Никола ИВАНОВ, литуратурен критик
Стихосбирката на Петър Апостолов „Аз виждам“ съдържа 35 поетични творби, но тя е поредното доказателство, че не количеството стихове определя мястото на един поет в литературата. При това в сборника са включени всички стихове, които авторът смята, че притежават художествени достойнства, които да го представят по убедителен начин. Петър Апостолов никога не е бързал да публикува, някои от поетичните си творби той е дописвал с години. Но вероятно поради тази самовзискателност стихосбирката е силна, в нея няма да открием слаба творба.
Минипоемата „Аз виждам“ е определила и заглавието на поетичната книга. В нея поетът споделя разбирането си за поезията, която е проникване зад видимостта на нещата и пресъздаване на действителността, което няма нищо общо с обективния повърхностен и фотографски поглед:
Аз виждам,
тишината как мълчи,
но и мълчание,
което казва всичко.
Поетът вижда „…човекът,/ който разговаря с Бога“; „…цвете/ във средата на пустинята“. Споделя: „Между живота/ и смъртта,/ сега съзирам/ нещо трето“; „…във мъдреца глупостта/ и мъдростта/ в очите на детето“. Лирическият герой вижда и Истината, която също го наблюдава в упор и той стои пред нея като пред върховен съдия. Защото съвестта му трябва да е чиста.
Обикнат художествен похват от Петър Апостолов е оксиморонът, чрез който поетът постига обемност и полифоничност на посланията си. Озлобената озверяла тълпа крещи докато обезглавяват палача, но:
Погледна Бог.
И Бог видя.
И Бог заплака.
Над децата на палача.
Въпросът за избора на собствената Съдба е централен в „Кладенецът“:
Това е. Със света те свързва
единствено въжето.
Тогава изборът е лесен.
Без викове,
без думи,
без да спориш.
Въже –
с което да се бесиш,
или
да се качиш нагоре.
Кладенецът е символ на духовните бездни, в които понякога пропада човекът, личността, и трябва да намери сили да възкръсне като птицата Феникс из пепелищата, да изплува от калта. Човек се ражда вътрешно свободен. И трябва веднъж завинаги да осъзнае, че освен съдбата, животът му зависи и от самия него. В значителна степен той може да оказва влияние върху собствената си (а и не само върху своята) съдба. Не бива непрекъснато да се оправдава с обстоятелствата и да се примирява, защото винаги ще има дребни или големи демагози и властници, които мечтаят да ни яхнат и да ни „плюят в душите”, както казва поетът. Великолепна поетична творба е „Е, как е. Късат се въжетата“, което е посветено на Иван Динков. В стихотворението става дума за честността, съвестта и морала на поета и човека, за устойчивостта и характера, за да завърши:
Не всеки има сила
за разпятие.
Пророци – много,
но Христос – един.
Лудият от едноименното стихотворение е най-нормалният, защото е най-почтен, не преиграва, не лъже, а е слуга на Истината. Поантата рефрен в творбата е:
Всяко село, помнете ми думата,
трябва да има по един луд.
Ботеви и Иван-Динкови безмилостни позиции откриваме във „Все същия зъл“:
Все същия зъл
и потаен и жалък народ.
Нарисуван със черно мастило.
Над главата му
същият син небосвод.
А в душата му
същото черно бесило.
Поетът не може да се примири с овчедушието, апатията, примирението на българите, с очакването на Месията, който да стори това, което те трябва да свършат. Затова той сочи подвига на Васил Левски в едноименното стихотворение, който да бъде като пример за сънародниците. Творбата е с впечатляващ финал:
За да тръгнеш
към своето бесило
със ясната мисъл,
че Васил Левски
никога
няма да бъде записан
във книгата Божия.
И че дякон Игнатий
със огнени букви
ще бъде записан.
За Петър Апостолов е ясно, че поезията трябва да одързостява, да зове за съпротива, това е сред най-основните й задачи, да жадува Свободата. Творби с антични мотиви като „Командирът на разбитата армия“ и „Еней“ импонират със силно социалните си и хуманистични послания. Това са стихотворения за победа над робската психика и същевременно силна е вярата, че човекът може да надмогне страха и да постигне свободата:
Аз съм командирът на разбитата армия,
но и на роба,
който поне веднъж във съня си
е бягал.
Аз съм командирът на разбитата армия,
но и на оцелелите
във войната за хляба.
…………………………………………………………………
Аз съм командирът на разбитата армия,
който утре
ще грабне
Победата.
Настроенията и посланията продължават и в „Гледам в себе си“. В „Когато сам си командир и армия“ лирическият герой е сам срещу всички и търси сили в себе си да се опълчи и да преодолее всичките злини, които са срещу него. „Страшно гледат иконите“ е предупреждение за апокалипсиса, който е неизбежен, ако не се смирим и не се борим със злото. Надеждата е в децата, които са: „Победителят!/ Който ще дойде след мен…/ И след вас…“ Затова е силно желанието на поета за самопрераждане в „Тоя огън“:
А сега съм
обгорена главня,
от която покарват
зелени филизи.
Подобно послание откриваме и в „Мили мои, прекрасни престъпници“. В „Откога не е имало ден“ поетът се стреми да вдигне заспалите. „Всички спят“ е спазматичният вопъл вик на лирическия герой. Без злото няма как да познаем доброто, това ни казва Петър Апостолов в „Когато ме изправят пред Трибунала на Честта“:
Когато ме попитат:
– Кой си ти?
Ще кажа:
– Бях войник на злото.
Защото само злото
ражда силата,
която го убива.
На пръв поглед парадоксално и шокиращо, но безспорно стихове с пребогат философски подтекст и в същото време достатъчно поетични. „Резерват“ е стихотворение, което е доказателство, че и в онези несвободни години се пишеха стихове, за които се ставаше политически затворник – смели, безкомпромисни, почти директни срещу властниците и властта.
Поезията на Петър Апостолов е изпълнена с болка. „Нямам списък на свойте страдания“ – изстенва поетът в „Уморен съм“. Яворови мотиви от „Градушка“ откриваме в „Мечът“:
И вечен труд…
С нелепа стръв.
Ораха,
жънаха,
вършаха…
Преглъщаха солено жито.
Посипано
със капки
кръв…
„Обичам Шопен“ също е със силно социален привкус въпреки темата си: „Дими и стене покрай мене/ огромен океан човешка мъка.“ В „Ной“ нравствено-социалното послание е в думите „Парите,/ те са господ на земята.“ В „Те нямаха пари“ поетът достига до извода, че алчността е най-голямата опасност за човека и човечеството:
Най-бедният
от всички беше Бог.
И сътвори
Вселената.
Поезията на Петър Апостолов е силно екзистенциална, което я прави значима и устойчива във времето. В стиховете си той размишлява за доброто и злото, живота и смъртта, за Смисъла:
Самотно е.
Студено е.
Октомври.
От спомена за птиците –
боли.
Земята
твърде много ни обича.
И ни погребва,
да ни възвиси.
(„Самотно е“)
Това е една силно концентрирана лирика, пълнокръвна като живота, без излишни думи, маниакални, безцелни и безсмислени, безжизнени и мъртвородени стихове. Поезия с философски и метафизически внушения, които провокират читателя към сериозен размисъл за нещата от живота ни. Притежава специфична поетика, образите и метафорите са изчистени от самоцел и макар да става дума за нелицеприятни неща от битието ни на българи и човеци, често са своеобразно красиви:
Ето, съвсем изсветлях.
Но нали бях прозорец,
през който се виждаше слънце,
небе…
И сега съм прозорец.
Но откъснат от пантите.
Прозорец, откъснат от пантите… Но това е изкуството. Поезия, която не ни оставя равнодушни, носеща в себе си екзистенциалност, социална сила, първичност и жизненост, поетична култура. Наистина съжалявам, че не мога да цитирам всеки стих от книгата, за да се убеди читателят в нейните качества. Понеже това е невъзможно, ще цитирам стихотворението „На Айвазовски”:
Разпада се
бунтовнят ми кораб.
Вълните!
Те не бяха девет.
Бяха само две.
Отломките!
Защо ми са!?
Вземете ги!
Правете
сувенири на поетите,
не виждали
в живота си море.
Това е. Така е навсякъде из (само) по-малко от 80-те страници на стихосбирката „Аз виждам“.
Петър АПОСТОЛОВ, „Аз виждам“, стихове, Изд.“Славена“, Варна, 2018 година.
