Никола ИВАНОВ, литературен критик

Когато говорим за българската национална литература и определяме най-големите й творци, няма как първото име да не бъде на Иван Вазов. И то не защото е определян за Народен поет и Патриарх на българската литература от българския народ.

Само снизходителна иронична усмивка предизвиква у мен тезата, че „народът“ бил определил Иван Вазов за „Народен поет“. Колкото и Вазов да е достъпен автор, при една масова полуграмотност и частична неграмотност на населението тогава, колко от така наречения „народ“ е разбирал от изкуство, за да се изказва по въпросите му! Това, че знаеш азбуката, може да сричаш или четеш, съвсем не означава, че разбираш от изкуство. Защото освен да можеш да четеш, трябва да можеш и да прочетеш. Между четене и прочитане има съществена разлика. Като „Народен поет“ Вазов са го определили Константин Величков и професионалисти литератори като професорите Иван Шишманов, Боян Пенев, Михаил Арнаудов и други критици. Захарий Стоянов бе наложен в литературата ни като класик и наречен „българският Тукидит“ не от някакъв имагинерен „народ“, а от професор Александър Балабанов. Същото се отнася и за оценките и налагането на всички български класици и значими автори. Така е за цялата световна литература и за всички изкуства. Това определят хора професионалисти и зрящи със сетивата си за истинското изкуство. Същото важи и за всички останали сфери на живота и тук не става дума за елитарност и подценяване на народа, а за обективност. Защото изкуството може да е за множеството, но не и за всички. И защото мнозина са призвани, но малцина са избраните.

Но при Вазов се получава пълно съвпадение между критическата и читателската „народна“ оценка. Както обикновено става, животът на талантливите винаги е съпътстван с унижения, защото както казва Илия Бешков: „Талантливите са малко, останалите им отмъщават“. Пуста завист!!! Особено българската, на кой ли български талант не сме вгорчили живота!   Оставам настрана факта, че поради конфликта си със Стефан Стамболов по политически причини през 1886 година Вазов е принуден и бяга в Одеса с фалшив паспорт, за да се спаси от възможни репресии. Там пребивава повече от две години и носталгията по България е много силна, тя изиграва емоционална роля и за сътворяването на „Под игото“. Вазов се завръща в родината едва когато получава разрешение и гаранции от Стамболов. В писмо до д-р Кръстев от Одеса Вазов пише: „Нам, българите, родната почва е необходима, както на Антея – земята, за да почувстваме силите си…. Мъката ми се засилваше, безделието ми тежеше, скуката се увеличаваше – България, България исках сега, но България беше далеко…“

Известна е неприязънта и неприемането между кръга „Мисъл” и Иван Вазов, в основата на която е Пенчо Славейков. Колко обиди е търпял Народният поет от Пенчо Славейков и другите от естетическия кръг. Наричан е „фасулковец“, „опълченски поет“ и какво ли не. Петко Тодоров пише за Вазов: „Сух е този дъб. С живот в един клон остал. Виж как пътници го отминуват.“ Най-активен от четворката по отношение на Вазов е д-р Кръстев. В първата литературнокритическа статия на младия критик за творчеството на Вазов „Иван Вазов. Етюди за стихотворната му поезия“ той определя поезията му като „една краска напред в литературното ни развитие“, споделя, че е бил във „възхищение“ от нея. И допълва: „Мисълта за една защита на поезията въз основа на днешната наука, философията, е зряла у мен паралелно с изучаването на Вазовото творчество и се е развивала в жива връзка с неговото благотворно влияние върху ми. Те са били в душата ми като едно неразделно цяло“. Той защитава стихосбирката „Италия“ на Вазов и критикува отрицателната оценка на Петър Пешев за сборника. Д-р Кръстев пише: „Лирическите звуци в „Италия“  сякаш, че са били определени  да завършат „лирическата епоха на неговото творчество. И те заслужават тая чест – те са възхитителни като една италианка, те са мили като нейните черни, пламенни очи…“; „Италия“ е  майската китка, тя е трендафилът в оня венец, с който потомството ще увенчае челото на първия, най-честития български поет“. В по-късна статия критикът споделя, че Вазовата лирика го е „възхищавала, пленявала, въодушевявала и изпълвала с високи чувства“. Пише възторжено и за белетристиката на Вазов.

По-късно д-р Кръстев променя коренно оценките си за творчеството на Иван Вазов. Нарича „Утро в Банки“ „анекдоти от най-долна проба“. Други Вазови прозаични творби определя като „угарки“, „калпава стока“. Поезията на Вазов вече е „наивна“, „безсъздържателна“, „плитка“, „остаряла“. Най-сурова е оценката на д-р Кръстев за драматургията на Вазов: „В историята на нашата драма ще се говори само за негови грехове“. Критикът обобщава, че Вазов е написал творби, за които „не би се простило и на петостепенни поети“ и това се дължало на „слаба литературна култура“. А това, че публиката харесва Вазовите творби, според д-р Кръстев се дължи на тая „паплач критици“, на „невежи в работата си учители по литература“, „на бездарни поети и побъркани публицисти“, възпитаващи хората в „литературно безвкусие и невежество“. В последна сметка Иван Вазов прощава на д-р Кръстев отношението към него и творчеството му.

Пенчо Славейков под псевдонима Любомир Циклин публикува статията „Един стар херой“, където признава някои заслуги и постижения на Вазов, но дава слаба оценка за романа му „Нова земя“ и определя поемата „Грамада“ като „последният проблясък на един угасующ талант“. Несправедливо атакува и образите в романа „Под игото“, обвинява го в „некадърността да композира“. Злобно и язвително пише: „поетите, особено лошите поети,  страдат от невинната психическа болест, известна под име самозаблуда… Съзнанието на г. Вазова, че той е написал няколко хубави лирични песни, го е довело по един или друг път до самозаблуда, че той е най-добрият български поет…“. Казва, че Вазовите произведения „миришат на пот и спарен кабинетен въздух“. Завистта и ревността на Пенчо Славейков по повод организирания 25-годишен творчески юбилей е очевадна: „…то е мнението, що въздига г. Вазова в очите на оная тълпа идиоти, която му направи многошумен юбилей“. С огорчение Вазов споделя за Пенчо Славейков: „Опитваше се да внуши на обществото, че аз не съм никакъв поет… и му се ревнеше да бъде пръв поет“. Единствен от кръга „Мисъл“ Яворов не участва с нападки срещу Иван Вазов, защото е най-големият от четиримата.

По-късно кръгът „Мисъл“ в стремежа си да номинира Пенчо Славейков за „Кървава песен“ става причина Иван Вазов да не бъде българското предложение за Нобел за литература. А шансовете на Народния поет не са били малки. През 1893 година в Англия в престижното издателство „Хайнеман“ в поредицата „Международна библиотека“ излиза „Под игото“. Това е първото издание като книга на романа, една година преди „Под игото“ да бъде издаден цялостно като книга през 1894 година от издателя Тодор Чипев. (В България по настояване на Иван Шишманов първата част на „Под игото“ излиза в края на 1889 година в първия том на „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, а втората и третата част са отпечатани 1890 година във втора и трета книга отново в “Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“). В най-авторитетния английски вестник „Таймс“ и в други известни издания се появяват високи оценки на най-реномирани и авторитетни английски литературни критици. Критикът Едмънд Гос пише, че романът е „едно образцово произведение… един шедьовър… един първокласен роман из новата история… безспорно един от най-хубавите романи, които Източна Европа е изпратила на Запад“. Критикът споделя: „Едва ли някой би оспорил, че „Под игото“ е романс за съвременната история от много висока класа… На който и да е език, колокото и да е изтъркан от свръхупотреба, впечатлителният читател със сигурност ще се порази от изключителната красота на този епически роман, така просто и все пак изкусно построен, така пълен с неподправено обаяние, така пропит с чиста и огнена страст, така хуманен и деликатен, така модерен и същевременно така непосредствен и първичен“. И продължава в същия дух. При това в оценките няма и намек за снизхождение. През 1912 година в Англия излиза второ издание на „Под игото“ и оценките за романа, макар и по-редки, са също толкова положителни. Никой от кръга „Мисъл“ не постига подобен успех в чужбина. Докато д-р Кръстев и Пенчо Славейков всячески се стремят да подценят и омаловажат успеха на „Под игото“ в Англия. Те внушават, че английските критици и читатели са сгрешили в оценките си, че Вазов някак си е успял да ги заблуди. Твърдят, че „Под игото“ било само „регистрирано в литературните анали“. Те предричат и бърз залез на Вазовото творчество, което времето категорично опровергава. Колкото и претенции да имаме към организираната анкета за най-добър български роман преди известно време, резултатът е показателен – на първо място бе посочен „Под игото“! И още едно доказателство за значението и стойността на романа е включването му в прецизно съставената в 200 тома руска поредица „Библиотека всемирной литературы“.

      Упреците към Вазов, че не всичко, което е написал, е на високо художествено ниво, наистина имат основание. Но това може да се твърди и забележи при почти всеки творец. Твърденията, че прекаленият му стремеж към актуалност, стремежът в определени моменти да откликне на мига на събитията, на всичко, което се случва в обществения национален живот, също са основателни. Вазов изпитва влияния от чужди автори, самият той пред Иван Шишманов споделя, че в „Под игото“ има влияния от Йожен Сю и Виктор Юго. Но в романа няма да открием подражание или плагиатство. Пък и няма автор, който да не се е влиял по един или друг начин от предходници, защото не идва на празно място. Само Омир не се е влиял. Пък дори и той – от Аедите. Ако си послужа с една обобщаваща и крайна метафора бих казал, че всички дописваме Омир.

Тези нападки са довеждали Иван Вазов дотам, че в невъзможност да се защити, той е писал под псевдоним положителни рецензии за свои книги и творби. Разбира се, че нападките срещу Вазов са тенденциозни и несправедливи. Защото в един или друг жанр някои автори могат да превъзхождат Вазов, но като цяло ние нямаме равен на него като мащаб творец. Той не само ни връща националната история чрез литературното си творчество, но запълва една почти петвековна литературна пропаст. Само тогава, когато историята се разкаже чрез литературата, тя придобива важно и трайно въздействие и памет, иначе е по-скучна. Какво би представлявало историческо събитие като Априлското въстание без „Под игото“, „Епопея на забравените“ или „Записките…“ на Захарий Стоянов?… (Макар че личните ми професионални симпатии и предпочитания клонят към „Чичовци“). Троянската война и античността без Омировата „Илиада“, историята на Англия без великите трагедии на Шекспир, Отечествената война на Русия срещу нашествието на Наполеон без „Война и мир“ и т.н. и т.н.? Вазов е гръбнакът на българския литературен организъм, у него е българският национален литературен код, националният ни литературен шифър. Вазов е олицетворение на българската чувствителност, а тя е различна от всяка друга национална чувствителност, в нея е нашата различност, автентичността ни, с която сме интересни, цветни и оригинални за другите. Българите имаме различна чувствителност от англичани, французи, германци, гърци и които и да е други народи и това се наследява по кръв. За българската литература Вазов е като Стара планина за България – гръбначният й литературен стълб. Рила и Пирин имат по-високи върхове от тези в Стара планина, но без Хемус не можем да си представим България, а Стара планина е нейният символ. Така, както Иван Вазов е символ и Патриарх на българската литература. И опитите да бъде омаловажен и иронизиран от някои самозабравили се новоизлюпени литературни лилипути, автори на безсилни хилави стихове, сива и безлична проза и текстове, да му посягат, трябва да бъдат отхвърляни абсолютно категорично. В невежествената си самонадеяност навярно си мислят, че от тях започва българската литература (че и световната). Те не съзнават и не проумяват, че щом фигури като Пенчо Славейков, д-р Кръстев и останалите не успяха да омаловажат творчеството на Патриарха, нямат никакъв шанс да го сторят. Не успяват, защото са несправедливи и необективни спрямо колоса Вазов, водени са от  лични мотиви.

Твърденията, че Вазов бил остарял, архаичен, неактуален и т.н нямат никакви основания. Защо испанците не говорят подобни нелепости за Сервантес, англичаните – за Шекспир, италианците за Данте или Петрарка, французите за Флобер или Юго, руснаците за Пушкин или Гогол и т.н. Нима при тях националните езици не са се развивали и променяли през вековете, във времето?! Ние стигнахме дотам, че „преведохме“ „Под игото“ на „съвременен“ език.

         Пък и какво си мислят те, закъснелите с осем-девет десетилетия. Вероятно не знаят, че не друг, а самият Димчо Дебелянов още през 1914 година пише, че Иван Вазов няма какво повече да даде като поетика на младите. И е абсолютно прав. Но той не отрича и не се подиграва на Народния поет, защото е голям поет и може да оцени нещата. Вярно е, че да си служиш с поетиката на Вазов днес е наистина анахронизъм. За съжаление, някои примитивни автори го правят, но то си е за тяхна сметка. Но Той е Патриархът на българската литература и ще си остане такъв, докато има България! Вазов е писател с Мисия!

       Обобщената цялостна обективна и справедлива оценка определя Иван Вазов като най-големият ни национален литературен творец. Безспорно той е най-крупната фигура в българската литература въобще. По езиковедски лексикалниизследвания и статистики Вазов е българският писател с най-много думи в творчеството си – 52 568, а от първите 200 000 хиляди думи при него уникалните са 17 500 – повече от всеки друг наш писател! Той е сред строителите на съвременния български език, обогатява книжовния ни език, включвайки думи от народния речник, допитвайки се до Найден Геров. Не всичко сътворено от него е с класическа стойност, но той има  творби от високата ни национална класика в почти всички литературни родове и жанрове – поезия (от епическа до сонета), разкази, повести, романи, пътеписи, драми, детска поезия и проза… Иван Вазов е българският Омир, за българската литература Вазов е това, което е Омир за гръцката и античната.

     Затова, въпреки всичко –  Вазов.