Поезията на Румен Леонидов
Никола ИВАНОВ, литературен критик
Румен Леонидов дебютира със стихотворения в периодичния печат през 70-те години на миналия век, а първата му стихосбирка „Предупреждение“ излиза през 1977 година. До момента има издадени 11 поетични книги, последните от които са „Панихида за птици и поети“ (2020) и „Покаяние Господне“ (2020). Прави впечатление, че още в първите си поетични творби той не се увлича по призивите за възпяване на социалистическия живот, а се интересува и вълнува от болките на съвременниците и тяхното универсализиране, от сериозните философска, метафизическа и екзистенциална проблематика. Той се интересува от съдбата, бита и битието на малкия човек. В едноименното стихотворение поетът споделя:
Мой малък, уплашен по рождение човек,
ти си връхна дреха на душата ми..
Уплашеният малък човек е „вкопчен в опашката на времето“, той е „положителен антигерой на епохата“, пита дали е „нищожен или унищожен“. Ежедневието му е еднообразно до затъпяване, лишен е от житейски перспективи: „от къщи на работа,/ от работа вкъщи“. Поетът изживява драматично и болезнено обезличаването на индивида, социалната и духовна нищета, в която е принуден да живее.
Несъмнена е социалната ангажираност на Румен Леонидов към живота на човека. За социалната несправедливост става дума в „Монолог на опитомената пчела“. Пчелата полага изтощаващ труд, но от събрания мед наготово се възползва мързеливия търтей. В пчелата можем да провидим създателя на ценности, а в търтея – властта-експлоататор. Най-същественото е, че пчелата осъзнава това и се готви да промени статуквото:
Един от нас ще трябва да загине –
в света на кошера е вече тясно.
Асоциативно си припомняме стиховете на Вапцаров от стихотворението му „Двубой“:
Един ще бъде повален,
един ще бъде пободен –
и победеният си ти.
Акцентът в „На централна гара, в центъра на закусвалнята“ е скучният безцелен живот на работника при социализма. Интериорът в работническата кръчма на гарата е потискащ и отчайващ. Ето как е обрисуван образът на анонимния железничар: „Но стиснал в шепата цигара,/ издухва в пазвата си пушек един каскет – /отчаян и помътен – след празничния труд/ облагородяващ…“ Сарказмът е убийствен. Описан е един безнадежден и бездуховен свят, в който „преуспелите простаци са диктатори“. Алюзиите са очевидни и е ясно кое време фиксират. В последна сметка всеки сам решава и избира: „И всеки може да се движи–/ надолу – към небесните блюда,/ нагоре – към звънеца на живота.“ Като в „Зимни вечери“ на Смирненски потискащи и безнадеждни са картините „В Коньовица, на улица „Манхатън“. Старите коптори от времето на Смирненски са заменени от „бензинови талиги, панелени конюшни, асфалтови поляни,/ нов квартален отговорник. И аз, Парашутист, довян от вятъра на възрастта,/ попаднал в леговището на чудовището,/ в гърлото на безсловесните, между кокошкари, гълъбари и хамали,/ където всеки ден децата слушат/ как стругарчето от „Осми март“ избива най-редовно/ кучешките зъби на жена си,/ където бившите свинари се освинват всяка нощ/ и квичат най-често с нож забит в гърдите им…/ Унизително е да си спомням,/ но „Който унизява другия, той и мене унижава…“ В психологически и нравствен аспект промяна няма от времето на пролетарския поет, макар че битовата картина е леко променена. Безсмисленият тежък живот на стругарчето го озлобява и той си го изкарва без причина на съпругата, както е в стиховете на Смирненски. Лирическият герой е отчаян до безкрайност и обезверен, не вярва, че може да възвърне и опази човешкия си образ: „И аз съм смъртен,/ но някога пак ще се родя,/ и пак за тях на всички ще разкажа,/ и пак за тях на всички ще разкажа,/ защото между мене и света е спряла/ улица „Манхатън“/ и аз завинаги съм в плен/ на лабиринта от убити времена,/ защото аз не съм човек,/ защото аз не трябва повече да съм човек,/ защото аз не мога да съм повече човек,/ защото аз съм вече Румботавър.“ В „Скъпа, недей да сънуваш Париж“ „Дрънчи луната – касичка с пари“. Въпросът:
Защо духът ни няма своя плът,
тъй както бунтът – своите квартали?
е ключов. Последното подсещане на лирическият герой има хуманистичен екологически привкус: „В чекмеджето, знаеш, има пари –/ купи поне на канарчето семе…“ Силно социално хуманистично стихотворение е „Пълнолуние“: „Край кофите смет кой е подхвърлил кърмаче?“ Безсмислен, сив, скучен, отчайващ човешки живот, подчинен на материалните ламтежи властва в „Сънят е вдигнал своите клепачи“. Духовността е безинтересна за човека.
Хуманизмът е най-отличителната черта за поезията на Румен Леонидов. Хуманизмът се изразява не само в силната социалност в лириката му. „Проглас към мъртвите“ е панорамен поглед върху историята на света – истинската и лъжливата, която се пише винаги от победителите. В творбата си поетът потвърждава мисълта на Иван Динков, че „Мъртвите са винаги по-дейни от живите“. За съжаление, човечеството не се учи и не си прави изводи и поуки от собствената си история. Вождовете и властниците представят кървавите си действия и смъртта на воините в предизвиканите от тяхната алчност войни като „героизъм“. Това е жестока антихуманна демагогия и манипулация на масите и народите. Човешката история е безмилостна и кървава. Милиони са загиналите във войните, защото „Никоя победа не връща мъртвите“, както казва Иван Динков в знаменитото си стихотворение „Победа“. В творбата лирическият Аз размишлява за „дълбоките дупки на космическите гробища“ и „късите дула на карабините“. В Музея на живота пространствата са универсални, космически. Хората трябва да чуят и осъзнаят изповедите и покаянието на бащите, които ще им кажат:
НИЕ чакахме векове, скъпи старци! НИЕ чакахме… НИЕ…
Времето тръгна нагоре към своите извори!
Религиите развенчаха своите богове!
И огънят си спомни за искрата!
Ето датите на нашите лични престъпления!
Ето ви ножовете от братоубийствените нощи!
Ето ви семето на райските ябълки и люспите
на райските змии!
Ето ги!
Само след като осъзнаят уроците на бащите, могат да се преродят духовно, ще могат да полетят, избавени от Злото, дали път в сърцата и душите си на Доброто и хуманното. Страстен зов към хуманност е и „Проглас към живите“: „Чувайте – между Бъдни вечер и Рождество вият вселенските камбанарии…“ Тонът е тържествен, величав, влиза в сърцата и душите, зове към промяна и осъзнаване: „Чувайте – никой не може повече/ да обезсмисля гласът на забравеното безгласие./ Чувайте – който унижава другия, той и Господ унижава./ Чувайте – духовното въстание започна –/ от днес, от вчера, от 21 май./ Бог раздаде оръжието. Архангелите сбират ангелското войнство./ Небето има нужда от други създания./ Земята – от друго човечество.“ Лирическият герой пророкува още 100 години човеците да пътуват след Водача през пустинята, докато доброто и хуманното се настанят в човешкия живот. Трябва „И да изцерим прокажените си помисли./ И да излющим дявола от себе си.“ Сякаш лирическият герой на поета говори и напътства от амвона в църквата. Отчайваща е картината, която наблюдаваме: „Гледайте – кръстът отново е на кръстопът./ Гледайте – всички пътища водят към безпътие“ – спазматично споделя лирическият Аз. „Време е за друго време“ – можем да допълним, че времето изтича неумолимо. Но хуманистичната вяра е много силна: „Помнете – идат светещите хора./ Помнете – отдето минат – става бяло,/ където стъпят – разсъмва./ Помнете – настъпва армията на светлоносците/ срещу невидимите легиони… Горко вам, дето живеете с духовно кандилце в душата/, дето мъждукате в недоимък на светлина./ Помислете в себе си./ Горко вам, дето от злото се вардите,/ но никому не чините добрина. Убояйте се! Горко вам, бедните духом,/ дето зрящи вървите след злото,/ дето спящи идвате и си отивате спящи… Помислете в себе си./ Горко вам, дето няма блажени да бъдете,/ защото знаете що вършите.“ Лирическият герой облазява тези, които не живеят „в срамота“. Антихристите трябва да се върнат и приемат вярата, за да бъдат благословени и ще получат прошка, очаква ги „Небесният Йерусалим“. Финалът възвестява трикратно: „Спасителят е спасен!“, защото душите са възкръснали.
Ропотът срещу безсмисления сив живот в „Когато пияните ми ангели запеят в хор“ е впечатляващ. Духът е окован в бутилката, символ на несвободата, в която живяхме и манипулацията: „Защо лъжата му посочихте за хляб?/ Защо сте му развързали ръцете,/ а парцалът – пляс! – в устата му стои натикан…“ И още един драматичен въпрос: „Защо, по дяволите, всеки ден се самоубиват моите приятели?“ Привидна е свободата, манипулативна, а не реална. Нещастието е по цялата земя, то е универсално, а свободата е съмнителна, привидна: „Земята е жена пияна,/ седнала във уличното кошче за боклук,/ ридаеща под светофара на звездите…/ Ще светне, обещават те,/ ще светне зелена светлина, ала не светва.“ Финалът на творбата е с драматичния въпрос: „Къде са моите приятели – гадатели на гадостта,/ архангелите на доброволни начала –/ да я повдигнат до Седмото небе, където е дома й?…“ Малкият човек е винтче в системата за потискане („Мой малък, уплашен по рождение човек“). Той е „положителен антигерой на епохата –/ все едно ли е/ нищожен ли си, или унищожен?“ Ежедневието е монотонно, затъпяващо, почти робско, скучно, сиво, бездуховно:
Ти участваш в хаоса, в движението –
от къщи на работа,
от работа вкъщи,
ти имаш собствен слънчев часовник
и собствен малък уплашен човек,
но зависи ли нещо от теб,
щом си зависим от всичко?
Съзнателно или не малкият човек е впрегнат в манипулацията и съдейства на статуквото. Поетът го вижда „забързан за никъде/ как/ си загърбил звездната карта/ над себе си/ и как/ ако спреш,/ все изправен стоиш/ с ръце в джобовете,/ с лице към стената на живота/ като в обществена тоалетна,/ аз се питам:/ защо така е стегната душата ми/ в този бял и много мръсен шлифер?“ „Падане“ е многократно повторената ключовата дума в „Черен връх“. Тя символизира падението на човека: „Допълзяхме до нищото – падаме!“ С горчивина лирическият герой споделя: „халюцинация е, че живеем“. Животът извън човека няма смисъл – внушава поетът в „Изтичат в улея човечета“. Най-страшен е продавачът на души в „Сънят на продавача“. Духовният човек се стреми „да си раздаде нещата“, т.е. да всели духовност у бездуховните, за да ги очовечи. В едноименното стихотворение лирическият Аз е споходен от хуманистичната мисъл, че не трябва да хвърля камъни по другите, защото няма безгрешни:
-Не ги сочи с пръст, от теб струи
незнание и те минават
в други измерения.
Като възмездие крилатата змия го клъвва. Сходни са темата и посланието и в „Сенки“, където сочат лирическия герой с пръст като грешник. Отново става дума за хвърления камък от безгрешния – такива просто няма, затова има и празник „Прошка“. За стореното добро обикновено няма признателност и благодарност. „Нужно е обновяване на духа“ е ключовият стих в творбата, нужни са нови хора, с нов морал и нравственост. Дори в тоалетната преследват лирическия герой, защото „за пари всеки прави, каквото не е правил“, подобно на Арлекин, който, качен на кокили се опитва да е акробат и става „жалък, жалък“. В минипоемата „Йерусалим“ хуманистичният призив гласи:
Време е избраните
с избраните да заживеят.
Време е среднодушието
да стане всеобщо.
Тържествено ораторно звучи молитвата на „Светиите от всички времена – пророци и апостоли“. Спасението е в единението, когато „всеки слави Бога на своето наречие“. Преподобната Стойна „пръска светлина“, от която „Фенерите на ада“ ще се пръснат“. Молитвите на вечните души принуждават Пазача на здрача да отключи Стъклената къща и всички запяват и възхваляват Бога на своя език. Поетът говори за обединението:
…възкръсват убитите атлети и поети,
ритори и философи, астрономи и гадатели,
арфисти и флейтисти
прииждат светлите души
от всички вери и религии, шофарите тръбят –
тринощният Събор на безплътните
в Йерусалим започва.
Промяната започва от самото начало на света, от водата, от Умъртвеното море, което „предстои да се самароди отново“. Всичко ще започне отначало, за да бъде по-добро и хуманно:
Ева отново се превръща
в ребро Адамово.
И мъртвите деца се връщат
в предишните си майки.
Преродената природа се събужда за нов живот, птиците запяват с весели трели и „надпяването между световете/ продължава“. За да възкликне екстазно лирическият Аз към свещения град:
О, недостижим си ти,
Йерусалим!
Свободата е неотделима от хуманизма. Лирическият Аз е наясно, че са измамни обещанията на властниците, напразни са надеждите, които предлагат: „Пригответе си наздравици –/ последните наздравици,/ макар да сме привикнали със тостове/ за бъдещия по-добър и по-добър,/ и по-добър, и по-добър,/ и по-добър, и по-добър живот.“ Повторението подчертава неверието в обещанията. Творбата е предупреждение към лековерните наивници и късата човешка памет: „Дойдох. Видях. Предупредих./ Спомнете си забравените тържества на тайните./ Спомнете си забравените песни./ Спомнете си забравената кръв…/ Спомнете си,/ защото празникът пристига,/ ще дойде и ще ни разпита всички.“ Вината ни е обща, защото сме се поддали и предоверили масово на манипулаторите, примирили сме се, не сме дръзки срещу статуквото, защото сме загърбили свободата. Настроенията продължават и в „Ююююююю, Господи…“, където поетът призовава духа. Животът се е обезсмислил: „Животът тук свършва, откъдето започва“ – е печалната констатация, „смъртта шета из къщите“, а „улицата е общият хол“. Лирическият Аз предупреждава за възмездието: „И няма да има милост за никого –/ ето файтоните с убитото детство,/ ето каруците с мъртвите каруцари,/ ето катафлката на кучкарите с телени примки…./ Няма никой да се измъкне от изкуплението,/ колкото и далеко да се заселите,/ колкото и дълбоко да се окопаете,/ колкото и внезапно да си отидете…“ И вместо да полети, човекът стои „като наказано завинаги хвърчило“, защото не е свободен. В „Пет етажа над земните крача“ лирическият герой неистово желае свободата: „Искам да сляза оттук –/ през балкона –/ в задния двор на въздушната ни взаимност…/ Да потърся дивите ягоди…/ Да изтръгна на смока езика./ Да се изкискам на белите дяволи./ И на воля да се навикам…/ и да скоча в реката със дрехи,/ и да вдигна пръски до Бога…/ И да сложа птица във пазва.“ Рефренът в „Най-големият смисъл е да мислиш“ е „мисли“, многократно повторен, защото означава „бъди свободен“: „И дори когато те си мислят,/ че те убиват с удобство,/ че те превземат с устни и хоботчета,/ че те пипкат с пипала и пръстчета,/ когато ти викат ууу и ура,/ когато те давят в улеи и елеи,/ когато са завързали отзад ръцете ти/ и са те изправили гол на позорния стълб,/ ти мисли, ти мисли, ти мисли,/ че си свободен,/ че си освободен,/ по-свободен от освободения,/ по-освободоен отвсякога,/ дори когато те материализират отново.“ Хуманистично е посланието да мисли за „мислещите си съмишленици“, „милозливите“ и за „тези, които храчат врабчета от кръв,/ за да имат гълъбите какво да кълват!“ А всички знаем на какво е символ гълъбът. В „Песента на врабеца“ става дума за свободата в клетка: „И дойде на този пазар,/ и дойде на нашия птичи пазар,/ за да разгледа внимателно всички кафези –/ който влезе – да не излезе./ Ах, ето го – входът безизходен на моята клетка:/ здравей, безстенно разчупено пространство!/ Здравей, въздух решетъчен!“ Поддадеш ли и предадеш ли веднъж свободата, не се надявай отново да я извоюваш. Упрекът е много силен с въпросите: „Но кой от нас е приказвач на събрания?/ Кой от нас е Мегафонът на мегафоните, довели ни до безразличие,/ до безличие, до безприсъствие в наличие!“ Сходно е посланието и в „Птица“. Неистов е стремежът към свобода на птицата, която влетява в стаята след някаква дребна мушица. Можем да провидим посланието как е възможно да погубим свободата си, колко ставаме уязвими, когато се увлечем по материалното. Панически, изпаднала в ужас птицата отчаяно търси изход от стаята, за да е отново свободна:
Не блъскай в ужас витите криле,
не вдигай врява пред лицето Божие.
Недей кълва от тънкото перде –
и аз съм търсил този път – не може.
Аналогията е между птицата и поета, защото те еднакво обичат Свободата. Кафезът като символ на несвободата срещаме и в „Сън“: „Старчето с лице на дете/ ни гледа зад железни решетки./ Това е клетка на зоопарк“. Персонажи са Иисус и Мария. Спасението е в децата, които ще бъдат по-чисти и морални от възрастните и ще донесат промяната: „След малко голото дете,/ пробило прозрачната си пирамида/ ще притича по паважа от черепи,/ ще се втурне към светлините на града/ и ще продължи нататък…“ Темата продължава и в „Мъжката птица“: „Тя е последната птица,/ самородно щастлива,/ понякога реактивна и рискова,/ възпроизвеждаща разплаканото око на огънчето,/ което я взриви/ и ударната вълна я отнесе чак на Седмото небе./ Тя нямаше как да се катапултира/ от кръжащия си сърдечен полет,/ но вместо да се приземи в подземията/ на Божи гроб, тя реши да издигне духа си до нови селения…“ Поетът напомня за затворения, ограничен, несвободен живот при соца: „Преди да отлети завинаги/ не бе освободена/ от задълженията си на граничния знак./ Но приживе надълго проряза/ възмутените въздушни полета./ И затрупа хорските ни хоризонти/ с облаци от звукописи. Още се реят редовете/ на нейните непреводими смисли,/ още се разчитат любимите й изражения,/ любовните й кръстове, издигнати в името/ на Великия Въздушен пешеходец.“ Лирическият Аз разпознава себе си и като част от естествената божествена верига, част от тези, които са били преди него и ще бъдат след него, неразкъсваемо звено от космическата верига. Птицата като символ на свободата е главен персонаж и в „Миропомазване“: „птица, която не пее в общия хор,/ нито в общите химни,/ и която не боготвори благоприличните трели./ Тя не гугука върху капандурата/ на малката мансарда,/ в която Последният поет будува,/ но понякога остава да нощува при него –/ в сиропиталището на меланхоличните ангели.“ В „Сънна душа“ лирическият Аз отчаяно и трескаво търси изхода: „Къде е изходът на този дух?/ Къде е Изходът на този въздух?/ На кой етаж не спира асансьорът/ в небостъргача на кварталната топола?/ Заспал завинаги е тъмният човек,/ изстискан, и изсъхнал,/ малодушен,/ висящ във въздуха на своя клон,/ самият той е повече от клоун –/ небесното плашило за обесени…“ В „Огнено бдение“ Румен Леонидов отправя посланието, че няма значение на какъв език са изречени вярата, молитвата, защото са универсални, важното е да достигнат до сърцата и душите на човеците. Възнесението на вярващите е Свобода, самата Вяра е Свобода. А Богородица, преподобната Стойна и шестокрилите помагат на нуждаещите се, включително да постигнат Свободата.
Антивоенна творба е „На човека всяка разновидност на живота му…“: „В този свят мирът повтаря всичко,/ което войната му диктува,/ докато мирът сънува,/ докато човекът в него спи.“ Пацифизмът е неотделима и много съществена част от хуманизма. Нормално е човекът да се стреми да живее по-добре материално, но когато това е единствената цел в живота му, става страшен, защото „За една чиния леща/ ще убие Авел,/ за едната къщичка или дреха…/ За властта си той ще вади нокти,/ ще изважда на роднините сърцата/ и ще всява страх сред себеподобни…“. Човекът е едновременно „Толкова голям и малък“, едновременно е чудо и чудовище. Антивоенен момент откриваме и в „Животът продължава да ни превъзхожда“.
Веротърпимостта е съществена част от хуманизма. В „Аллах“ става дума за верската търпимост и приемането на другия, различния. Поетът отправя посланието, че Бог е един, само е наречен различно в отделните религии. Затова лирическият герой, макар християнин, отправя същата молитва към Аллах:
Моля те, помогни на лошите
да станат по-малко лоши и на добрите –
още по-добри…
С това послание и позиция лирическият Аз заключава: „Прераждането ми е приключило“. Тази философия е предел за хуманизма. В „Богомилие“ се чувстваме като в единен универсален световен храм, в който съжителстват всички вероизповедания, без да се мразят и воюват помежду си. Защото религиозната и верска нетърпимост и омраза са погубили милиони хора. В книгите на Дичо Зограф „Единният Бог е дете“. Всички религии проповядват съчувствие, състрадание към болките на човеците, търсят спасението.
Хуманистичният патос на Румен Леонидов търси моралната чистота. В „Стената на плача“ става дума за чистотата на човешките ни души. Основното послание е в шепота: „Ако докоснеш стената/ с пръст и те опари, значи си чист!“ Ако направим честен и откровен самоанализ пред съвестта си, неизбежно ще достигнем до извода, че няма светци, но може все пак да сме праведни в живота си. В „Преподобната светица“ главен персонаж е преподобната Стойна. В биографията й има мистика, подобна на тази при Ванга. Особено силна е хуманистичната струя, защото с цялото си сърце и душа светицата от невръстна се е отдала „на околните да се излекуват от различни болести“. Но не може да помогне на болната женица, въпреки горещата й молба към кого ли не. Защото е светица и Господ е решил да я прибере около „Него Си“. Болезнени са стиховете и картините за смъртта на децата и майката, която „косите си скубе“ от трагедията. Призовава Всевишния, който носи любов. Главното послание гласи, че „онези, които осветлят житието си,/ са живи светилници, и тях ги прибират по-рано./ Защото тях ги прибират по-рано./ Защото не са допуснали да се омърсят и са успели да/ укротят небесните теглилки на бесовете си.“ За да завърши с универсалното хуманистично послание, че всеки човек носи някаква дарба у себе си, подарена му от Създателя: „И са видели/ колко необикновени могат да са обикновените хора,/ преподобните на Бог човеци.“. В „Прекръстване на кръста“ отново главен персонаж е преподобната Стойна със своята морална чистота. Поетът отправя посланието, че вярващият винаги може да разчита на Бог. Посланието гласи: „Който не си чисти нуждите,/ кръстът му първо се кърши“. Спасителна е целувката на Кръста като символ на Вярата.
Важна част от хуманизма е предупреждението за неизбежно възмездие за сторени грехове. Във всеки от нас съжителстват ангелското и дяволското, сатанинското. Лирическият герой споделя: „Аз съм обвинителят и подсъдимият,/ и още аз съм палачът.“ И от нас зависи за кого ще отворим сърцата и душите си: „Отново ще си грабнем шапките забравени,/ когато се забравяхме от крясъци,/ когато ругаехме възторжено небето/ и когато/ потъвахме в зелените вълни на любовта./ Събличахме натрупания срам/ и го захвърляхме на пясъка/ и се прегръщахме и падахме,/ и падахме, и падахме, и падахме…/ Край. Къде сте, братя охлюви,/ къде са слюнките, с които ви заплюхме –/ плюйте ни!“ Идва Спасителят и носи Надеждата: „И в процепа на хоризонта/ виждам други хоризонти,/ и още по-нататък виждам онзи,/ който ме е донесъл, и нарекъл, и обрекъл/ да бъда лъч в утробата на мрака.“ Сходно е посланието в „Проглас към бъдните“: „Последният човек, последният човек върви към нас“. Лирическият герой го характеризира:
Без пол. Без Библия. Без знаме.
Той няма име. Няма глас. И памет.
До такава степен се е обезличил, че „не се усмихва… И няма гъдел.“ Последният човек е безчувствен и с това е страшен. Обезличил се е до неодушевено същество:
Върви човек, а виждаш – гола кукла.
Върви без срам. Върви – и си пиука.
Той е предводителят на всички нас, което е тотално трагично, защото е „човек без род. Без детство./ И без майка./ Върви сред нас/ Безчувствен като тайна.“ Апокалиптична е картината в „Проглас към България“:
Трамваят бе пиян и празен…
Пердашеше през празничния мрак.
И ангели със поглед адов
седяха там и пушеха трева…
Седяха там и пушеха трева.
А в ъгъла – крилата им отрязани –
търкаляха се в кървавата каша…
Летеше тоз трамвай, пиян и празен,
излиташе душата наша…
Човекът до такава степен е паднал морално и духовно, че е достигнал предела на падението, защото е допуснал в него дяволите да надделеят над ангелите. Трамваят може да се приеме като символ на България. Поетът припомня за убийството на Ботев, за да ни отрезви и предупреди, да покаже колко сме греховни, за което плащаме и Бог ни наказва. Ангелите се съвземат, „Лети трамваят озарен,/ към ново просветление“. Надеждата на лирическия Аз е в промяната: „Ноевият ковчег се веч задава./ И той ще ни завари – сто на сто –/ учудени и удивени, но удавени.“ Тревожен е въпросът на лирическия герой в „Нашествието на новите гъсеници започна“: „Не чувате ли как изяждат хлорофила ни,/ как бъдещите плюшени криле растат/ за сметка на листата?“ Посягането и безумното отношение към природата под командата на властта е пагубно за човека. Духовността е останала на втори план за сметка на стомасите. Страхът е парализиращ: „И с лепнат показалец върху устните/ ще шепне: „Шът! Ще ги разсърдим!“ Лирическият Аз предупреждава: „Пълзи към нас собственото ни нашествие!“ Апокалиптични са картините и в „Додето джапа с посинели нозе…“. Лирическият Аз жадува човекът да се промени към добро:
Ще хрясне обаче последният гръм.
И ще престанем да бъдем животни.
Човекът трябва да се стресне и опомни, да преживее душевен катарзис:
И удар ще срути вселенския зид,
и ще раззине гърла онемели,
на две ще се сцепи въздушния щит
и ще запърха в гърдите ни хелий…
И някъде огън ще вирне глава,
и ще се впият в очите ни нокти,
ще лумнат косите ни като трева,
и ще падне месото от кокала…
Сякаш Бог е вдигнал десница и въздава възмездие на грешните човеци.
Нищо не може да остане скрито, в последна сметка всичките ни дела излизат наяве и ще платим за сторените грехове – това е главното послание във „Ватикана“. За грешния човек и неуспешния втори опит на Бог да сътвори нов нравствено чист човешки род става дума в „Покаяние Господне“:
И стори ги Господ себеподобни,
но не и богосъщни…
Създаде ги със същата външност,
но отвътре с греховна същност…
И поправи Господ своята грешка,
като изпрати им всемирен потоп…
Но Той предупреди Ной, праведникът,
за приближаващия порой.
И отново рода им человечески
се развъди…
И злодеянията им земни –
плъпнаха навсякъде…
От кого Господ прошка да измоли,
пред кого Господ да се покае?
Не знае…
И предупреждението, че ако днешните хора не се вразумим и продължаваме злодеянията си, живеем в греховност, безчестие, отдадени на пороците, повече от сигурно е, че Създателя ще се отрече от нас и ще има трети Негов опит за ново морално чисто човечество. В „Свети дух“ срещаме Ботеви тонове и асоциации:
… гарвани грачат ли, грачат, тръните
тръпнат, изтръпват…
Натуралистичните картини предупреждават за наближаващия апокалипсис. Началните стихове на първите четири строфи в „Псалм“ са разтърсващи:
Някой ни отучи да летим.
……………………………………..
Някой ни е стиснал като в длан.
…………………………………………..
Някой ни вкопава през нощта.
………………………………………….
Някой приземи ни до един.
Спазматични разтърсващи са стиховете:
Господи, остана без Родина.
И без семе Твойто потекло.
Отчаянието е тотално:
Толкова души, а няма дух.
Няма изход, няма очищение.
В „Просфора“ лирическият герой се обръща към мъжете, които „всички пият и пушат“, отдали се на греховност и ги предупреждава недвусмислено:
…вие да не сте луди? Това място е свято или
искате веднага да умрете“ И през цялата ви смърт да
не можете да се издължите?
Помага и духът на преподобната Стойна, а просфора – небесният хляб – е спасителен за хората.
За да настъпи промяна в живота на човека той трябва да се отърси от страха и примирението. В „Пълнолуние“ апатията е обсебила лирическия герой, силно въздействат апокалиптичните картини. Нарича сърцето си „змийско“, усеща „вселенски страх“. Страхът е причина за примирението, за всичко: „… кой позволи на страха да ни сплеска/ с люспести длани и да ни стъпче с петите си/ в лунната кал?…“ Апокалиптични са картините: „мрак“, чуваме „хрипове“, „вой на сганта“, човеците „крещят“, виждаме „тълпи от тапири“, които „прииждат“ и „връхлитат“, готови да пометат всичко пред себе си, да го унищожат…
На всичко това Румен Леонидов противопоставя духовността, която той вижда като спасителна за човека. В „И няма смисъл от безсмислия“ душата боледува: „Душата капе, разкапва се и вече/ се оглеждаш до ушите в локвичката на душата… И никакъв хранител-ангел,/ и никакъв рогат спасител, дявол да го вземе… И няма кой да ти подскаже,/ че допотопното спасение е Ной!“ От всичките животинки, гадини и семена Ной взема по седем, само един е човекът, защото той е най-недостойният, допуснал е да отчая дори своя Създател. Главно със своята лакомия, самозабрава, жестокост, антихуманност.. Лирическият герой в „Хайде да разходиме ботушите“ се обръща към любимата: „Хайде, скачай в устата на ботушите –/ натъпчи дъха им до петите,/ в гърлото им заседни!/ Стига милосърдие!/ Скъсай им подметките, разлепи им здравето,/ само да сме здрави! – давай!“ Зове за промяна в живота на греховния човек: „Толкова трудоденонощия си плакнала/ пране и си мила мръсотиите/ във банята,/ че ако поискаш някога да ти платя,/ както плащат на жени за чистене на къщи,/ аз ще трябва целия да се продам,/ целите си да продам/ или/ да си пръсна патетично/ глобуса/ насред площада…“ Само духовният, интелигентният човек владее мярката. За това колко важна е мярката за всички човешки неща и действия става дума в „Какво да ви изпея за спирачките“. Само духовният човек със своята интелигентна чувствителност, която е най-важна, усеща кога трябва да спре, за да не прекрачи границата и да не навреди. В случая Спирачките са символ на Мярата. Прекрачването на мярата е причина за нещастията, които се случват на човека:
Какво сме ние без спирачките!
Ще глътнем по инерция чашка повече,
безсмислено ще хлътнем по кокетките,
безмилостно ще сгазим слабия,
безсъдържателно ще се държим с по-силния…
Какво изобщо можем без спирачките?“
Човекът е способен да унищожи „все за истинското благо на човека“. В „Събирачът на сънища“ Аз-ът се самоопределя: „Това съм аз,/ вграденият човек,/ зазидан в зърнохранилището на духа.“ Отново се появява детето, което с „убитото минало се гушка в умъртвеното настояще.“ Детето е духовно чисто, защото животът все още не е успял да го поквари: „Върху покрива на моя стъклен сън,/ с огромните крила на своя страх/ едва-едва пети прибра/ и кацна/ едно дете на розов ангел“ („Върху покрива на моя сън“). Духовно и смислено живеят само тези, които са намерили Смисъла („На кого да благодарим, че се родихме“). Недуховният човек е и завистлив (“Крайгробие“).
Духовен човек е вярващият. Затова в редица стихотворения на Румен Леонидов Вярата е в центъра на творбите. Във „Въглищарят“ лирическият герой отхвърля с ужас „Князът на Преизподнята“, а търси „Единният Бог“. Бог е приел образа на въглищар, който невидимо броди сред хората и наблюдава делата им. Едно от най-светите места е Божи гроб. За него става дума в едноименното стихотворение. Това свято място е могъщ поклонически духовен топос, абсолютно духовно място, където витае духът на Иисус Христос, където „приижда музика, невидимо отникъде“. Човеците на това място се зареждат с духовна енергия и се пречистват. Става дума и за предателството на Юда, пред чиито двери „са разпилени няколко шепи сребърни талери“, символизиращи 30-те сребърника за предателството му. Лирическият герой е предизвикан да си зададе най-сложните екзистенциални, метафизически и философски въпроси: „Къде съм? Кой съм? Защо съм?“ Единственото спасение е да се отрече от дявола. Но и Юда вечно ще изпитва „болката на предателя от поредния му живот“. Това е възмездието, заради неговото предателство. Финалът на творбата е полифоничен:
Бедният Юда,
ковчежникът на Христос…
В „Кръстовден“ Богородица е с Младенеца в ръце. Появява се и писателят Виктор Пасков. Неистов е стремежът на лирическия герой да опази образа на Богородица, изобразена върху стената като икона. Тя не трябва да изчезне, защото е Божията майка, която ни е необходима като въздуха, защото е въплъщение на Вярата:
Няма ли кой да спаси Майката
на Спасителя?…
е спазматичният вик на лирическия Аз. „Покръстване“ е разпъването на Кръста на Божия син, който:
Нито човек е, ни Бог, а идея…
Светъл. Безплътен. Безсмъртен. Насъщен.
Вярата е запокитена и това е най-страшното:
Той е Спасител. Спасените вчера
вече отказват да бъдат спасени.
Няма апостоли, Тайни вечери…
Няма любов, а само неверие.
Няма „Разкай се!“, няма промяна…
Звяр е човекът, без Бог си живее.
По-добре е и нас да ни няма,
нежели и Господ да подивее.
Така е без Вяра в сърцата и душите човешки. Благородна спасителка е Богородица в „Матер Божия“:
Кой ще чуе цигането,
как се моли, как се вайка…
Чува Богородна майка,
кръст полага връз челцето.
Благодарността на майката към богородица е от дъното на душата и сърцето й:
Ой, сполай ти, Богородна,
целба стори, нанка чедо,
че отпрати в преизподня,
черна хала с виме черно.
В творбата срещаме фолклорна стилистика. Бъдни вечер е в центъра на едноименното стихотворение. Чедата на Бог „не вярват в добрината“ и:
Дето минат, пясък никне,
дето стъпят – все пустиня.
Вместо извор – суша бликва,
вместо глина – мръсна тиня.
Хората „людоедстват и се смеят“. Лирическият герой е отчаян и се обръща към Бог да сбере „вси светии“ и „люде свестни“:
И земята обърнете,
мор пратете, черна суша,
че дошло ми е до гуша
да им гледам бесовете.
Трагично е, че „Най-човешкото умира -/ милост, свяст и състрадание“. Дори Божията майка е дотам отчаяна, че със спонтанна болка възкликва:
Няма смисъл да те раждам!
Бъдни вечер се отлага…
В „Ако Лазар“ лирическият герой толкова се е отчаял от човека, че не иска да е Лазар, да стане и да заживее отново с човеците. В „Сретение“ преподобната Стойна се е превъплътила в електрическа крушка, която „засиява в жълто“, за да покаже пътя на търсещия вярата и той да я намери, достигайки до „плочата с орела“. И всичко невидимо става видимо и предвидимо, и „от подземието бликва светлина“. В „Конюшната на светеца“ поетът отправя универсалното послание, че всичко свързано със светеца е свято. В „Седмолъчният“ психологически вярно и проникновено са предадени вълненията и преживяванията на лирическия герой при усещане на незримото присъствие на Бог:
-Боже, това е Иисус, това беше Иисус!
Чувам се да викам с цяло гърло, преизпълнено
с виновност и възхита, с вълнение
и съкровение, викам, разполовен между учудване
и страхопочитание, викам до побъркване.
Ето как си представя лирическия герой човечеството:
Ден преди това наяве си мислех, че искам,
човечеството да бъде оркестър, да се сбъдне
като хармонично единство на милиони оркестранти,
които свирят без партитури и без диригент.
И да си знаем значението, звучността,
взаимната зависимост, завършеност, загадъчност,
и от всички, и че от всеки един зависи всеобщото
и едновременно засвирване, разсвирване
и развихряне в завършеността.
Основополагащите седем букви са „Да бъде Бог!“ В „Дадености“ Бог е Светлина! Бог е:
… спусната прозрачност,
видима невидимост, искряща девственост,
неземно същество, съновидение,
унесено в самотрептене, ощастливено
от самопоявата си, от върховната си празничност.
И от цялата безплътност на плътта, защото миг си,
зачеваща вечност…
………………………………………….
Човекът е Чистилище.
Между себе си и срещу себе си.
И екзистенциалните въпроси:
Къде е Божието?
Къде е човещината в Бог?
Къде са чедата на човеците
и синовете Божии?
Поради всички свои особености поезията на Румен Леонидов е дълбоко екзистенциална. В „Бяс“ поетът поставя важни универсални екзистенциални въпроси. Персонажът е виещото към звездите овчарско куче, което сякаш търси отговорите на най-сложните въпроси за човека на фона на пасящите овчи стада. Болезненият вой на изтерзаното куче към звездите не дава отговори на въпросите за Битието. Основното послание откриваме във финала на творбата:
Бездарно е да си овчарско куче.
Жестоко е от вълк да си спасен.
Асоциативно се досещаме за „Пасторално“ на Първан Стефанов, защото имаме сходни послания. Унижението на кучето можем да приемем като символ на слабия човек, който е спасен от вълка. Парадоксът постига усещането за универсалност и полифоничност. Как да познаем и усетим доброто, ако го няма злото? И в най-лошия има нещо добро. Светът, човекът, индивидът не са само черни или бели, символите не са крайни.
Мълчаливецът в едноименното стихотворение наблюдава мъдро и е неуязвим за злобата на тълпата, с мълчанието си я притеснява, респектира, парализира, обезсилва ръката, която иска да му причини зло. Мълчаливецът е с „бяла“ душа, той е духовно чист за разлика от тълпата: „А ние настървено плюем думите,/ с най-мръсната вода на делника“. Тълпата е разколебана, защото „няма, няма за какво да му избиеш зъбките“. Той мълчи „прекрасно“, красиво и гордо е неговото мълчание. За „Спящият палач“ ключово е първото изречение на отделните части: „Недоволствам от живота“. В творбата става дума за Смъртта и Смисъла. Първият начален стих от „Възкресение на третия ден“ е „Смъртта е най-личното откритие“. Мисълта за смъртта е най-осмислящата мисъл, защото зове зрящите, духовните да открият собствения Смисъл от мисията им на земята. И същевременно утвърждава вярата в отвъдния по-добър живот, продължаващ след земната смърт, в безсмъртието:
дори за мрака,
който чака
да се превърне в светлинка…
За примитивния, бездуховния:
Смъртта за смъртния е ужас, страх, чистилище.
А за безсмъртния е изход и спасение.
И входилище.
За съжаление:
Но само живият убива и руши.
И само живият нехае
за живото страдание.
Това е антихуманната същност на човека. Смъртта изравнява всички ни, тя е край за бездуховния и ново начало на духовния, който се е ровил в себе си и е достигнал до прозрението. Макар че всички сме с „общ Баща“, все пак сме духовно различни. Поетът възхвалява духовността, вярващия духовен човек. Духовните проглеждат, че след земната смърт ще придобият „И друг кивот./ И друго планетарно жителство“. Смъртта е безсилна пред зрящите, възвисените и достигнали до прозрението, че в последна сметка човек е безсмъртен. Лирическият Аз кани смъртта на гости, защото не се страхува от нея. Но мисълта за смъртта прави:
Добрите още по-добри,
а лошите – по-малко лоши.
Лирическият герой се моли на Господ да пощади и облекчи страданията на болните, нещастниците. Рефренно звучи стихът „Милост за всички болни!“ Творбата е апотеоз и възхвала на духовните хора, защото „калта без дух се разпада на прах“. А „благите“ са „солта на земята“. „Възнесение“ говори със заглавието си. Човекът е двулик Янус, който носи в себе си Добро и зло, които са във вечно противоборство. Сами трябва да изберем на кого да дадем превес в душите и сърцата си:
И се раздвоявам:
едното ми същество се събужда,
другото продължава
да бъде непробудно.
В „Глад“ Румен Леонидов поставя неразрешимия въпрос грях ли е, ако убиеш при самозащита? Това е централният екзистенциален въпрос в творбата.
Румен Леонидов е убеден, че поезията, изкуството защитава хуманизма, свободата, то е ексистенция, сочи Смисъла и се занимава с всички най-важни Битийни въпроси за човека и неговото съществуване. „Възхвалявам мързела на талантливия“ е възхвала на таланта и изкуството, своеобразна характеристика на талантливия. За обикновените „Той дреме в нашите очи на припек“. Неталантивите не признават творчеството за труд. Талантът не го блазнят облагите, не ламти за материалното и „плюе на финикийския ни труд“. Талантът се труди в нощната самота, докато другите блажено спят той будува и сътворява изкуството си. Неговият труд е по-изтощаващ от най-тежката физическа работа. Талантливият е великодушен: „Той никого не мрази заради омразата/ и никого не гали, за да му е хубаво,/ той гледа ни като деца“, „не хленчи“, „не иска хляба ни“. Талантливият е Свободен!:
Защото пее той каквото иска,
защото пее той, каквото мисли…
Той е „Сиамски близнак на свободата“ и „всяка нощ се бори с боговете“. Докато обикновеният неталантлив е „бездарен, носител на ламтящи ноздри,/ носач на нисички поклони,/ от нули нуждаещо се нищо,/ и отчаян от денонощното си трудоскудоумие,/ ще крещи във хор с нас:/ – О, искам власт!“ Искането е трикратно повторен кънтящ рефрен.
„Прашинката от Бога“ е посветено на поета Иван Методиев. Смъртта на поетите „обрича читавите читатели/ на допълнителна обществена самотност. И самота.“ За душата на дървото става дума в творбата, за прозренията на поетите. И те са разпъвани на кръст като Иисус, имат своята Голгота и своите кръстни творчески мъки, сякаш ги заковават с гвоздеите като Него. При хората на изкуството има мистика, мъките и стенанията им са жестоки, защото борбата в тях е между плът и дух те са символи на духа. Във финала на творбата Румен Леонидов споделя за приятеля Поет: „Щъркел, замислен и загледан/ в течението на времето,/ което се влачи като река,/ от която е невъзможно два пъти да излезеш.“ „Сбогуване с принуда“ е посветено на Христо Фотев и в него поетът прави характеристика на Фотевата поезия: „Още приживе стиховете му/ приличаха на своя създател,/ а той на фина стъклена чаша…/ Той бе Малкият принц на любовната ни лирика.“ Нарича го „инструмент за поезия“, „като Федерико Гарсия Лорка, като Димчо Дебелянов“. Леонидов поетизира подбрани биографични моменти от живота на Христо Фотев, екзалтациите му, защото просто живееше като Поет. Много поетично е „Ключарят на залива“.
„Паника“ е с мото от Владимир Висоцки. Стихотворението е възхвала на поета. Творбата е написана в стилистиката на Висоцки и говори за способността на Румен Леонидов за поетически превъплъщения. С творчеството си Висоцки е безсмъртен:
Бездарно лицемерие на сноби –
По дяволите, късните ви грижи!
Пред вас поетът вечно ще се движи,
дори и с катафалката към гроба!
В „Декември“ вероятно става дума за Пушкин и дуелът му с Дантес. Румен Леонидов е убеден, че поезията, литературата, изкуството могат да променят света:
Светът едва ли ние ще оправим,
но ний ще промениме тоя свят.
Ще доживеем с теб до януари
и ще загинем някъде през март.
В „Син на своя заровен народ“ става дума за Никола Фурнаджиев. Поетът се възхищава на могъществото на стиховете му: „Той и на 100 години притежава мощността на небесна електроцентрала, стиховете му имат силата на токов удар, който преминава през сърцето и се оземява в дъното на гените ни.“ И продължава: „Той е първият и последен катедрален български поет, който въздигна собственоръчно огненото си затишие в отвесен храм, в който не заглъхват и до днес стоте му камбанарии. Той извиси до небесата земността си, земността на своя витален и заровен народ. И се посвети да му служи като съчувственик, състрадалец и съболезновател. И се превърна в най-мощния дъб в гората на изящната ни лирика, която започва преди Орфей и се губи някъде в днешните адове на реалността. Дъб, който с буцестите си корени чува тътена на подземния вятър, знае езика на подземните риби и умее да се целува с блясъка на мълниите. Появата му е природно чудо, имащо способността да се превъплъщава от човек във вълк, от дете в куца птица, в страховита и весела чума, крачеща през грозните гнезда на гибелта.“ В „Бял кон“ можем да тълкуваме отношението към белия кон като непоносимост към духовната чистота. Апотеоз на изкуството е поантата на творбата – Книгите, зографът, живописецът Дичу. Примитивните могат да те убият заради дарбата ти – дори за това трябва да е подготвен талантливият. В „Ръкопис“ поетът споделя:
Записвай дяволското слово…
Изрязва бичът;… Сво… бо… да…
И буквите на ереста,
по твоя гръб димят отново.
Дарбата убива дори смъртта. Словото, буквите възвисяват („Горящи букви“). Неунищожим, неугасим е техният пламък. Угасени, те възкръсват за нов живот, защото докато тялото е уязвимо и смъртно, душата е безсмъртна:
Вдигам ръка и започвам да ги гася
с два пръста като черковни свещици,
а те отново и отново припламват…
С най-силната светлина гореше буквата Азъ.
Най-важен за изкуството е автентизмът. Само истинското, изстрадано изкуство, родено от болката, преминало през душата и сърцето на Твореца е безсмъртно – това е главното послание в „Погребението на мъртвородените“. Мъртвородените фалшиви, неискрени стихове са обречени предварително. Това го разбират само истинските поети. Безсмъртни са само хората на изкуството като Леонардо със сътвореното и оставеното след себе си на човечеството („Кажете му“). И философи като Лаодзъ, който твърди: „Да си просветлен, означава да опознаеш себе си.“ Всички те са пратеници и посланици на Бога на земята, за да облагородяват и възвисяват човеците. В „Пазителят“ става дума за Тайната книга, в която е съхранено човешката познание. И съветът на пазителя й монах: „Научи се да четеш невидимото четмо“. Лирическият Аз в Тайната книга „търси изгубеното Слово“.
Поезията на Румен Леонидов поставя на фокус ценностната система на съвремието, обхванато от всеобща склонност към малодушие, компромиси и егоизъм. Изучаването на човека във всичките му проявления е обект на поетичното му внимание. Той съзнава, че ако позволим да се проявява само красивата и порядъчна страна на човешката природа, ние никога няма да узнаем абсолютно нищо за тайните и бездните у човека, а именно това е, което го интересува. Особено го вълнува човешката същност и дехуманизацията на човека, обезчовечаването му, обсебилата го алчност, липсата на съчувствие, състрадание, съпричастие, безчувствието му към чуждата човешка болка, което е опасно за самото съществуване на човечеството.
Румен Леонидов прави видимо неясно подозираното. Споделеното, казаното и недоизказаното, нюансите на загатнатото и премълчаното, силуетните или отчетливи образи в зоната на видимото и невидимото се дообясняват в дълбокия му словесен свят. Търси къде човекът може наистина да се преоткрие чрез мъчителното съзряване на душата. Чрез неговата поезия проумяваме, че извън общуването на ниво съкровеност, изкуството става безпредметно, то се изражда в предвзетост и лицемерие. Този поет не се колебае дали и доколко може да изповядва и разкрива душата и сърцето си пред другите, а го прави, поемайки риска. Защото е невъзможно да се създава изкуство, ако авторът не се разголи поне малко. Неговият поглед е остър и истините, до които стига, са много горчиви.
Експресията в поезията на Румен Леонидов е притушена, няма взривни поетични избухвания, защото той разчита на вглъбяването и тишината, които предразполагат към дълбок философски, екзистенциален и метафизически размисъл. Той преминава неусетно от свободния към класическия стих и обратно в едно и също стихотворение, запазвайки поетиката и стилистиката на творбата.
В стиховете си Румен Леонидов ни води на различни места, вървейки по следите на своите духовни предчувствия, към знаците на своите интуитивни проникновения в задграничното. Силен е усетът на поета за детайлите, многообразни са културните алюзии. Неговите стихове са като образи на паралелни светове на сътворения със слово философско-лиричен космос. Тази поезия е напрегнат размисъл за съдбата на човека. Стиховете на Румен Леонидов са белязани от тихата естетика на вглъбяването, преклонението и светостта.
Библията е негов пътеводител в поетичния му свят. Нови молитви можем да наречем някои от творбите и циклите в неговите поетични книги. Това са личните разговори на Румен Леонидов с Бога, като в едно знаменито стихотворение на Константин Павлов.
