На снимката: Фрагмент от Томазо де Виво (Неапол, 1790 –1884) Ад, масло, 1863 г. Palazzo Reale di Napoli.
„Божествена комедия“ на Данте Алигиери е свързващото звено между гения Салвадор Дали и енциклопедичната личност Константин Величков. Дали рисува мистичните илюстрации на ренесансовата творба послучай 700 години от рождението на автора ѝ, а Константин Величков прави първия превод на български език на тази запленяваща история, която ни превежда през кръговете на „Ад“-а, „Чистилище“ -то и ни отвежда в „Рай“.
Данте Алигиери
Със сигурност в училище ви е било досадно да четете творбата на Данте, особено ако не ви е запленил неговият стихотворен изказ, но за да си отговорите на много въпроси свързани с творчеството на Алигиери е необходимо да знаете малко повече за неговата съдба и убеждения.
Данте Алигиери (Дуранте Алагерии де Алагериис) е флорентинец като днес неговите изследователи трудно могат да определят датата и годината на рождението му. За него се знае (от собственото му произведение), че е роден под знака на Близнаци, което ще рече, че е дошъл на бял свят след 11 май или до 11 юни, когато в предполагаемата година на раждането му този зодиакален знак е изгрял в този период. Когато през 1308 г. започва да пише епичната си поема, той сам казва, че е „на попрището жизнено в средата“, което пък отвежда към това, че е роден през шестдесетте години на ХIII век. Данте нарича творбата си „Комедия“. Той я създава в продължение на всички години, които прекарва в изгнание.
Бил е принуден да напусне Флоренция през 1300 г., тъй като принадлежи към политическата клика на белите гвелфи. Те се конфронтират с противниците си – черните гвелфи, след като са надделяли над гибелините. Звучи като във фентъзи роман, но в действителност всичко това се е случвало.
Монументът на площад „Данте Алигиери“ в Неапол
Самото произведение е наречено от автора си комедия, а във всяка от трите му части откриваме и анализ на политическата обстановка в Италия от времето на Алигиери. Той е прокуден от родния си град заради своите политически убеждения. Като присъдата произнесена от градската управа е да не се зъвръща никога в родната Флоренция, в противен случай го грози огромна парична глоба и смъртна присъда.
Въпреки многобройните опити да си издейства помилване Данте наистина никога вече не вижда родния си дом. Нещо повече малко преди края на живота му е подновена заповедта за изгнаничеството му, а в случай, че бъде задържан на територията на Флоренция, градските власти трябва да го убият. Така Данте живее във Верона, Болоня, Луниджана, Казентино, както и редица други градове, някои изследователи са готови да се закълнат, че е бил дори в Париж, но умира в Равена на 56 годишна възраст, където и до днес почиват неговите тленни останки.
Опити да бъдат върнати във Флоренция са правени още в Средновековието, но все пак те са останали в Равена, където отново ги преотриват през ХIX в.
Години по – късно флорентинците поискали от равенци да върнат костите на изгнаника в родния му град, но получили отрицателен отговор. Една от причините е, че не харесали надписа на кенотафа в базиликата „Санта Кроче“, където флорентинците искали да погребат своя световноизвестен съгражданин, който бил записан като етруск. Това било прието като обида, защото Данте произхожда от стар и уважаван благороднически род
Интересно е и това, че по време на Втората световна война урната с тленните останки на „божествения поет“ е изнесена от гробницата и е била буквално погребана в страни от нея, защото жителите на Равена се опасявали, че може да пострада от бомбардировките.
Славата твърде късно спохожда Данте Алигиери, който бил принуден да странства и търси подслон далеч от родния си дом, в който оставил жена си и своите деца. Неговата огромна любов е насочена към Беатриче Портинари, в която той се влюбва когато е едва на осем. Родителите му го женят за Джема Донати, което разбира се бил уговорен брак. И може би нещата щели да са си на мястото, ако истинската му любов не се споминала само няколко години след като била омъжена за друг виден флорентинец.
Невъзможността да бъде със семейството си и също така да рони сълзи на гроба на Беатриче, била заменена в изгнанието от въображаемия водач Вергилий и водачката му в Рая – Беатриче, това пък се превърнало и в нещо като пролетна птичка за темата на безнадеждната любов в по-сетнешните литературни творби на италианските поети. Гробът на великия автор на „Божествената комедия“ се намира на улица „Алигиери“, близо до базиликата „Свети Франциск“ в Равена.
В храма „Санта Кроче“ във Флоренция ще видите кенотафа, но той, както казахме е празен.
Надписът тук гласи: „В памет на най-достойния поет“ – това е цитат от Дантевия „Ад“, който в първоизточника продължава с думите: „Духът му, който ни напусна, ще се върне“. „Комедията“ на Данте се превръща в „Божествена комедия“ благодарение на Джовани Бокачо. Тя е написана на общодостъпен тоскански диалект, а не на латински, както пишели по това време благородниците. И въпреки че съвременните ученици, изучаващи пътуването на Данте през кръговете на Ада и стъпките през Чистилището в компанията на верния водач Вергилий, не могат да прочетат „Божествена комедия“ без обяснителни бележки под линия, литературният авторитет на Данте не подлежи на обсъждане.
„Божествена комедия“ е изпълнена със символи и алегории, за да бъде осъзната, трябва да сте попрочели доста и за езотеричните познания на Данте, които са очевидно са били проучени както от Салвадор Дали, така и от Константин Величков. Нека не забравяме, че българинът е бил масон и в този смисъл посветен в много от окултните знания, които споделя самият Данте Алигиери. Впрочем Данте Алигиери е алхимик и ако посетите къщата – музей във Флоренция, ще видите и благоуханни треви, кристали и минерали, които той е ползвал в своите занимания, преди да напусне града. Но другата важна подробност по отношение на алхимията касае факта, че освен традиционните твърдения, че алхимиците се опитват да превърнат обикновени метали в благородното злато, става дума и за друга, духовна трансформация, при която човек тръгва от низините на собствения си характер, за да се доближи максимално до Бога. Има данни и че Данте Алигиери е принадлежал на тайно общество, което по това време е свързано с Ордена на рицарите тамплиери на Йерусалим.
Защо пиша това днес?
Цикълът илюстрации „Божествена комедия“, създаден от испанския сюрреалист Салвадор Дали в средата на миналия век по едноименното произведение на Данте Алигиери, е експониран в градската галерия във Велинград и може да бъде видян до 31 март, важно е да знаете, че това може да се случи само в делничен ден. Почитателите на модерното изкуство ще могат да се насладят на най-голямата графична колекция на художника, предоставена от ценител – колекционер, който вече даде шанс на велинградската публика да види творби на Дега и Шагал на същия принцип. Ако не сте от хората, които обикалят по световните галерии, но все пак имате интерес към изкуството, това е уникален шанс да съпреживеете тези илюстрации.
Салвадор Фелипе Хасинто Далѝ и Доменек
иначе казано – Салвадор Дали преоткрива Данте Алигиери в себе си. Той също се превръща в изгнаник, но доброволен и ако Данте е пребивавал в изгнание само в Родината си, сюрреалистът е стигнал чак до САЩ. Роден е във Фигерас. Рождената му дата е 11 май 1904 г., а баща му е заможен нотариус. Подобно на майката на Данте и неговата умира в ранната му тийнейджърска възраст и баща му се жени повторно. Именно той насърчава заниманията на младия Салвадор с рисуване, организира и първата му изложба в театъра на родното градче.
Дали изучава изящни изкуства в Мадрид, където се сближава с Луис Бонюел и Федерико Гарсия Лорка, още тогава изглежда необичаен в стила си на обличане и подстригване. През 1924 г. той илюстрира книга за първи път. През 1926 г. е изгонен от Академията малко преди последните си изпити заради изявление, че никой от факултета не е компетентен да го изпитва. През същата година заминава за Париж, където се запознава с другия каталунски гений Пикасо.
1929 година е много важна в неговия живот. Той среща за първи път Гала Елюар, съпругата на френският поет Пол Елюар, през лятото в Кадакес. Тя става негова любовница и муза, а по-късно и негова съпруга. Тя е 10 години по-възрастна от него. Същата година съвместно с Луис Бунюел пише сценария на късометражния филм „Андалуското куче“, двамата се разделят в творческия си път и никога повече не са приятели, след като през 40-те години Дали го обявява за комунист и атеист. Премиерата на филма преминава под знака между скандала и сензацията едновременно.
Заради връзката си с Гала̀ се скарва с баща си и е изгонен от своя дом на 28 декември 1929 година. На следващата година купува къщата в Порт Лигат с Гала и я разширява постепенно, докато я превръща в любимата им вила на морето. Неговият баща с течение на времето приема партньорката му.
През тази година официално е приет в кръга на сюрреалистите в парижкия квартал Монпарнас. Тогава се появяват и прословутите му мустаци, които имитират мустаците на Веласкес и остават запазена марка на външността му до края на живота му. Вместо да останат в Европа през Втората световна война Дали и Гала се местят зад океана в Ню Йорк, връщат се, когато войната приключва.
През 1946 г. Салвадор Дали прави илюстрации за „Дон Кихот“ на Сервантес и „Макбет“ на Уилям Шекспир и когато през 1951 г. му възлагат проекта за илюстрациите на „Божествена комедия“, той напълно се потапя в света на Данте.
Дали се превръща в алхимик експериментирайки по стотици начини докато прави своето изкуство, изучавайки принципите на окултизма, той създава и своя „ядрен мистицизъм“, като се прехласва по съвършенството на геометричните фигури на Платоновите тела. Обявява рогът на носорога за символ на „божествената пропорция“ и ако се вгледате в творчеството му ще установите колко много неща характерни за тайните доктрини са си пробили път в творчеството му.
Култовото отношение на Дали към Данте намира израз в редица негови творби, а една от тях е този бюст на поета, изработен през 1964 г. Вместо лаврови листа на главата на Алигиери виждате венец от златни лъжички за чай. Вместо обичайното име на творбата на постамента е поставена платка от радиоприемник. Впрочем дължим портретите на Данте на друг голям флорентински поет – Джовани Бокачо. Той го рисува с думи основавайки се на словесни портрети на негови съвременници – „„Лицето му беше дълго, носът му – орлов, а очите му по-скоро големи, отколкото малки. Челюстите му бяха големи, а долната му устна изпъкнала […] и изражението му е винаги меланхолично и замислено.“
Дали се самоотъждествява с Данте и неговата алегория за пътуването на душата към Бога, водена през Ада (Inferno) и Чистилището (Purgatorio) от древноримския поет Вергилий, и след това през Рая (Paradiso) от Беатриче, обезсмъртената платоническа любов на Данте, а за Дали – съответница на неговата голяма любов – Гала.
Данте пише великия си епос в римувани тристишия – терцини, между 1308 и 1321 – годината на неговата смърт. Поемата се състои от 14 000 стиха и е разделена на 3 части, всяка от които съдържа 33 песни и описва въображаемо пътешествие, станало между навечерието на Разпети петък и сряда след Великден през 1300 година и отвело поета от мрака на греха до светлината на Спасението.
„Интерпретацията на Дали датира от продуктивния период на неговия „Мистичен манифест“ (1951), време, когато испанският художник, който дотогава е оглавявал движението на сюрреализма през трийсетте и по-голямата част от четиридесетте години на века, обръща гръб на сюрреализма в стремежа си да обедини идеята си за християнски мистицизъм с реалността на съвременната ядрена епоха. Това е т.нар. период на „ядрения мистицизъм“ на Дали, намерил може би най-ярък израз в прочутата „Леда Атомика“ (1949, „Божествена комедия,“ Театър музей „Дали“ във Фигерас) и неговата Мадона от Порт Лигат (1950, музей „Минами“, Токио).
Първоначално цикълът илюстрации му е поръчан от италианското правителство за ознаменуване на 700-годишнината от рождението на Данте. От 1950 до 1954 Дали работи над тази задача, създавайки поток от творби със смесена техника (акварел, перо и лави). Италианската държава обаче се отказва от проекта по политически причини – защо да се възлага на испански художник да илюстрира най-великото творение на италианската поезия?
Първите образци от оригиналните акварели на Дали, с размери 16,5 х 11 или 12 см, са изложени през 1954 в Палацо Палавичини в Рим. Целият цикъл е показан в Пале Галиера в Париж през 1960 година.
Включва 100 оригинални графични творби, отпечатани в Париж през 1964 г. от частния френски издател, редактор и художествен директор – Жан Естрад. Благодарение на него Дали успява да издаде първото шесттомно издание на 100 гравюри на дърво по оригиналните акварели: по 33 за всяка от трите части на поемата „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“ плюс още една, изобразяваща Луцифер.
То е отпечатано на хартия „Рив“ от 3500 дървени блока (обработени със смола матрици) – средно по 36 на илюстрация. След завършването му дъските са унищожени. Поради големия успех на книгата, Жан Естрад („Les heures claires“) отпечатва в Париж през 1964 допълнително още 4760 екземпляра на френски, един от които е и настоящото издание. Листовете нискокиселинна хартия, върху която са отпечатани работите, носят водните знаци B.F.K.Rives или Les heures claires и са с размери: 34 х 25 см. Особен интерес представляват изложените декомпозиции, подбрани от над тридесет отпечатъка от плочите, всеки от които представлява допълнителен цвят.“ – пише д-р Геза фон Хабсбург.
Репродукциите и снимките на Салвадор Дали са от книгата на Робер Дешарн и Жил Нере посветена на автора, както и личен архив от музея на Салвадор Дали във Фигерас.
Енциклопедичният възрожденец Константин Величков прекарва две години от живота си във Флоренция, където учи живопис. Родният град на Данте го провокира с многобройните си произведения на изкуството, които буквално те пресрещат на всеки ъгъл. А улиците пазят спомена от стъпките на десетки прочути мислители, художници и учени.
В същност от 1887 до 1889 г. Величков е изгнаник, той е беглец от Стамболовия режим в България и мисълта, че е далеч от Родината си го сродява духовно с изгнаника Данте. Там се ражда и желанието му да преведе „Божествена комедия“, в която открива елементи от политическия живот в България от онова време. Пълният първи превод на Дантевия „Ад“ от Константин Величков е публикуван през 1906 г. от книгоиздателство „Игнатов“ в София и заема 222 страници. Величков влага и свои средства – поръчва седемдесетина клишета на рисунките на Густав Доре и се безпокои дали за “Ад” ще се запишат достатъчно абонати. Опасенията му са основателни – директорите на гимназии отказват да закупят книгата. Подкрепят го само българските офицери. Вместо с превода си да облекчи тежкото си материално положение и да “влезе” в рая, преводачът изпитва такъв ад от мъки и ядове, че получава нервно разстройство и безсъние.
За нещастие в същата 1906 г. Величков е в журито на конкурса за пиеса, с която да се открие новопостроеният по негова инициатива Народен театър. Кирил Христов кандидатства с “Боян магесникът”, за която Величков дава отрицателно мнение. Спечелва Антон Страшимиров, и то с две пиеси – “Отвъд” и “Свекърва”. Гневният К. Христов си отмъщава на Величков с отрицателна рецензия за превода на “Ад”. Продажбата на книгата секва. Величков приема критиката като “мръсна гавра”, като незаслужена обида. Ненапразно Вазов при емигрирането на приятеля си Величков възкликва отвратен в пресата: “Какво свирепо племе сме!”
Подобно на Данте Константин Величков често не среща разбирането на своите сънародници и политически опоненти. Роденият в Пазарджик мъж е сред най-достойните българи през бурния ХIХ век. Той получава високо за времето си образование във Френския лицей в Цариград – „Галатасарай“, участва активно в подготовката на Априлското въстание, заточен е след потушаването на бунта и се озовава в тъмница, където го грози смъртна опасност. Помилван е благодарение на европейската намеса на комисията, която разследва зверствата по време на бунта. Два пъти Константин Величков е министър на народното просвещение, веднъж транспортен и търговски министър на България. Благодарение на него в София се открива Висше рисувално училище, по негово настояване се създава и закон, който задължава издателствата да изпращат по две от новоиздадените книги в Народната библиотека. Той е и масон, като бива приет в Париж, през 1881 г.
Константин Величков като министър в третия кабинет на Константин Стоилов
През 1883 г. Иван Ведър събира “братята” си и под патронажа на “Великия Изток на Португалия” се възобновява българското масонство чрез ложа “Братство” в София. За първомайстор е избран Димитър Карамфилович. Сред по-известните членове са Йордан Джумалиев, Михаил Сарафов, Константин Величков, д-р Константин Стоилов, проф. Георги Златарски, Михалаки Георгиев, д-р Александър Шишманов и др. По данни на протокола за учредяването на ложата, Величков е масон трета степен.
Ложата “Братство” съществува организирано само две години и най-крупното дело, плод на нейната работа, е създаването на Българския червен кръст – организация, която винаги е символизирала масонската идея за взаимопомощ. Щом настъпват дните на остри политически сблъсъци, ложата пак се саморазпуска, за да не стане арена “на междуградски спорове” и да не дава повод за развихряне на политически страсти.
Картини на Константин Величков – „Флорентинецът“ и „Негърчето“ , рисувани през 1888 г. във Флоренция
Авторът на “В тъмница” Константин Величков напуска отвратен България и заминава на 30 октомври 1907 г. в доброволна емиграция в Гренобъл. “Живее се в поробена страна.“ – пише той месец преди това във в. “Ден”. – „Не се живее в опозорена страна, особено кога си носил вериги за нея.”
Някогашният бунтовник, лежал по турските зандани, разпродава вещите си и последните екземпляри от своя превод на “Ад” от Данте, за да събере пари за билети. Богатият издател на списание “Художник” Павел Генадиев отива да го изпрати на софийската гара. Заварва го отчаян във второкласно купе, съжалява приятеля си и доплаща за спално купе. По пътя Величков се чувства зле, но няма как да прекъсне пътуването. В Гренобъл пристига с жена си Парашкева и дъщеря си София на 2 ноември и тримата отсядат в хотел “Наполеон”. На сутринта намират Константин Величков мъртъв. Френските масони погребват бившия политик. От името на Великата френска ложа надгробно слово произнася г-н Перие, университетски преподавател в Гренобъл. Вдовицата и дъщеря ѝса подпомогнати и от българската общност в Гренобъл, съобщава в спомените си дъщеря му София, която няма наследници и завещава цялото си имущество в Пазарджик на Общината. Тленните останки на Величков се връщат в страната през 1909 г. , като той отново е погребан в София.
Източници:
История на ложа „Братство“, „Летопис на масонството в България“, 2013 г.
Робер Дешарн, Жил Нере – „Дали“, 2013 г. Кьолн
https://www.skener.bg/2022/01/15/kartini/konstantin-velichkov-01-01-1855-03-11-1907/
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D0%BD%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%BD%D1%82%D0%B8%D0%BD_%D0%92%D0%B5%D0%BB%D0%B8%D1%87%D0%BA%D0%BE%D0%B2
https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%A1%D0%B0%D0%BB%D0%B2%D0%B0%D0%B4%D0%BE%D1%80_%D0%94%D0%B0%D0%BB%D0%B8#/media/%D0%A4%D0%B0%D0%B9%D0%BB:Dal%C3%AD.Rinoceronte.JPG
