Снимка: Регионален исторически музей – Пазарджик
Първоначалното намерение на БТЦРК е да обяви Съединението на 15 септември, но на 2-ри септември в Панагюрище избухва бунт, овладян още на същия ден от полицията.
На 2 септември 1885 г. започват вълнения в Панагюрище, Голямо Конаре и други селища. В Панагюрище трима младежи обявяват Съединението с развято знаме, арестувани са, но под натиска на около 2000 души са освободени. В Голямо Конаре ръководителят на местния комитет Продан Тишков-Чардафон арестува пловдивския префект Петър Димитров.
Пред опасността от арестуване на организаторите, комитетът решава да ускори начинанието. Представители на БТЦРК заминават за Чирпан, Сливен и други градове на областта, за да поведат бунтовнически групи към Пловдив.
На пети септември е вдигнато въстание в Пазарджик, където привържениците на Съединението с Княжество България установяват собствено управление. По същото време въстават и селата около Пловдив. От Голямо Конаре и Конуш потеглят чети начело с Продан Тишков – Чардафон Велики и Ангел Чолаков, които достигат областния център през нощта и на следващия ден. Само чирпанската чета е застигната и разбита от войскова част при село Калфата, при което загиват петима четници.
Манифест на княз Александър І Батенберг към българския народ за провъзгласяване на Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Източник: Държавен архив
Прокламация за поемането на властта в Източна Румелия от Временното правителство
При вестта за размириците в областта източнорумелийските власти, в лицето на председателя на Постоянния комитет – Иван Гешов, се допитва до руския консул в Пловдив дали да обявят самѝ Съединението. След като получава отрицателен отговор, правителството разпорежда арестуване на заговорниците и съсредоточава полицейски части в Пловдив.
Военните обаче не се подчиняват на заповедите на директора на милицията. През нощта срещу шести септември войски, командвани от майор Данаил Николаев, установяват контрол над Пловдив и, без да срещат съпротива, свалят правителството и генерал-губернатора Гавраил Кръстевич. Временно правителство, в което влизат представители на войската и на двете южнобългарски партии начело с Георги Странски, обявява обща мобилизация на мъжете от 18 до 40 години за отпор срещу очакваното турско нападение и кани княз Александър Батенберг да подкрепи Съединението. Извършен е класически военен преврат.
Пловдивските събития предизвикват масови демонстрации на подкрепа в Княжеството. Поставен пред свършен факт, Каравелов се заема да утвърди Съединението в сътрудничество с княза. На 8 септември княз Александър Батемберг издава прокламация, с която се обявява за „княз на Северна и Южна България“, а на следващия ден е вече в Пловдив и назначава трима комисари на мястото на временното правителство, което се отказва от пълномощията си. Междувременно княжеското правителство мобилизира армията си и изпраща наличните си войски в подкрепа на милицията в Южна България.
Народното събрание, което се събира извънредно на 10 септември, утвърждава тези мерки, като гласува кредит от 5 милиона лева за покриване на военните разходи.
Въпреки съпротивата на Русия и лично на император Александър III, Съединението получава дипломатическо и международно признание. Това става чрез т.н. Топханенски акт на 24 март 1886 г. Спогодбата е подготвена от българския политик и дипломат Илия Цанов (Илия ефенди) и негов екип. От турска страна подписват Кямил паша и Н.В. Султанът. В договора успяват да се защитят принадлежността на Бургас и областта към Княжеството, но се отнемат Кърджалийска околия и Тъмръшките села.
С подписването на договора България и Османската империя постигат споразумение, според което Княжество България и Източна Румелия имат общо правителство, парламент, администрация, армия. Единственото разграничение между двете части на страната, запазено до Обявяването на независимостта на България през 1908 г., е това, че българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия.
Тодор Иванов МУМДЖИЕВ (от Пазарджик) е активен член на комитета за съединение в Пазарджик. Предлаганата тук част е от книгата му — Т. Ив. Мумджиев. ,,Спомени по Съединението”. II Изд., Т. Пазарджик, 1915, с. 7—15.
КОМИТЕТ В ПАЗАРДЖИК
В края на м. юни капитан Паница основа в града таен комитет за прогласяване съединението. Събранието стана у нас. Паница се придружаваше от опълченеца Манол Георгиев от Котел, Ат. п. Иванов (Задгорски?) от Сливен, поручик Соколов от Пазарджик и П. Зографски — също. Тия лица бидоха доведени в къщи към 10 часа вечер от брата ми Антон — опълченец, съслуживец и приятел на Паница от опълчението. Тук биде повикан и училищния инспектор — Тодор Киров — също опълченец, който живееше в съседство с нас. Цял един час бе изтекъл в съвещания — в гостната ни стая — без да бъде обадено на мене, защо става това събрание, с каква цел и кон са тия нощни гости на брата ми. По едно време дойде брат ми при мене, откри ми целта на събранието и ме покани да ида и положа клетва. Аз отказах, като му казах, че подозирам с това да се партнзанствува. След малко идва Паница с брата ми в моята стая и захваща с тия думи: „а, а, тук имало млад човек, интелигентен човек, той ще ни бъде добър секретар и помощник в делото.” Разкри целия план на работата, като твърдеше, че тук няма никакво партизанство, че това ще бъде народно дело, свято дело, лелеяно от народа час по-скоро да се реализира и пр. Когато той добави, че и българският княз не е чужд на всичко това, че той ще прегърне народното дело и се спусна да ме прегърне — аз дадох съгласието си да бъда скромен съратник в делото. Влезнах в стаята на „гостите” и положих установената клетва над кама и револвер. Каза се, че съединението този път ще се прави с пушки, а не с митинги.
ДЕЙНОСТ НА КОМИТЕТА
Народът беше въоръжен, та нямаше нужда от особна военна организация. Оставаше на членовете на комитета само да се доближат до тоя народ, да го възпламенят и да пристъпят към изпълнение на самата цел. Така и стана. За да се
избегне бдителното око на полицията, почна се организирането на малки събрания в нашата и в къщата на Зографски — у Яков Тасков. — В разстояние на 2 месеца почти повечето граждани, главно резервистите, бидоха посветени в делото. Никакви двоумения и възражения: всички даваха тържествени обещания, че са готови и на най-скъпи жертви — щом се поискат от тях в деня на провъзгласяването. По селата се изпратиха агенти — проповедници. Лазар Илиев и Тр. Василев от с. Аликочово1 и други известни борци по време на въстанието в 76 година, бяха също така спечелени за делото, Яков Тасков, подсекретар в окр. управление и Отон Иванов — полицейски комисар, също, тайно, ни симпатизираха. Окр. управител, Ив. Цанков, уж бе наш човек, но той като че ли нарочно си устрои отпуск за Цариград, та на 6 септември не се намери в града. Интересно е, че пътният му открит лист бил написан от Тасков — на турски език. Зер, румелийски мютесариф можеше ли с български пътен лист да си служи в Цариград! Георги Пенев, кмет, симпатизиращ на делото, е във Виена — да се цери. Ние водим делото без големците в града.
Из всички села бе проагитирано, всичко бе готово, ала Антон Мумджиев, в едно събрание на комитета, обръщайки се главно към Зографски, каза „ние залагаме главите си в това дело, но мене все още ме е страх то да не вземе партизански характер, да не би да изменим на себе си и на народа и… тогава ще взема вашите глави. Само когато се уверя, че и военните големци ще участвуват в това дело, ще повярвам, че вършим свято, народно дело”. Направи се сондаж, как гледа на това тукашния дружинен командир, майор Цанев. Той отказа да вземе участие, ако и другите негови другари не са съгласни. Реши се Зографски да иде до Пловдив (даде му се пълномощно) и провери, как стои тоя въпрос. Зографски донесе от майор Николаев записка до Цанева, че тяхното участие в делото вече е решен въпрос.
На 2 септември Захари Стоянов и Зографски заминаха от тук по агитация в Ихтиманско. Там учителя Михал Сестримски и ветренския учител Н. Крапчански бяха увлекли цялото население. Чакаше се само да се чуе думата „хайде”, за да заехти балкана от гърмежа на кримковите пушки и като ураган да бъде пометена румелийската жандармерия с нейните секционни командири, бригадири и стражари… Уговорено беше съединението да се прогласи към 16 септември — след връщането на резервистите от готвещите се маневри, които имаше да станат около Чирпан. В Ихтиманско и Сестримско, без да им се обажда тоя план, изказали готовност да слезнат з. Пловдив и най-диво да се разправят с противниците на съединението. Ала Захари ги увещал и подготвил, в нощни събрания, в къщата на свещ. Георги П. Лазаров, — да бъдат готови за към 20 число. Същата готовност (както това се доказа отпосле) я имало и у заговорниците от Чирпанско, Конушко и Конарско, начело с Никола Кръстев, главен учител в Станимака, поп Ангел от Новаково, дядо Иван Арабаджията от с. Царацово и Чардафон Великий от с. Голямо Конаре.
На 4 септември към 11 часа — идва у дома един (с униформа от Солунския пансион) ученик от Плов. гимназия (Алекси Кусев — от Прилеп) и носи едно писмо до Захари от Центр. комитет в Пловдив. Предполагайки, че се е върнал от Ихтиманско — търсят го тук, за да му се съобщи да замине за Пловдив, дето имало да се реши един важен въпрос.
Решихме да изпратим куриера — опълченеца Богдан Стоянов — към Белово — да узнае, що става със Захари и Зографски. След 3 часа, куриерът в кариер достига и обажда, че двамата наши дейци съзрял близо до Саитовската курия — да ги карат под конвой, във файтон, 5 стражари. Даде се нареждане 5—6 души наши въоръжени хора да ги причакат при Маричиния мост и бъдат освободени от ръцете на полицията. Към 4 часа всичко бе готово; въоръжените хора се залостиха — под командата на Антон Мумджиев в съседните до моста дюкяни и чакат. Точно, когато файтонът се задава на моста, камбаната забива на тревога. Арестантнте-бунтовници са пред самите въоръжени наши люде. Последва заповед, сочейки пушките: „Стражари, освободете народните хора!” Захари извика Мумджиеву: „Стойте, стражарите са невинни; нека народът дойде в управлението и ни освободи от ръцете на властта; няма защо да се пролива излишна кръв, аз зная, че народът е с нас”. Навалицата потегли към управлението; дюкените бърже се затварят. Иван Божилов е един от най-ревностните водачи на навалицата.
Събралият се народ в двора и салона на окръжното управление иска освобождаването на арестуваните, които са в кабинета на заместника на окр. управление, Ив. Мишайков. Той се колабае; на народа ли да угоди или да изпълни заповедта да държи арестуваните и ги предаде на военен съд, за правене противозаконни агитации. Комитетският човек — Георги М. Мавров — изтласка вратаря и стражарите, нахълтва в канцелярията и като насочва револвера си към началника, пита: „Ще ги освободиш ли тия хора, или…”
Народните дейци веднага са освободени. Пръв Каблуков — русин инженер, приятел на Захари, го разцелува.
АГИТАЦИИ В ПАЗАРДЖИК
Народът последва дейците до къщата на Зографски, а от тук — в къщата на Мумджиеви, гдето до 12 часа през нощта народът влизаше и излизаше да слуша словото, гръмовитото слово против гнилата Румелия на Захари, на Зографски и всички комитетски люде. „Долу Румелия”, се викаше. Стражарите, оградили къщата, всичко виждаха и слушаха, но не смееха да влезнат в къщи. Никой не задаваше противни въпроси, освен тия: „За кога ли да бъдем готови?” Само дядо Кузма Шарланджията се обърна към мене и тихичко, нисичко, ме запита: „Всичко добро, така е. Румелия трябва да рухне, ами Русия какво ще каже?” „Може ли, дядо Кузма, отговорих му, Русия да бъде против това наше дело; кой от нас тук говори нещо за Русия; ние вече не сме деца, това дело го иска народът и, както виждаш, готов е с кръвта си да го брани, а знайно е, че народите сами творят своите съдбини и бъднини”. „Така. народът решава всичко”, беше отговорът на единствения Тома неверни в нашето нощно събрание.
Отон Иванов ни съобщи, че последвало втора заповед: Захари да се екстернира, а Зографски да се задържи в тукашния затвор. Комитетът реши, в съгласие с Отона, тихо, мълком (защото на старшите и стражарите не разчиташе) натоварен на една градска, за носене смет кола, Захари да бъде изпратен по шосето за Пловдив, от гдето именно го търсят, а Отон, 6 часа по-късно да телеграфира за заминаването му. Така и стана. Придружен от комитетските люде — опълченците Юрд. Спиридонов и покойника Петър Иванов, той замина, защото и без това там центр. комитет го чакаше. Захари бе душата на делото. Екстерниран той, надали щеше да се реализара подетата идея. На заминаване той се обърна към мене: „Малкий Мужджиев, утре с трена дойди в Пловдив да научиш за моята съдба и да обадиш на центр. комитет, ако по пътя бъда заловен”.
ЗАХАРИ В ПЛОВДИВ
На 5-й в 7 1/2 сутринта, бях у д-р Странски в Пловдив. Той още нищо не знаял за Захари. След като го потърсихме в къщата на Каблешкова, ветеринарния лекар Виницки, отзовахме се при Сахат тепе в къщата на опълченеца Хр. Дюкмеджиев. Тоя отсъствуваше, слугата му не иска да отвори на непознати люде. Докторът го убеди да отвори. Попитахме за Захари, посочи ни спалнята. Захари спи дълбоко. Трябваше да го бутаме, за да се събуди. Полубуден, стреснат, мислейки че го преследва полиция, разтърква очи, за да ни познае. „Много ли съм спал?” — пита ни. Цяла нощ се лутахме, щяхме да се издавим в Марица. Прекосихме шосето при средния хан при с. Полатово и едва на съмнало стигнахте тук, не забелязани от полицията.”
— „Какво има, докторе?” — „Захари, знаеш ли, рече докторът, всички ще бъдем арестувани, ако не ускорим провъзгласяването на съединението. Чакахме тебе, да одобриш новото ни решение”.
РЕШЕНИЕТО НА „6 СЕПТЕМВРИ”.
— „За кога сте решили?” — „За тая нощ!” — „Съгласен съм, народът е готов, чака сигнала, за да извика: „Долу Румелия”. Ето седам да напиша възвание към народа.”
Възванието
Възванието се написа, прочете ни черновката. Ние с доктора сме в умиление… Силни изрази, цветист език и патриотичен дух вееше в това знаменито възвание. Още от тук се изпрати на печатницата. Захари и доктора ми поръчаха да дочакам отпечатването му, да взема снопове от него и да замина за Пазарджик, да съобщя решението на централ. комитет] и пристъпим към работа. Тук, при тая сцена, не е присъствувал поручик Стефов, както твърди Сим. Радев в кн. „Строителите на България”. Даже още и Дюкмеджиев не пристигнал, донесоха коректура от печатницата. Аз дочаках отпечатването на възванието в къщата на Тод. Гатев. Тук пристигна куриер от Гол. Конаре и извести, че окр. управител Димитров бил там арестуван от Чардафона.
ВРЪЩАНЕ В ПАЗАРДЖИК
Взех възванията. На Джумаята намерих П. Иванов, с когото се качихме във файтон с три коня и тук бяхме към 5 часа след обяд. Юрд. Спиридонов, връщайки се с градската кола, видял в Пловдив, полицейски комисар и много стражари, че чакат на Орта-хан Захари да го арестуват…
ПРИГОТОВЛЕНИЯ ЗА ПРОГЛАСЯВАНЕ
Всички наши хора ме чакаха за известие, що става със Захари. Показвам им възванията. Те разбраха, що ще става. Вътре в един-два часа всички коне на нашите приятели, файтонджии и талигаджии се предлагат доброволно и куриерите ни се пръскат из тъмната нощ по селата да обявят за уречения ден и доведат народа в града, гдето ще стане провъзгласяването. Гражданите, въоръжени, цяла нощ са в контакт,, през задни врата и комшулуци, с комитета — сега останал в състав от 4 души: Зографски, Киров и аз с брата ми. Полицията никого не смее да арестува, даже и тия що среща с оръжие из улиците. В казармата са дошли около 700 души резервисти, готвещи се за маневрите.
КАПИТАН КЪНЧЕВ
Към 12 часа Отон ни извести, че началникът на цялата румел. жандармерия, капитан Кънчев, дошел от Панагюрище като чул за движението в Пазарджик, му казал: „Като взема 200 души резервисти, вътре в два часа всички ще арестувам, ще ги науча как се прави съединение, както научих ония в Панагюрище” … А в Панагюрище още на 2 септември бяха ударили камбаните, развели трикольорното знаме и прогласили съединението. Кънчев отива там, изловил комитетските люде, отвел ги в гората, навързал ги по дърветата, обрал им левските знаци и… потушил бунта. Мисля, че в числото на изтезаваните е бил и бившия министър Ляпчев — тогава младеж. У нас се яви съмнение, че е възможно Цанев да му даде резервисти и да ни арестува.
Отон ни яви, че Кънчев е у майор Цанев. Взе се решение, на излизане от къщата на Цанева — на улицата — да бъде убит. Зографски, Киров и брат ми тръгнаха. Аз останах сам в къщи да ги замествам. Чух скърцането на уличната врата. Решените да убиват са на улицата… У мене се яви мисълта, че Кънчева сигурно ще бъде убит, защото и тримата опълченци са решителни, а той е млад и скоро свършил във Франция… Той ще е потребен на България.
Догоних в тъмнината тримата съюзници и ги убедих да се откажат да сторят тая пакост. „Не сте ли съгласни, казах аз, тоя млад човек, като види утре, че народът е за съединението, той сам ще се присъедини към него. Па и да ни арестува, ние вече сме спечелили делото, народът ще се освободи, както това стори завчера със Захари. Върнахме се по местата си. На сутринта, наистина Кънчев със гняв скъсал pумел. кокарда — звезда и я заместил с едно „лъвче” взето от панагюрските бунтовници, и той пръв повел хорото.
6 СЕПТЕМВРИ
Съмва се, а между това нашите куриери отиват и се връщат до и от определените пунктове край града, за да видят от кои села са пристигнали селяни, но още от нигде радостни известия. Взе се решение аз да замина с утрешния трен за Пловдив — с мисия до Центр. комитет. Тръгвам пешком към гарата. Слънцето вече се подава на хоризонта кървавочервено и, постепенно, сякаш се обсипва със сверкаещи изомруди. Нямам друг спътник. Всичко наоколо спи. Далеч пред мене по шосето два човешки силуета се движат към гарата. Когато те вече влезнаха в едно купе, аз, като не успях да си взема билет, се качих в друго купе, при движенията на трена. Като никога, тренът носеше тоя Път само трима пътници. Това за мене бе признак, че във всички села към с. Белово е известено на селяните от нашите куриери за близкото събитие, та всеки се е въздържал от пътувания. Никой ми не поиска билет.
НА ПЛОВДИВСКАТА ГАРА
Тренът доближава гарата. Аз си подавам главата през прозореца на купето. Гарата е пуста: нито един файтон, нито кола, нито люде се мяркат. Тренът още е в движение и, ето, от вратата на станцията, се зададоха трима стражари, които тичешком се отправиха право при машиниста. Зграбчиха го и го свалиха от машината. Той нещо протестира, а стражарите го влачат към гарата. Мен ми трепна сърцето… „Съединението е прогласено”, казах си аз. Стражарите арестуваха машиниста — да не откара трена в Турция. Скочих от купето долу. Пред мене се изпречиха: П. Машев, учител в пловд. гимназия и депутат от болшинството и един чиновник, единствените тоя ден пътници за Пловдив. Екзалтиран от факта, че съединението е прогласено, аз се обръщам към тях и към стражарите и казвам: „Викайте да живее съединението!”. Стражарите се обаждат на този зов: „Да живее съединението”. Случайните ми другари, очудени, недоумяват. След малко П. Машев казва: „Ако е нещо сериозно, кажи, и аз съм българин, нека живее съединението”. А другият, известен с тъмно минало чиновник, ме пита: „Защо, като наш съсед, мене нищо не обаждахте, аз съм приятел с началника, за да не ви препятствува”. „И без петли съмна”, му отговорих.
В ПЛОВДИВ
Пешком отиваме в града. При къщата на руското консулство — първата къща на шосето Станимашко — се зададоха около 300—400 души резервисти, с пушки на рамо, с раници, опрашени, маршируващи като същи войници, начело на станимъшкия учител, Никола Кръстев на кон и поп Ангел Чолаков, пешком, с отворена сабля, отрупан с прах, сериозно, мълчаливо крачат към града. Това бе към 7 часа сутринта. Тия люде вече бяха закъснели да вземат участие в нощното прогласяване на съединението, заедно с Голямоконарци, начело на Чардафона и Недялка Шилева, с майор Николаевата дружина. Тяхното появяване изпълни окото на консулите. Те сега видяха, че не само войската на Николаева направи съединението, но че и самият народ е прем участник на това дело. Церемонията с отвеждането на Кръстевича в плен и изпращането му в Конаре бе свършено. В последната къща на шосето — до града — видях на вратата караул, що пазеше арестуван, Дригалски паша.
На Джумаята голяма навалица. В общинското управление намерих Центр. комитет. Д-р Странски пишеше списъка на временното правителство. Захари всички го прегръщат и целуват. Влезе Данаил Юруков, член от Постоянния комитет на Източна Румелия, да поздрави дейците на съединението. Д-р Странски веднага и него вписа в списъка. — Вписаха се от противния лагер и лицата д-р Янкулов и К. Пеев. С това се правеше първата стъпка напред към помирение на старото и ново правителство, което помирение в тоя момент говореше много за добрия и успешен изход на постигнатото до тогава всичко без жертви.
Д-р Странски и Захари ми връчиха напечатаните листове за състава на временното правителство и ми поръчаха да бързам за Пазарджик, да обадя за станалото и да гледаме, ако има някакви препятствия от властта, да вземем мерки по мирен начин всичко да стане, ако още не е прогласено съединението до моето пристигане там.
Видях как К. Тодоров, който, после моето заминаване, уби майор Райчо Николов, ходеше пиян из улиците и псуваше виновниците на съединението. След извършване на убийството, той е бил убит от войниците и тълпата го придружила, качен на проста кола, до края на града, дето бил хвърлен в един трап.
По пътя за Пазарджик срещнахме председателя на Т. Пазардж. окр. съд, Хр. Богоев, членовете на окр. пост. комисия и младия студент Г. Гагов, да идват на срещане Захари Стоянов и депутацията с него — Кочо х. Калчев и д-р Янкулов, които щели да отиват през Пазарджик за София, да известят княза за станалото в Пловдив и го помолят да прегърне делото. Те ми обадиха, че в Пазарджик е станало провъзгласяването при пълен ентусиазъм и ред. Тук ласките, поздравляванията и благопожеланията за добрия успех и сполука в делото бяха най-обилни.
ПРОВЪЗГЛАСЯВАНЕТО В ПАЗАРДЖИК
Навлизаме в града. Ние бяхме трима пътници във файтона. Целия град заварихме излезнал на края, да посреща Захари. Щом гражданите видяха файтона ни — нададоха вик на ура, мислейки че вози Захари. Като наближихме — разбрахме се… Поздравихме народа със станалото съединение в Пловдив и у нас. Той ни отговори с искрено ура. Моят спътник, П. Машев — довчерашен пасивен противник — се екзалтира от милата гледка и най-силно акламираше народа и викаше ура. Радостта бе обща. След малко дойде известие, че депутацията е заминала през Шипка — Търново — Шумен, гдето бил княза на маневри.
В града до тъмно се люлееха из улица в улица народни хора, предвождани от дейците, начело с донесените знамена и гайда от селяните.
След държаните речи (от балкона на окр. управление) от Зографски, Киров, капитан Кънчев, румелийските знамена (с бял и червен цвят) са били заместени с българския трикольор. Народът и войската дали клетва в черквата св. Богородица.
Най-напред е била завзета телеграфопощенската станция от комитета. Майор Цанев, на кон, е обходил улиците и поздравил народа с радостната вест.
Най-голям ефект се произведе в града (аз вече бях тук) с влизането на аликочовци и селяните от околиите села, предвождани от Маврото и знаменосеца Петър Каравлиеца, Лазар Илиев и Тр. Василев, с техните знамена и гайди. Само в Доганово-Конаре нашият куриер-агент е бил арестуван, а радиловци са искали да вържат Маврото, но не им се удало. Там отделни лица го последвали. Опълченецът от с. Меликадъново — Георги Здравков — също доведе много селяни. Пред много къщи са изнесени котли с вино и народът се черпява.
Всички са опиянени от радост.
ДОБРОВОЛЦИ
На 7 септември, въоръжен с мартина, патронташ и царвули на нозе, аз се явих в казармата и постъпих доброволец в така именуваната на капитан Ковачев III Хасковска дружина.
Отрадно впечатление направи на гражданите, че почти всички учители от града: Михал Кръстев, Георги Папаронков, Т. Мусев, Ник. Симеонов, Юрдан Джунев, Хр. Дичев и чиновниците Н. Ставрев и П. Велев постъпиха като доброволци, в редовете на войската и носиха службата безропотно до края на Сръбско-българската война. Добрият пример на тогавашната интелигенция повлече целия народ, та делото на съединението се доискара благополучно със сравнително малки жертви: 5—6 души паднаха в деня на съединението в Пловдив, Чирпанско (с. Калфа) и около 6000 души в Сръбско-българската война.,
Кръвта на падналите войницй-герои при Сливница и Пирот запечата съединението на Южна и Северна България.
Поклон пред тяхната памет!
Няма коментари!
Все още няма коментари.