Никола ИВАНОВ, литературен критик
Валентина Радинска е различима и харизматична поетеса, която не може да бъде сбъркана с друг поет. Нейната физиономичност е извън всякакво съмнение. Това потвърждава и новата й стихосбирка „Премълчаване на зимата“. В нея са събрани последните й петдесетина стихотворения и няма да открием нито едно, което да е незаслужено в сборника. Емблематично и обобщаващо за стихосбирката е изведеното на задната корица „Сънувах, че гласът на тази нощ“:
Сънувах, че гласът на тази нощ е пълен със щурци…
Сънувах, че се будя в утрин, от вятър разлюляна…
Сънувах, че заровила глава в небето, го слушам как шепти…
Сънувах, че… Но после се събудих. И тишината бе голяма…
Видях – снегът напредва, и бавно към сърцето ми върви.
Видях – отчаяната графика на зимата не може нищо да ми каже…
Видях – написано набързо стихотворение от птичите следи…
Видях – ветрее се тъгата ми, загърната в мъглите влажни…
И знам – така ще си остане снегът, без никой да го прекоси…
И знам – по хребетите на нощта ще слиза като сянка миналото време.
И знам – не може никой да посегне на думите и да ги разруши…
И знам – не може никой, каквото имам в мен, да ми отнеме.
Ключовите думи са „сънувах“, „видях“ , „и знам“, с които започват трите строфи на стихотворението. Често поезията се ражда в съня на поетесата, сънят е моментът на поезията, когато въображението работи на пълни обороти, а тялото е в покой. Защото за поезията са важни не физическите движения, а сърдечните и душевни преживявания и трепети. Сънищата може да са светли, но и мрачни. В случая сънищата на поетесата са радостни, но събуждането прекъсва тези изживявания, за които лирическата героиня съжалява. Със събуждането изчезват виденията, но това, което поетесата носи в сърцето, душата и въображението си е само и лично нейно, това е нейната автентичност.
В това, че Валентина Радинска е автентична поетеса, се убеждаваме от всяко стихотворение от сборника, който отново подчертава творческия й натюрел – тя сътворява дълбока, драматична, съдбовна поезия. В нейната лирика няма нищо съчинено, измислено, изсмукано от пръстите. Както споделя поетесата във „Виж, идва снегът“: „Аз съм само чиракът, който на чисто преписва“. Нейните думи „бодат“. Стиховете й „пише зимата – своята книга на отчаянията.“ – тя само записва и преписва, това което й се диктува отгоре.
Това са изповедни стихотворения към любимия, в които няма да открием каквато и да е преиграност, сантименталност, захаросаност, сълзливост. Любимият е напуснал земния живот и е превърнал ежедневието й в „безлюбовно и самотно“ лирическата героиня живее в „безмълвна хралупа“.
Стиховете на Валентина Радинска са изпълнени със самота. Поетесата е вградила раните си в думите. Тя общува с любимия чрез стиховете си и се надява, че той ги чува в космоса, те бродят сред звездите и го търсят:
Над синкавия хребет се смрачава, и тихо сенките надолу плъпват…
Мълчи над мен денят, и часовете, тъй изтънели, нищичко не казват…
И търся шепа думи, за да моля – о, нека здрачът още не пристъпва
в градината, голяма колкото сърцето ми… А слънцето залязва…
Смрачава се в сърцето и душата на лирическата героиня. „А самотата е тук, и започва всеки ден отначало“ – горчиво споделя поетесата. В друго стихотворение ще прочетем: „Свита в ъгъла на самотата – възпяваш свободата си жалка“. В „Просто – лошо пада светлината“ лирическата героиня е останала съвсем сама и зъзне от самота:
Просто – в мен вали… И аз треперя.
Просто… прекалено ми е тихо.
Тез, които търсех – не намерих.
Търсещите мен – не ме откриха.
„Как да напусна този пустинен пейзаж на дните си?“ – драматично споделя поетесата. Студът и неуюта са се настанили в душата на лирическата героиня в „И какво, ако вече не чувствам“:
Гледам как посред облак се дави уморена и тиха звезда…
Мъртъв вятър в градините тъмни мълчи… И повява
към сърцето ми хлад… Колко бавно нощта избледнява…
Колко бързо минава животът… Но какво от това…
Чрез страданието расте душата на поетесата. Болезнено преживява предателството в „Тези Юди наоколо“. Думите й са „тъмни подмоли“. Тъгата е основно състояние в живота й. Тишината й позволява по-силно и дълбоко да изживява страданието. „Кървят в мен посоките“, е спазматичен вопъл.
В стиховете на Валентина Радинска е студено, ветровито, дъждовно, снежно. Макар да се зарича, че трябва да забрави любимия, тя не може да го постигне, защото както съкровено споделя: „Аз в думите си се вграждам“. А най-важните думи са любов към любимия.
Полюсни са чувствата и това им придава полифоничност. Споменът е неизличим:
Искам пак да поплача на рамото ти – само за малко…
Да се надигне отново в мен онази гореща лава,
и да се радвам, че нахлува в сърцето ми вихър от думи – без мярка…
Какво ми остава друго, любими – кажи, какво ми остава?
Любовта е прераждаща сила, без нея животът се обезсмисля, без любов душата не може да лети в „Ако още те обичам“:
Ще пее в мен животът, ще ме залива, сякаш е потоп…
През смях и със любов пространството и времето ще сричам.
И с мъка ще изтръгна душата си от оня облачен въртоп
със който иска да политне…
Но само
ако още те обичам…
Лирическата героиня живее в и чрез спомените си. „Претърсвам спомена, защото само там сърцето си намирам“ – споделя поетесата в едноименното стихотворение. Тя отчаяно вика гласа на любимия, за да засвети денят й. За да се случи това, тя е готова на всичко. Макар че я владеят полюсни чувства. От една страна го вика, от друга иска да го забрави: „Ще те забравя, кълна се, ще те забравя!“ зарича се поетесата в едноименното стихотворение. „Прегърни ме!“ е вопълът вик в друго едноименно стихотворение. Но как да го забрави, когато „А сянката ти – не помниш ли? – в стиховете ми е вградена…“ затова забравата просто е невъзможна. Защото истинският живот за поетесата е в думите, стиховете:
Думите пак тръгват към мен, да искат да ги напиша,
докато бавно сърцата им се измъкват от снеговете…
Това потвърждава и финалът на „Свечерява се…“: „И моля те – светлина към думите ми притуряй!“ Докато може да пише, поетесата ще живее!
Ще завърша с „Поне това“:
Поне това – от другата страна
за разума, за чувството, за юли,
където петъкът е наръч светлина,
а времето е просто лист отбрулен…
Където тайните прегръдки не личат –
сърцето само сянката си хвърля…
Поне това… За другото – мълча.
От тук до любовта е само хвърлей.
Това е поетесата Валентина Радинска.
Валентина РАДИНСКА, „Премълчаване на зимата“, лирика
