Никола ИВАНОВ, литературен критик
Още с появата на книгата с разкази на Йордан Йовков „Ако можеха да говорят“ Георги Цанев и Атанас Далчев определят сборника като „роман“. Те наистина имат право да нарекат така сборника с разкази, защото циклите са организирани по начин, който създава хомогенност. По-късно Светлозар Игов утвърди подобно разбиране, като акцентува върху възможността автентично привличащи се разкази, обединени около един център да се определят като роман. Подобна е ситуацията и с друг Йовков сборник с разкази – „Вечери в Антимовския хан“. Обединителен център в този сборник е ханът, а в „Ако можеха да говорят“ – това е чифликът. Обединява ги главно мястото на протичането на сюжетните действия. Разбира се, че може да има и други обединителни центрове – например един и същи герой (герои), както е например в „Бай Ганьо“. При това всеки от тези разкази съществува напълно независимо от останалите в сборниците като напълно пълноценен и завършен.
Тази теза потвърждава с романовото си творчество Николай Табаков. Често определени глави или откъси от неговите романи са обособени като самостоятелни разкази и публикувани отделно това не личи изобщо. Разбира се, понякога Табаков прави леки, почти незабележими козметични промени, за да зазвучат по този начин.
В това се убеждаваме от сборника му „Р-Р-Разкази“. Включени са 21 творби, част от които са сътворени като отделни разкази, а другата част са глави или части от глави от негови романи. Както често споделя Николай Табаков, Радичков също смята, че водещият жанр в българската белетристика е разказът. Въобще съществува твърдение, че разказът е „царят“ на литературата. Защото се смята, че това е най-трудният литературен жанр. Макар че можем да се отнесем с известен скептицизъм към подобни мнения, но дори чисто статистически като че ли най-малко не само в българската, но и в световната литература са майсторите на разказа, особено на късия разказ.
Николай Табаков несъмнено е автентичен разказвач, който разчита на конкретните си преживявания и наблюдения върху живота в ежедневните му проявления, които умее да обобщи и универсализира. Неговите образи са събирателни. Той прави литература без маниерност, без да смуче от пръстите, защото е автор с биография. И ако потърсим корените на неговото творчество, ще открием традицията на Вазовите „Чичовци“, на героите на Ивайло Петров, на персонажите на любимия му Радичков.
Вижте само имената на героите в разказите: Анто Пантов, Шаренко Червенков (Шарената Крава), Дядо Плетикрачко, Наско Дири-Биери, Баба Меца, Барабан Капитански, Яни Пумпала, Генчо Трите Платики, учителката Мрънкова, Капризия Примароса, Отец Тилилей, Жоро Пантерата, Кольо Бубалази, Симо Амбажура, Тимо Тъмното, Бай Ушо, художникът Соломон Фишбайн, Пе4тър Масларина, село Фъркуланци, , бай Аристотел, Фут Лунтрия, което на влашки значи „Да си еба лодката“, художничката Лора, Тръпко Сертов Богомилов, Флоро… Имена едновременно обобщаващи, но и характеризиращи, открояващи персонажите.
В част от разказите събитията се развиват в северозападния ъгъл на България, в село Фъркуланци, където се събират границите на три държави – България, Румъния и Сърбия. Действието съвпада с пускането на ферибота Видин-Калафат. Николай Табаков майсторски увлекателно е описал автентичния селски живот – надпреварата между жителите и родовете, съперничеството между героите още от младежките години, комшийската омраза, въплътена в отношенията между дядо Аристотел и Фут Лунтрия във връзка с Мария. И на фона на описваните събития всичко завършва с обобщения: „Тогава на уличката ще изскочи самият живот, разчорлен и страшен. И ще напсува на майка прасето. Животът – едно недоволство. Животът – едно село, забравено от Бога. Толкова затънтено, че не го хваща картографията. Толкова унило, че да се разплачеш. Толкова прокудено, че не може да се върне. На края на света. На края на изконната вяра. На ъгъла на тротоара. На бабината си Райна! И на селската си майна! Ама пък живот, мамка му!“ И как изобретателно Фут Лунтрия успява да отнеме Мария от дядо Аристотел, като я качва на лодката и я заплашва, че ще я потопи, ако тя не му пусне, защото е решил да сложи край на живота си, тъй като жените не му дават. А пък на влашки Фут Лунтрия означава „Да си еба лодката“.
Затова героите на Николай Табаков са особняци, чешити, оригинални, а не сиви, невзрачни средностатистически персонажи. Всеки от тях се бори за свое място под слънцето. Често срещаме интересни и сполучливи обобщения за психологията на жените и мъжете. В „Лудите капитани“ разказът е за част от подвизите на капитан Барабан Капитански, който командва работата на ферибота Видин-Калафат. Той е малко луд, смел до безразсъдство, безкрайно верен на приятелството. Петър Масларина от едноименния разказ е много затворен човек, но със силна интуиция. Истинска сюжетна находка откриваме в „Гледа ли?“. Разказът е патриотичен, но без патриотарство.
Сред най-важните проблеми в разказите от сборника е посланието за Свободата, за личния избор, на който трябва да има право всеки индивид. В „Солфеж, начи“ Наско Дири-бири има връзки с много жени, които се влюбват в него, защото е талантлив и симпатичен. Но никоя жена не може да го впрегне в семейния ярем. В последния момент успява да се измъкне. Дори от интелигентната и с духовна аура библиотекарка Ивета Шац. Когато го уволняват заради поредната любовна история, той не започва отново работа, а става уличен музикант с цигулката и каквото припечели дели с Дядо Плетикрачко – пияница, който никога не е работил, защото е свободолюбив и не може да търпи някой да му нарежда и командва какво да прави. Предпочита да лови риба, продава я и така си осигурява ежедневието и пиенето. Това, което прави двамата сърдечни и неразделни приятели, е жаждата им да са свободни. Дядо Плетикрачко е първият мъж на Баба Меца и тя го изгонва заради „свободомислие“.
В село Фъркуланци се заселват хора на изкуството и интелектуалци като скулптора Боян Бенин („Два леви ботуша“), където търсят допир с природата и автентичния живот. Младият човек говори на Бенин: „Никога не съм подхващал нито държавна, нито частна работа. И знаеш ли защо? Защото сам съм си господар. Не търпя началници, не търпя администратори, никого не търпя! Мразя правилата!… Мога да открадна, мога да гладувам, ама няма да се моля на никого.“
За свободата става дума в разказите „На всички местоимения за спомен“ и „Кой съм аз?“. За опекунството на родителите към децата, за намесата при избора им за образование и професия, които могат да се окажат пагубни. Най-важно е човек да попадне на мястото си.
В „От род и потомство“ писателят прави характеристика на съвременния човек, която е по-скоро негативна: „Че то от компромиси сме станали на едни кръгли, обтекаеми топчета, нямаме бодли, нямаме рога, на едното нищо сме се превърнали. И си приличаме като капки за нос.“ И по-нататък: „Ако хората следваха съветите на по-старите и мъдрите, ако народите знаеха как да стъпят на опита, на натрупаните през вековете пластове човешка култура, сега щяхме да летим след звездите.“ В разказа авторът поставя въпроса за избора – по зова на сърцето или кариерата.
Николай Табаков често използва в разказите си иронията, сатирата, фарса, гротеската и с тези художествени похвати постига трайно въздействие върху читателите и прави по-убедителни посланията си. Така е в разказа „Осми декември“, където са преплетени реални исторически събития, политически и бизнес лица. Показан е хаосът, в който живеят хората и колко уязвим е човекът и неговия свят. Една от най-пагубните страсти на някои е неистовият стремеж да са известни. В името на ефимерната конюнктурна известност такива като Каприсия Примароса са наистина готови на всичко. Ето нейната философия: „Известен ли си, всяка врата пред теб е отворена“. Когато режиосьорът я пита на всичко ли е готова в името на известността, тя и не се замисля: „-Готова съм, какво толкова! Няма да стоя отстрани и да подсмърчам. Да не съм луда!“… „На всичко съм готова.!“ Дори на секс унижения, ако е необходимо. И Николай Табаков сочи убиеца на Джон Ленът, който извършва това именно, за да стане известен. И извода, че не Ковида е най-опасен за човека, а именно тая жажда.
За истинската вяра и лъжевярата става дума във „Вие сте светлината“, олицетворена в лицето на свещеника и наистина вярващите и поведението на лъжепросяците. Но „Господ вижда всичко“ е рефренът в разказа, и ще въздаде според делата – това е основното послание в „Ах, морето“. Силно е и антивоенното послание в разказа. Хуманистичният патос е забележителен в „За изкуството“, където Николай Талбаков настоява, че всеки има някаква дарба, която му е дадена от Бог. Най-голямото щастие е да усетиш дарбата си и да й се отдадеш, тогава ще бъдеш истински щастлив. Мони говори на художника Фишбайн за мисията му: „-Знаеш ли защо си създаден на този свят, нещастнико?… За да нарисуваш себе си! И ако ти не положиш нужните усилия, ако не умреш по не три пъти в картините си, аз ще смятам, че не съм те научил на нищо. Знаеш ли защо умират големите художници?… Умират в картините си, за да живеят във вечността. Ти какво искаш? Да живееш или просто да останеш?“ И отново за Смисъла и Избора… На другия полюс е художничката Лора от „Три пъти режа и все късо“. Тя не е достатъчно талантлива, но прекалено амбициозна. В разказа става дума за несъответствията между амбиция и дарба. Петър Масларина в едноименния разказ е мълчаливец, но чувствителен и интуитивен.
Човешката неблагодарност срещаме в „Бай Ушо“ – добродушен майстор готвач, но наивен. Новодошлият избягна с жена му и децата му. Особена и нетипична е любовта между Тимо Темнатов и жена му. Расъждавайки за Смисъла героят стига до екзистенциалния извод, че „Животът е път за никъде“. Силно екзистенциален разказ е „Изстрелът“. Екзистенциалният размисъл за смъртта протича на фона на лова. За ловците и тяхната страст четем: „О, тези останки от древността! Погледнете ги само!! Те се движат по острия ръб между живото и смъртта с лекотата на деца. Никакви въпроси, никакви съмнения. Вероятно наистина са последните деца на природата. Последните мохикани на античността. За тях ловът не е хоби, те гледат на него като на войнишко задължение.“ И в същото време човекът е най-големият враг на глигана, съответно на природата. Самият Николай Табаков е страстен ловец и риболовец.
За Николай Табаков лудите, неординерните са солта на живота. Към тях спадат хората на изкуството. В „Отново за майсторите“ разказът е за легендарния илюстратор на „Дивите лебеди“ Либико Марайа. Писателят прави възхвала на изкуството и задава въпроса: „Бащи и учители, може ли тя, красотата, да говори на разбираем език?“ И разказва за майсторския двубой във Варшава на поредния конгрес на мира през 1948 година между гениалните художници Владимир Димитров-Майстора и Пабло Пикасо. Двубоят се наблюдава и коментира от световни светила в изкуството и науката. Табаков поставя фундаменталния въпрос за автентичността в изкуството. В „Поезията горе“ авторът споделя за японската поезия. Но в „Три пъти режа и все късо“ пък е поставен въпросът за несъответствието между талант и амбиции, което винаги води до разочарования.
И най-добрите семейства, които изглеждат на пръв поглед отвън – красиви, богати, с успешни житейски кариери, са по своему нещастни в действителност. И те имат своите драми и трагедии.
Във всички разкази от сборника става дума за фундаменталния екзистенциален въпрос – за Смисъла. Всеки от неговите герои е търсил и намерил своя смисъл на живота, а когато го изгуби, настъпват драмите и трагедиите при него.
Николай Табаков умело преплита реалността и фикцията, разчитайки на асоциативното възприемане на посланията, доверява се преди всичко на интелигентния, мислещ и чувстващ читател. Майстор е на природните описания. Впечатляват сюжетните изненади и находки, на места криминалните моменти държат в напрежение читателя.
Една книга има смисъл да бъде прочетена, ако след прочита й не се почувстваме по-бедни. След прочита на творбите от сборника Р-Р-Разкази“ на Николай Табаков се чувстваме по-обогатени и смислени и възвисени.
И главното писателско послание е в разказите от сборника е, че трябва да изживеем живота си пълноценно като открием Смисъла на своя живот. Всъщност въпросът за Смисъла е най-фундаменталният философски екзистенциален въпрос.
В разказите от сборника отново ще се убедим в умението на Николай Табаков да описва природата. С редица картини и описания Николай Табаков убедително доказва дарбата си да рисува със слово и окото си на художник. Както и своята автентична чувствителност. Хуморът и експресивният език са също част от художественото майсторство в романа.
Николай Табаков и с тези си разкази доказва умението си да разказва увлекателно и интересно. Сюжетните изненади държат буден читателския интерес. Криминалните моменти също подсилват художественото въздействие. Повествованието е динамично и не оставя безразличен читателя. Сборникът е поредният безспорен белетристичен успех на този писател.
Николай ТАБАКОВ, „Р-Р-Разкази“, редактор Иван Гранитски, , Изд.“Захарий Стоянов“, 2022 г.
