За целия цивилизован свят 10 ноември е 314 -ият ден от годината. За нас, датата е малко по-специална, защото от 32 години заедно крачим по макадамов път, с опит за асфалтиране през последните 12 години.

И ако трябва да търсим някаква символика във всичко това, то тя е ясна.

Вървим по вълнообразен, наш си, български път, катерейки го с камък пред себе си подобно на Сизиф*, а след това политайки надолу от върха, установяваме, че пред себе си имаме нов, още по-висок връх за изкачване. И това не е по волята на боговете, а нашата воля.

Личното ни нежелание да спазваме правила и принципи, да заобикаляме трудностите вместо да ги решаваме, да сме силни и буйни вечер, след две-три чаши „руйно“ и нещастни на сутринта. Има и изключения, които съзнателно се опитват да бъдат изрядни, но те стават все по-малко и все повече будят недоумение у околните.

Това, най-общо казано, са нашите тридесет и две години живот, които наричаме „демокрация“. Постигнали сме относителната самостоятелност да избираме към коя от двете посочени по-горе групи да принадлежим, имаме повече шансове да правим онова, което искаме, но в същото време, някъде по този път, сме захвърлили като ненужен товар справедливостта, милосърдието, човещината, трудолюбието, мярата за морал и духовни ценности.

В „Емил или за възпитанието“ Жан – Жак Русо застъпва тезата, че „човекът е добър, но обществото е лошо“, важи и за нас. Всеки сам по себе си е прекрасен човек, но събрани всички на едно съвсем не правим добро общество. Това стои в основата на нашите неуспехи. А пътят става все по-дълъг и камъкът, все по-голям.

Няколко поколения трябва да се сменят, за да настъпи истинска промяна в мисленето ни, но без намесата на Моисей, защото ние Моисей си нямаме. Ние имаме Крали Марко. Стотици хайдути, революционери и нито един неоспорим духовен водач.

Имаме хиляди политици и нямаме реална политика. Имаме стотици съдилища и нито един осъден политик.

И ние най-вероятно няма да бъдем живи, когато това се случи, защото сме били живи на онзи 10 ноември 1989 г., когато Тодор Живков бе свален от власт. Преходът го надскочи с две години, тъй като неговото управление продължи 30.

Това са само цифри, мерни единици за време. Мерни единици и за живот. Когато осъзнаем, че всяка секунда от пребиваването ни на този свят е скъпоценна, тогава ще променим и поведението си.

Часовникът тиктака, а бъдещето зависи само и единствено от нас. 

 

* Сизиф е митически основател и цар на Коринт около 1400 г. пр. н.е., син на тесалийския цар Еол и жена му Енарета, съпруг на плеядата Меропа (плеядите в древногръцка митология са седемте дъщери на титана Атлант и океанидата Плейона). Известен е като ловък хитрец и измамник, а в старогръцката митология се определя като типичен герой трикстер (трикстер означава митичен или фолклорен герой, който има положителни качества).

Разгневил веднъж Сизиф Зевс и Гръмовержецът заповядал на Танатос, господаря на подземното царство, да го окове в ада, но той го измамил, като го накарал първо да пробва оковите на себе си. Арес освободил Танатос и изпратил Сизиф в Тартара (дълбока бездна, появила се от Хаос, най-мрачното място в подземния свят, затвор за победените богове и титани, място за наказаните от боговете). Сизиф предупредил жена си да не го погребва според традициите, за да може да се оплаче на Персефона (единствената дъщеря на Деметра, богинята на плодородието и нейния брат Зевс. Тя е царицата на подземното царство, съпругата на Хадес), че не са изпълнили над него необходимите погребални ритуали.

Пуснат обратно в Коринт да поправи стореното с порицание, той отказал да се върне. Коринтският цар успял в несъмнено трудните дела, защото Царството на мъртвите имало едно основно правило: да не пуска обратно веднъж навлезлите в пределите му. На Сизиф му се удало да се подиграе с началата, с изконните неща – с първия сред боговете, със смъртта, с отвъдния живот. Заради своите хитрини и неуважение към йерархия и ред той бил наказан да изкачва голям скален камък по нагорнището на един хълм, а когато стигнел до върха – камъкът да се търкулва отново надолу и Сизиф пак да бъде принуден да го избутва. Целта на коринтския цар е непостижима, обречена и невъзможна.

Оттук произлиза и изразът „сизифов труд“, който означава напразна, безсмислена, вършена нахалост работа. Името му е станало нарицателно за човек, който преживява големи мъки и влага огромни усилия в работа, която изначално е невъзможна и обречена на провал.