Чудотворната икона на Божията Майка в Пазарджик, която в днешния ден събра хиляди поклоници от цялата страна е римейк на иконата, която всеки турист може да види в Желязната църква „Свети Стефан“ в Истанбул. Авторът на пазарджишката икона е неизвестен. В църквата „Успение Богородично“ не знаят произхода ѝ, но в долния десен ъгъл пише името на дарителите“ Подарява семейство Михаил и Мар. Джабарови“. За чудесата на Пресветата дева в града се говори от миналия век, през 1837 г. пък е създаден и самият храм. Вероятно иконата попада в него в средата на XIX в. Най-разпространеното чудо, което се е случило с иконата е, че първоначално тя е била поставена на балкона в пазарджишкия храм, където при пожар остава почти незасегната, въпреки огнената стихия. След това Божията майка е била свалена в храма, където е поставена от дясно на олтара.

По тип църковната сграда на „Успение Богородично“ е трикорабна, безкуполна. Три апсиди от изток и две аркадни галерии от север и юг излизат извън очертанията на основното тяло, което има размери 22,9/37,7 m. Основна част от общия обем на сградата заема трикорабният наос, вкопан дълбоко в земята, поради което в него са развити вътрешни каменни стълбища.
В притвора има два параклиса с отделни олтари. Над притвора и параклисите ляга обширна емпория, като стълбите към нея са вградени в дебелината на каменните зидове. Наосът е разделен на три кораба от две редици по шест каменни колони, носещи масивни каменни сводове.

Историята на Желязната църква в Истанбул започва

през 1849 година когато влиятелният османски държавник, българинът княз Стефан Богориди подарява за български черковни нужди голям двор с 3 постройки – една дървена и две каменни, в цариградския квартал „Фенер“ между площадите „Балат“ и „Фенер“, на самия бряг на Златния рог, близо до седалището на Вселенската патриаршия.

На 17 октомври 1849 година е издаден официален султански ферман, позволяващ на българите да имат собствен молитвен дом. Долният етаж на подарената от Богориди дървена къща е превърнат във временен параклис и е тържествено осветен на 9 октомври 1849 година. По-късно параклисът прераства в самостоятелен храм, известен като Дървената църква, и посветен на първомъченик и архидякон Стефан в чест на ктитора Стефан Богориди.

Нa 25 октомври 1859 г. княз Никола Богориди поставя основния камък на Желязната църква „Свети Стефан“. Поставянето на основния камък е напълно символичен акт от страна на Богориди, тъй като истинското строителство на днешната църква започва 33 години по-късно, когато екзарх Йосиф I Български също полага основния камък на 27 април 1892 г.

През 1850 година каменните къщи в двора са разрушени и с материала е изградена триетажна постройка с 25 стаи, известна като Метоха, която по-късно става седалище на Българската екзархия, създадена със султански ферма на 27 февруари 1870 година. Екзархията функционира в Истанбул и след Освобождението до Балканската война през 1912 година.

Уникалната постройка от метал, проектирана от арменския архитект Ховсеп Азнавур, е била изработена в Австрия от металургичната фирма „Вагнер“. Елементите на конструкцията са пренесени с железница и са тежали около 500 тона. Били са сглобени на място. Дължината на църквата е 32,50 м, а ширината – 12,50 м. Изписването на иконите било възложено на московския живописец Лебедев. В Русия било поръчано изработването на шест камбани с различна големина. Те били отлети в Ярославл във фабриката на П. И. Оловянишиков.

В 21 часа на 7 септември 1898 г. от гара София потеглил специален пътнически влак с 22 вагона, теглен от парния локомотив “Бузлуджа”. Първоначално туристите били 320, но на всички спирки и гари до границата се качвали нови хора и броят им достигнал 740 души. След гара Пазарджик станало малко произшествие. Поради неизправни спирачки на последния вагон, в който бил багажът на пътниците, възникнал пожар. За щастие бил забелязан навреме, влакът спрял и бързо го изгасили. В Кричим въпросният вагон бил подменен и багажът прехвърлен в него.

На гара Харманли увеселителният влак се забавил три часа, понеже не всички пътници имали визирани тескерета (пътни паспорти). Истинска трагедия обаче ги очаквала на гара Мустафа паша (дн. Свиленград), където пристигнали по обяд на 8 септември. Там туристите били забавени четири часа и ги глобили за нередовни документи. Едва след намесата на одринския валия (областен управител), който наредил глобата да бъде намалена десет пъти (от 5 лева на 50 стотинки), потеглили отново. Всички пътници били гладни и жадни, защото почти никой не си носел суха храна, а организаторите на увеселителния влак изобщо не се сетили да поръчат композирането на вагон-ресторант.

След това безславно и изнурително пътуване българският увеселителен влак спрял на гара Сиркеджи в Цариград в 7 часа сутринта на 9 септември 1898 г. Пътуващите в него туристи пропуснали освещаването на храма, което станало предния ден при изключителна тържественост и при стечението на многоброен народ. За да компенсират закъснелите български гости, църковното настоятелство и екзархийското ръководство отслужили същия ден (9 септември) от 9 часа тържествена литургия. Отново служил екзарх Йосиф I в съслужение с осем митрополити и много други духовници. След службата в стария метох екзархът приемал и благославял българските туристи, като им пожелавал благополучно и безпрепятствено завръщане в отечеството. Не е изключено и авторът на иконата в Пазарджик да е пътувал с точно този влак, за да види чудото в Истанбул. Там Светата Дева е едната от двете олтарни икони.

Удивителната прилика между иконите

Иконописецът на пазарджишката Света Богородица вероятно е бил повлиян от майстора, който е зографисал лика на Майка Божия в Истанбул. Там тя е изобразена в цял ръст, носеще в ръцете си Младенеца. Пресветата дева се носи в небесната шир стъпила стабилно върху облаци. Цветовете на робата ѝ, съответстват на тези, с които е изписана пазарджишката икона. Младенецът Иисус Христос е облечен в бяла ризка, така както го е видял в своите представи живописецът в Пазарджик. Голямата разлика е, че тук и Божията Майка и нейния Божествен Син са с ореоли. Но приликата е удивителна. Възможно ли е авторът да е един и същ, или живописците да са посещавали една и съща художествена школа?

В най-голямата православна църква „Успение на Света Богородица“ в Пазарджик се пазят над 1000 икони, някои от които са особено ценни и рисувани от ръката на Станислав Доспевски. Особено стойностна е тази на владиката Модест, първия Йерусалимски църковен водач, рисувана през 1846 г. В храма се пази и чудодейната“Животворящ източник“. Другото съвпадение е, че в Желязната църква има икона на Божията Майка със Светите братя Кирил и Методий. Пазарджишкият храм е един от малкото в България, където ще видите икона на Първоучителите. Тя е дело на Станислав Доспевски.

През 1850 година той заминава за Москва, където учи в живопис, а по-късно, от 1853 до 1856 г. в Императорската художествена академия в Петербург в класа на Ф. А. Бруни. Възможно ли е Доспевски да е нарисувал и лика на Божията Майка, която твори чудеса? Това биха могли да кажат експертите, но си струва да знаем кой е авторът на иконата, която води хиляди поклоници в Пазарджик.