НачалоКултураПазарджиклийката Таня Караджова за 11 септември 2001 г.: Америка е творение на...

Пазарджиклийката Таня Караджова за 11 септември 2001 г.: Америка е творение на целия свят

Таня КАРАДЖОВА, Фейсбук
Едно от събитията, при което всеки си спомня къде е бил. Алармата ме събуди в 9 сутринта, на този ден преди 20 години, включвайки се автоматично на местното сутрешно шоу – MJ Morning Show. Водещият, често устройваше ситуации, в които успяваше да накара нищо неподозиращи хора да повярват, че нещо ужасно се е случило.
Все още сънена, го чух да говори за ДРУГ самолет, който се врязъл във втория небостъргач от „близнаците-кули“ в Ню Йорк.
Е, този път прекали, помислих си, но нещо в гласа му ме накара трескаво да потърся дистанционното и включа телевизора.
За мое абсолютно изумление, беше истина!
Чух водещият по FOX News да обявява, това което беше в мислите на всички „Това е терористична атака, хора!“
Докато се приготвях да тръгвам за колежа (имах два класа, а след това – на работа от 3 следобед), застинах втрещена, гледайки как Южната кула се срутва.
Първата ми мисъл беше за ужаса, които изживявят в този момент хилядите хора, които не бяха успели да слязат, бягайки от смъртта… и за стотиците пожарникари, които се качваха нагоре, отивайки към нея. Не бях сигурна че ще има класове, но отидох в колежа. Първият ми клас беше „American Government” (устройство и уравление на държавата). Докато пристигнах, с ужас чух по радиото, че и другата кула се е срутила!
Професорът влезе в час, носейки празнична, къса, африканска роба и, за голяма изненада на всички нас, потресени от случващото се, с очевидно приповдигнато настроение. Той беше бивш военен, на около 60 години. Беше изпитал сегрегацията на собствен гръб и носеше отчетливо гнева и озлоблението си от онези години.
Негативното му отношение към Америка и отрицанието му към всичко американско беше зле прикрито, а на моменти – очевидно.
Той, разбира се, ИМАШЕ ПРАВО да изпитва тези чувства! НЯМАШЕ ПРАВО, обаче, в това емоционално състояние, да преподава на млади хора… и въобще да е учител. Робството и сегрегацията са грозна част от Американската история, но далеч не и цялата история, изпълнена и с много грандиозни събития, от които се е облагодетелствал целият свят.
Колежът не е място да се настройват младите да презират и мразят държавата си, а да им се предлага различни гледни точки и идеи и да се насърчават да мислят. Често си навличах гнева му, влизайки в противоречие с него. Най-много се ядоса, когато говореше за „кръвожадните бели завоеватели, които направили реките да текат в червено избивайки местното население“ (индианците).
Както говореше, разхождайки се напъчено напред-назад между чиновете, с ръце скръстени отзад на гърба, внезапно се обърна, посочи ме с пръст и извика:„Мис Кочи-и-и-и-ва, (от Кочева, фамилията ми по съпруг), ти това, разбира се, НЕ ГО ЗНАЕШ, нали“?!
Разбира се, че знам за формирането на Америка, рипнах аз… има книги, написани за това, YOU KNOW(?!), натъртих.
Това което не разбирам, продължих, е ЗАЩО, на днешните американци трябва да се вмненява чувството за вина за това, което се е случило с местното население?!
Не съм чула някои да обвинява днешните испанци за завладяването и избиването, с оръжие или болести, на голяма част от коренното население в Америките?!
Междувремменно, в притихналалия клас, професорът ме гледаше изумен от дързостта ми и, за пръв път, останал без думи.
А, и да завърша, казах, откакто свят светува, хората се надпреварват за храна, ресурси, и възможности. В онези времена, е ставало почти изключително с битки и войни – по-силният печели, избива непокорните и установява своя власт. Днешните американци НЕ СА виновни за съдбата на коренното население, така както никой не е виновен за постъпките/греховете на бащите си и предците си.
Чух плах опит за ръкопляскане от няколко студенти, прекратен от вбесения поглед на професора, който викайки, заяви, че не познавам американската история и по-добре да се придържам към европейската. На което аз вметнах, че са много свързани, преди той с категоричен жест да прекрати „дискусията“. На този ден, 11 септември, точно както при разказания по-горе случай, той започна да се разхожда напред-назад, с ръце скръстени отзад на гърба.
Говори няколко минути. Не си спомням думите му дословно, но когато свърши, аз и един от по-младите студенти, реагирахме почти едновременно, с почти едно и също възклицание, „Да не би да искате да кажете, че вината е на Америка?! Изумени от това, което чувахме, викахме един през друг „С какво са виновни хилядите хора, които умряха по най-жесток начин… някои от тях сигурно още се мъчат под руините“?!
Професорът, без за изрази и капка съжаление за думите си, започна тирада за Давид и Голиат, която беше прекъсната от съобщението, че се прекратяват класовете за деня и можем да си ходим. Антиамериканският сентимент на този професор беше споделен, не така очевидно, но в една или друга степен, от повечето либерални преподаватели, които още преди 20 години бяха започнали да окупират колежанските и университетските факултети.
Лявата проказа беше започнала неумолимо да разяжда сърцевината на тази неповторима държава. И докато, източникът за чувствата на този професор беше ясен и разбираем, при все че нямаше място да преподава, мотивите за яростния антиамериканизъм на останалите и досега са (донякъде) енигма за мен. В следващите дни и седмици, гледах много потресаващи кадри от този кошмарен ден. Най-шокиращи за мен, бяха гледките на падащите от небостъргачите хора.
Не можех да престана да мисля, как тези хора са станали в слънчевата сутрин, верояно са целунали децата и съпрузите си и са се отправили на работа, абсолютно неподозиращи, че само след няколко часа ще трябва да избират между това да изгорят живи или да се размажат на земята.
Всъщност, дори не е имало избор…
Падащите от небостъргачите хора и тържествуващият професор са най-отчетливите ми спомени от този трагичен ден за Америка… и болка, голяма болка за загиналите по невъобразим начин хора. Говорих дълго със Стефи този ден. Разказвах ѝ за преживяното. Тя ми разказваше, че имало хора около нея, които злорадствали, „Нека им… така им се пада на американците!“
Бедни, бедни душици, невежи и предубедени хора. Дори „о, свещена простота“ не им приляга.
Америка не е само държава.
Америка е творение на целия свят.
Америка е блян, мечта, идеята че хора от всякакъв род и произход могат да живеят добър живот без да си пречат. Че могат да просперират ако работят здраво и спазват реда и законите. Америка е процес, в чието развитие е имало грозни периоди и препятствия, но в този си процес неизменно е вървяла напред. Няма как да си представим света без съществуването на Америка.
На церемонията по получаването на американското ми гражданство, заедно с мен хора от над 70 държави от целия свят станаха американски граждани.
Най-знаменателното на този факт е, че се случи на първия Ден на Независимостта след 11 септември. След всичко, което се случваше, бях изненадана да видя толко много хора да желаят да станат американски граждани… но магията на тази неповторима държава беше, и все още е, много силна. И колкото и неблагожелателите ѝ да желаят да я видят рухнала, ще трябва да почакат… и не външните, а вътрешните врагове са по-опасни сега от всякога.
Може би ще се опомнят… преди да изпитат на свой гръб какво е да изпуснеш питомното за да ловиш дивото. А, засега, да споменем жертвите, надявайки се да са намерили покой! Да споменем и полицаите и пожарникарите, тези съвременни герои, които самопожертвувателно отиваха към огъня, който евентуално, щеше да ги погълне и тях!
Мир на душите им!
СВЪРЗАНИ СТАТИИ

Оставете коментар

Моля въведете вашият коментар!
Моля въведете името си

- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -
- Advertisment -

Най-популярни