата с Яворов. Любовта е и разгадаване на душата в „Сафо“. Коварството на голямата любов и трагизма, който носи тя е акцентът в „Коварство“. Момчето с аления шал е синът на поета в едноименното дихание. Той е „сълза в окото на Бога“. Сфинксът в едноименното дихание чака човека да разгадае „ужасената си душа“. Характеристика на 21 век поетът прави в „21 век“:

Белязан, лаконичен, хищен век –

и хероин

в сълзата на Христа;

човекът – пеперуда над свещта,

отчаяно

привличана от пламъка.

Трагична в последна сметка е човешката съдба. В един от графитите Иван Здравков се чувства събрат на мъртвите големи, за които Иван Динков казва, че „мъртвите са винаги по-дейни от живите“. Не без гордост поетът споделя:

Оня, който диктуваше на мъртвите поети,

диктуваше и на мен.

За греховната любов, която изпепелява трагично с огненочервени коси става дума в „Притча за любовницата на Мирон“. Ловецът убиец е персонажът в „Притча за ловеца на птици“. Мълчанието крещи от болка заради убитите птици. Ловецът е безмилостен: „и спускаше се по лицето му омраза, тъмнина и пепел“. Той е обсебен от злото и е ненаситен да убива. В „Притча за реставратора на стенописи“ съдбата на реставратора е трагична, защото е несъвместим с реалността, той се самоубива.

Иван Здравков е обсебен от поезията, защото е съдбовен поет. В „Стихотворението“ поетът споделя съкровено за силата на изкуството, за вълнението, което предизвиква, когато е дълбоко и ни разтърсва, за красотата и тайнствата на голямата Поезия, която ни очовечава и облагородява:

Стихотворението,

което четеш,

крие нещо красиво,

крие нещо тайнствено,

крие нещо горчиво,

но какво –

още никой не знае,

утре ще го разгадаеш;

виж как трепти –

като пламък на свещ –

душата

на стихотворението,

което четеш.

В „Дзен“ магията и мистиката продължават, поезията е оприличена на „кралска кобра“, чрез която поетът оцелява.

Иван Здравков е поет от рода на Яворов и Иван Динков, които пък са най-Ботевите поети в националната ни литература. Това е поет от висок разряд. Поезията на Иван Здравков е полифонична, защото и той като всички значими поети изрича в стиховете си „да“ и „не“ едновременно. За този поет „единствен любовният бог е безсмъртен“, на една маса стоят и достойният, и недостойният, Доброто и Злото. Ето няколко от графитите на Иван Здравков.

Върху острието на свободата блестят капки кръв.

Любовният бог не изключва любовния червей.

Страданието прогаря душата – ти не си същия.

Най-дълго за сбогом бият любовните камбани.

Никоя сянка не ни навестява напразно.

Между смъртния и безсмъртния стих диханието на Бога.

И т.н. – все важни фундаментални неща, които споделя с нас поетът. Но най-страшното за твореца, за човека на изкуството и истинската му смърт настъпва, когато изчезне „Оня, който диктува нощем думите“, тогава „тежко и горко ни“. Защото признанието за белязания, за талантливия, преминал през изпитания и изстрадал творенията си, в последна сметка „ще бъде открит от съдбата -/ и осветен ослепително като с мълния“.

Поезията на Иван Здравков обитава Омировите пространства, той е обсебен от Омир. Неслучайно избраното в „Притчи“ започва с „Четейки Омир“ и завършва с „Притча за Омир“. И в двете творби поетът изразява преклонението си пред Първия, Учителя. Мисля, че в последна сметка всички след Омир само го допълваме и дописваме. В безсмъртните му творби е заложено всичко – библейски герои, митологични герои, теми, сюжети, мотиви, художествено съвършенство. И преди всичко трагичната човешка история:

– Видях го –

шепнеше старицата, окаменяла на площада, –

самият Антихрист от преизподнята на ада.

Крещеше слепият, прогледнал изведнъж.

А блудницата се задъха: – Беше огнен мъж.

………………………………………………………………….

Веднъж на хиляди години се явява Омир.

Слепият Омир е пророк, предупредил ни е за всичко!

В поезията на Иван Здравков градацията подчертава трагизма, можем да я определим като „трагична градация“. Обикнат и предпочитан стилов похват е оксиморонът, чрез който се постига универсалност и полифоничност на посланията. „Щастливата“ и „горчивата“ сълзи съществуват и се редуват заедно във „Възхвала на Дионис“, богът на виното. Никой не знае какво му готви съдбата – позор или слава. Любовта вместо светли чувства ни носи болка и рани. Затова човек трябва да изживява всеки миг пълноценно и достойно. И за Иван Здравков любим поет е гениалният несретник Франсоа Вийон („Балада за Франсоа Вийон“). Важно значение имат рефрените в стихотворенията на Иван Здравков. Реквиемни са неговите стихотворения, категорични като самата смърт – никаква сладникавост, лековатост. Поетичните сондажи са дълбоки, достигат до сърцевината на нещата.

Рационалното в поезията на Иван Здравков е на заден план, почти отсъства, той се движи по повелята на интуицията си. Лириката му е загадъчна, понякога изпълнена с ужас от прозренията, до които достига. Цялото поетично творчество на Иван Здравков е силно, няма да открием художествени спадове, белязано е от чувството за трагизъм, звучи като драматична до трагизъм поема. Този поет е концентриран във вътрешните си рани и разпятия и дълбае там. Стиховете му притежават и излъчват изключителна енергия. Сондажите достигат до дъното на душата и неизбежно открива, че „обратната страна на раната пак е рана, пак е болна плът“, както казва в свой стих Иван Динков. Екзистенцията в поезията му е много силна и това прави тази поезия трайна във времето. Търсейки отговори на мъчителните въпроси, които терзаят измъчената му душа, той достига до важни прозрения. Това е поет график, но няма да открием ослепителното бяло, той не се интересува и съблазнява от цветовия колорит. Не се интересува от външния блясък на стиха, защото знае и усеща, че най-яркото обикновено не е най-важното, важни са дълбоките философски и метафизични размисли за живота и човека. Поезията на Иван Здравков е по своему лапидарна в своя трагизъм. Постоянно са включени и работят фините настройки на душата, които влизат в остър конфликт с действителността. Поетът е в реалния живот, но винаги с мисъл за отвъдното, за срещата си с Бога, пред когото трябва да отговаря за земните си дела и стиховете си. Затова в неговата поезия има и мистика.

Понякога е библейска силата на емоциите и чувствата в поезията на Иван Здравков. Самите заглавия на стихотворенията му са показателни. Четейки поезията му, нито за миг не изпитваме усещането за фалшив поетичен тон, за преиграване със словото и стиха. И този поет като великите си предходници, които чувства творчески и биографично близки, разчита на сърдечните си и душевни спазми, на фаталните проби, на пароксичните състояния. Иван Здравков е завършен поет, физиономичен, харизматичен, различим, автентичен и не може да бъде сбъркан с друг поет.

БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

Иван ЗДРАВКОВ Милев е роден на 12 май 1941 г. в с. Долни Цибър, Монтана. Живял е в Лом, завършил ломската гимназия „Найден Геров“, българска филология в СУ „Климент Охридски“. Работник във „Фармахим“ и журналист в различни периодични издания. Отговорен редактор в ЛИК на Българската национална телевизия, както и заместник-главен редактор на в. „Студентска трибуна“ и списание „Отечество“. Литератор, есеист, поет. Пише метафорична, философски обагрена поезия с ярка образност и експресия. Книги с поезия: „Закълнете се в солта“ /1977/, „Вечерна чаша“ /1985/, „Любовен живот“ /1990/, „Не гасете любовната свещ“ /1997/, „Дихания“ /2004/, романа „Сенки бродници“ /1992/, „Лабиринтът на думите“ /2018/ – книга за творческия процес и писането като психотерапия. Създател на кратката форма за творческо писане Дихания /едно-единствено изречение/. Последна издадена книга „Небесното момче“ /2019/, избрана поезия.