Интервю: Иво Русев за ролите, постановката, Пазарджик и картините

Иво Русев е роден е в Пловдив на на 7 август 1943 г. През 1967 г. завършва актьорско майсторство при Методи Андонов във ВИТИЗ. През същата година дебютира в ролята на Василев от „Ураганът“ на Белоцерковски в Хасковския театър, където работи до 1971 г. От 1971 г. е актьор в ДКТ „Константин Величков“ – Пазарджик. През 2009 г. „за особено значимите му заслуги за развитието на културата и изкуството“ е удостоен с орден „Св.св Кирил и Методий, огърлие. След края на премиерата на постановката „Сватбата на дребния буржоа“ снощи, той бе отличен с плакет от областния управител Иван Васев, Поздравителен адрес и парична награда му бяха връчени от началникът на отдел „Образование и култура“ към Община Пазарджик – Гергана Табакова. Предлагаме ви интервюто, което направихме с Иво Русев часове преди тържественото събитие. Във фоайето на ДКТ „К. Величков“ можете да видите и изложбата с негови картини, които за първи път се показват пред публика. 

Изложбата…

Това е една детска мечта, аз съм рисувал до тринадесетгодишна възраст. И съм рисувал, както се казва – яката. Участвал съм в изложби, даже имам спечелена награда в Индия, имам спечелена награда в Англия, но това е детска работа. От тогава насам спрях да рисувам и преди десетина години тази детска мечта се събуди. Хубаво е човек да събужда детето в себе си и така се върнах към това, което съм правил в детството си. И най-лесното ми беше да започна да правя някакви картинки от снимки на роли, които съм играл. Така се получи една хронология на това изложение, защото аз му викам не изложба, а изложение, което даже ще го обявя пред публиката, защото то няма лого, аз ще го обявя така:

Изложение първо и последно,

сто процента самодейно

на маслено-портретна фотография

из творческата биография

на актьора Иво Русев.

С една дума, аз не съм художник, а това са някакви стари детски мечти и сега по някакъв начин аз ги реализирам. Не съм учил никъде рисуване. Първото ми докосване до истинските творци, бе още в детството ми. Чудомир понеже ми е вуйчо, а жена му ми е вуйна, те са ми по майчина линия роднини, а училището беше до тяхната къща, се налагаше да бъда у тях по много време от моето детство. И съм се качвал в техните ателиета, тя рисуваше с масло, той – акварел. Даже си спомням, че тя ми казваше:“ Ако вземеш една чаша, стъклена, сложиш в нея вода и едно цвете, и там където стъблото се пречупва от водата, ако направиш тази чупка – значи можеш да рисуваш“. Аз мисля, че не можах да я направя, но както и да е. Това са моите докосвания до изобразителното изкуство. Естествено като станах голям и като започнах да пътувам, по една или друга причина в чужбина, съм бил в галерии, световно известни и по-малко известни, но виждам как са работили големите майстори. Сега ще ти разкажа една смешка почти.

Опитах се да рисувам пейзажи, в селото ми, от където е баща ми – родната му къща започнах да рисувам, понеже пред нея има едни ливади, едни тополи… така направих нещо, и показвам го на един художник от Пловдив и той ми казва: Защо не почнеш да рисуваш, както ти си рисуваш? Аз му казвам – защо? Той отговаря: Това сега е имитация на Сезан. После аз намалих малко тези работи, уж да бъде по-друго, а той пак ми казва: Това вече прилича на Моне. И сега си спомних и се разрових, в биографиите, в картините, в творчеството на двамата и се оказа, че е точно така. На Сезан са по-широки петната, на Моне са съвсем ситни, но това е ниво, което никога няма да мога, да го достигна и заради това се насочих към портрета. Още от детските ми години рисувах всички деца в квартала, себе си, дядовците, дядо ми, с чийто портрет участвах в изложбата в Англия, и все портрети. Заради това му казвам маслено – портретна фотография, защото с масло рисувам върху платно. Изложбата е една притурка към голямата премиера на постановката „Сватбата на друбния буржоа“.

Снимка: Никола Колев

Петдесет години на сцената…

И понеже става дума за петдесет години на сцената на този театър, и като се замислих, когато човек е на много години, петдесет години са почти нищо. Ама, като кажеш половин век, е,  вече ми става малко страшничко. Едно време половин век на една сцена, това беше почти геройство.

Пазарджик…

Как се озовах в Пазарджик? С една групичка току-що завършили актьори отидохме в Хасково и успяхме да заместим трупата на Васил Михайлов, която тогава беше напуснала хасковския театър и така, успяхме да запушим тази празнота, но колегите ми един по един си тръгнаха, те са софиянци и аз останах сам. Аз не обичам да съм сам и си казвам, аз трябва да се преместя някъде другаде. И така дойдох тук в Пазарджик, тя е дълга история. Тогава се честваше стогодишнината на театъра, видях се с колеги, видях, че тук има много колеги от моето време във ВИТИЗ. И така реших, че идвам тука. Пазарджишкият театър вече се беше прочул. Това от 1969 г. започна, а случката, която разказвам става през 1971 -ва. С директора Васил Спасов се срещнах, той ми каза в какво ще играя, с кого ще репетирам, с кои режисьори и аз съм щастлив. И отивам в София, а там пък получавам една покана от Видин. И там отиват проф. Мандаджиев, тогавашният млад талантлив режисьор Красимир Спасов, който сега е във Военния театър и там предлагат едни прекрасни условия – битови, социални, не знам още какво… И срещам Методи Андонов – моят учител, тогава още жив. И му казвам: Ето имам две покани, къде да вървя? Той казва: Във Видин сигурно ще стане интересно, но в Пазарджик вече е интересно. Плюс това Пазарджик е близо, ние ходим на театър в Пазарджик, до Видин малко трудно ще отидем, защото е много далече. И естествено това реши всичко. Дойдох през 1971 година, по това време тука.

Ролите…

Трудно могат да се преброят, защото всеки сезон си имаше своето количество и своето качество. И още от Хасково трябва да ги броим. Но са над 160. Всички роли са мои и няма как да не ги обичам, вярно е, че някои не съм правил по своя воля, но все пак си има роли, които си обичам. И заради това ги помня, като започнеш от бай Ноно от „Одисей пътува към Итака“ на Константин Илиев, постановка на Леон Даниел, бай Ноно е близък като характер, бай Ноно много ми приличаше на баща ми и понеже случката с бай Ноно на село и в града като ходи при децата си, ми беше много близка. По принцип аз обичам ролите на малките хора, които преодоляват потъпкването от големите хора. Макар че след това съм играл и царе, аз се опитвах да ги приспособя, да ги направя от малкия човек към големия. А не да се правя на цар, защото има една истина в театъра, че царят не се играе от царя, а от тълпата. Колкото и да се пъчиш, ако тълпата ти е обърнала гръб, значи не си никакъв цар, но това са други истории. След това какво има? Това е „Господин Пунтила и неговия слуга Мати“, на Брехт, пак при Леон Даниел. След това „Великденско вино“ пак при Леон Даниел, пак на Константин Илиев, това са от тези предпоследни години нещата, които са по-силни. Има и други по-малки роли, но също така значими, но те са по-скоро подробности и не трябва да изпадаме в тях.

Постановката…

Преди 40 години пак съм участвал в тази постановка, тук, на пазарджишка сцена. Постановката беше на Николай Ламбрев. За съжаление, понеже намерих една снимка от тогава, тогава сме го решавали в някакъв друг план, по-скоро театър – гротеска, бяха ме напълнили с някакви възглавници да стана много дебел, въобще беше малко, така… пародия. Карикатура. Тука нещата са много по земни, истински, нещата се приближават много повече до Брехт, макар че това на Брехт му е една от първите пиеси и се отличава от големите му пиеси. Но има неща, в същото време доста сложни за изпълнение в тази пиеса, сложни защото в тази постановка сватбата започва в своя пиков час, характерното в този текст е, че от този пик накрая стигаме до нулата. Разпадането на една сватба, тук нямаме ни българска, ни сръбска сватба, да пуснем „Бяла роза“. Това е една немска сватба, започваме от висок градус и виждаме нейното разпадане, като става все по-тъжно и тъжно. Аз даже му викам „погребението на една сватба“. Може да не е точно, но така звучи накрая. Моята роля е на бащата, който се опитва някак си да поддържа онова темпо необходимо за една сватба. На една сватба винаги има един такъв, в случая съм аз – бащата на булката. Поддържайки това темпо и това „веселие“ той прави абсурдни неща, защото не е подходяща обстановката. Къде се счупи стол, къде се скарат двама души, той се обажда:“Може ли да разкажа нещо“. И става доста абсурдно, което е доста любопитно за мен, защото през това веселие също трябва да се види как се разпада всичко. Да не стане образът фалшив. И накрая той осъзнава и казва една хубава реплика преди да си тръгне: „Аз мислех, че като разказва човек нещо, което не засяга никого, е по-добре.“ Това оправдава цялата ми роля.