Константин Иречек е посещавал Брацигово през осемдесетте години на ХIХ в., той е силно впечатлен от местните хора и красотата на природата. Съдбата на Иречек е тясно преплетена с България, той е автор на първата научна книга за българската история, от дълбока древност до неговото съвремие. Бил е народен представител, както и Министър на народното просвещение.
Цял живот той допълва и поправя своя труд „История на българите“, който е и негова дипломна работа. В „Пътувания по България“ той описва интересни места в страната, а Брацигово попада в полезрението му по няколко причини.
Той ги описва в текста. Предлагаме ви откъс от написаното за града преди повече от 130 г. Той достига до тук с кон, като го съпровожда момче от Кричим.
Снимка: Уикипедия
„Пътувания по България“
Константин Иречек
На 40 минути от Кричим завърнахме на юг в планините, по сухо едно корито, напълнено с лъскав бял камънак. Видът на вегетацията и покрайнините скоро се промени. Градини със садени черници, гъсталаци, ниски диви смокини с полуузрели овощия и групи стари орехи, под чиято сянка почиваше добитъкът, заобикалят селото Козарско, до което стигнахме за десет минути. Високите дървени къщи и каменните огради край пътя издават, че селото е едно от най-заможните. На 1876 г. и то е било изгорено, като особеност ми показаха една къща, която случайно катастрофата не закачила. Между градините стърчи една стара могила. През долината на сухата местна река, която иде от Ждребичко, се вижда профилът на осамотен звъновиден връх, който ме много интересуваше, и то защото дълго време не можах да узная неговото име, при всичко, че той ми беше познат вече от Ветрен и от Татар Пазарджик. Това е Света Неделя до българското село Ясъкория / казва се също и Асакория или просто Кория/ на югоизток от Брацигово, до 1500 м. височина.
До Брацигово оставаше час и половина път. Излиза се на върховете, които делят долината на Козарска и Пещерска река и по техния гребен се върви към югозапад. Ясно се вижда дългият, низък и гол Бабабаир, който загражда правия излаз на Пещерска река в полето към Пазарджик и я принуждава да завърне на изток от Въча, под Кричим.
Снимка: Исторически музей – Брацигово
Пътят, повечето стар тесен калдъръм, лежи около 400 метра високо над нейната широка долина, която с фонд от високи гористи върхове остава постоянно от десната ни страна. Височините край пътя повечето са посадени с лозя. Нигде в България не съм виждал толкова разнообразие и буйност на живи плетове, както в тази подпланинска покрайнина. В тях се сменяха дрянове, дребнолисти кленове, малини и къпини, глог, бъз, трънки, шипки, всичко оплетено от дива лоза, павой и поветица. Най-високите места са покрити с дъбак, смесен с тис. В съседство на два чисти извора нак се издигат стари орехи, покрай студената планинска вода служат за разхладително и прелестните родопски къпини, които самите местни жители уж, не зная защо, не яли. От върха наречен Кръстец, на който се намира сив изветрял камък, са издълбали кръст, отведнъж се отваря разкошна гледка отпред: дълбока долина, в нея гъсто струпаните стрехи на Брацигово, а отзад онзи, споменатия по-горе връх, който личи между по-нататъшните гористи гребени. Слизането надолу по пътя, послан с големи камъни, бе донякъде трудно за конете, но на всяка крачка се показваха все по-хубави и по-хубави гледки. Долината, защитена от северни и южни ветрове е една приятна градина: тук има гюлове, лозя, овощни градини, особено праскови и круши, тютюн, царевица, всичко пълно със сенчести дървета и планински извори, и ручеи. На една височина от запад се червенеят стрехите на село Чанакчиево, наполовин заселено от турци османлии.
Снимка: Исторически музей – Брацигово
Брацигово ме изненада със своето оригинално местоположение, сгради и население. Неговите 530 високи къщи с червени стрехи и тъмносиви стени са гъсто бити, без дворове и градини, в едно дълбоко, тясно място посред плодородната котловина. Тесните улици, които ту се издигат нагоре, ту се спущат надолу по неравния терен, и издадените чердаци и чакми, на пръв поглед напомнят средновековните градове на Западна Европа. На източната страна над цялото местоположение господствува голямото бяло училище на три ката, съградено преди две години. Особено впечатление прави масивната каменна черква Свети Иван Кръстител, от 1833 г. Вътре тъмна с две кубета, подобни на тези, с каквито биват покрити турските хамами. Един малък песъчлив поток минава през долната част и отива към северозапад. Жителите са 3150 души, те се делят на три народописни елемента, които живеят в отделните части на града. Има арнаути, най-многобройни, преселници от Македония, мърваци, стари родопски домородци – под това име собствено се разбират българите около Мелник, Сяр и Драма, и българи, нови колонисти от Тракийското поле. Всяко племе си говори на своето наречие и си има своя носия. Жените на старото туземно население имат тъмносини дрехи с тъмночервени престилки. Облеклото на жените на македонските колонисти на пръв поглед ми напомни херцеговинските носии около Требинье, с червени фесове и с дълги кърпи на тях, които висят отзад. Те носят на челото си червен пояс, като диадема /пуплуто/, който е накичен с наниз, от него се спуща по плещите дълъг бял дюльбен. „Арнаутите“ са дошли от околностите на града Костур /Кастория/ и неговото езеро преди 100 – 150 години, някои по-рано, други по-късно. Те се изселили от отечеството си поради натиска на различни паши, главно, казват от притесненията на прочутия Али паша Янински, който бил убит през 1822 г. Те още помнят някогашните свои седалища: селата Слимница, Омутско, Орешец, всички от Костурската кааза. Говорят, че неоткол още умрял един старец, който се родил в старото си отечество. В Кърджалийско време селото е било вече населено, при всичко, че поп Константин го не споменува, може би само поради неговата незначителност. Жителите тогава обиколили селото си с ограда, но няколко пъти били принуждавани да бягат в Пещера, гдето Татар-Пазарджишкият бей Каванозоглу защитавал местното население от хайдушките чети. Брациговци от македонски произход по типа се различават от останалите тракийски и родопски българи. Те са с остри черти и големи носове, имат жив характер и много бързо говорят, между жените има красиви лица. Всичките три племена се женят помежду си, но жената всякога приема обичаите и наречието на онова племе, към което се е присъединила.
Много е любопитен говорът на брациговци „арнаути“. Най-особеният белег на тяхното наречие, което и лексикално много се отличава от българския език на околното население, са остатъци от носовките в известни думи. Тази особеност се среща и в говора на жителите на Костурските покрайнини.
Освен това в Брацигово се слуша много чуден жаргон, тъй нареченият дюлгерски език, който до някъде е познат и в близка Пещера. Той няма думи за всички понятия, а само известен брой за най-потребните неща. На него говорят помежду си майсторите, от които нито даже техните жени не разбирали всичко.Но всеки брациговец знае по нещо от него.
….
Главното занятие на „арнаутите“ е дюлгерството. Те зидат къщи по целите западни Родопи и по съседните части на полето. Останалите жители, повечето са земеделци, но сега мнозина се залавят за търговия. Развъждането на трендафила е било пренесено тепърва преди 60 -65 години от селото Хисар Кюселери. Гробът на брациговеца дядо Тосе, който е пренесъл тук тази индустрия, още се вижда при вратата на новото училище, една каменна плоча с изображение на казан за дестилиране на гюлово масло. По къщята се чуе шумът на многобройните станове, на които работят жените. Разпространеното име Юруков, което впрочем е обикновено и у Костурските българи, свидетелства също, че жителите на по – старо времеса се занимавали и с пастирство. На градския пазар дохаждат помаци от близките планини, носят дъски за бъчви и катран, а купуват брашно, сол, зеленчук и други дребни потреби. ….
Много младежи от тук се учат в чужбина. Веднага след пристигането ми намерих на ливадата при града една компания ученици, които дошли в отечеството си да прекарат ваканцията, между тях и един в чешка чамара, черна парадна дреха. До вечерта обиколихме града и околността. Между другото показаха ми в черквата си св. Иван освен два късни ръкописа една непозната досега старопечатна славянска книга, пълен екземпляр от едно тетроевангелие българска редакция, напечатана от дяка Лаврентия в Седмиградския Бялград на 1572 г. , по заповед на войводата Крищов Батори.
