Време за литература: ПОЕЗИЯ  СЕ  ПИШЕ,  КОГАТО  Е  НАЙ-ТРУДНО

 Снимка: Радио Стара Загора

Никола ИВАНОВ, литературен критик

Валентин Дончевски е подвластен на няколко музи. Той е художник, поет, писател и музикант. Живее и твори в Стара Загора и вече има издадени пет стихосбирки, една книга с есета и стихове и една книга само с есета. Художническият и музикалният му талант дават отражение върху стиховете и прозаичното му творчество.

„Отлагам вечността“ е новата стихосбирка на Валентин Дончевски, която е събрала стиховете му от последните две години. Той живее в родния си град и родния си край, защото е съдбовно привързан към него и това изразява в поезията си. Тази  непринудена обич извира от сърцето и душата му и в редица стихотворения той изразява тези чувства. Още първият стих-рефрен от сборника „Моята Стара Загора“ разкрива топлото, сърдечно отношение на поета към родния град. Това е съкровен израз на една неподправена любов, проверена и устояла във времето, искрена и чиста. Затова ние му вярваме и сме убедени, че това не е просто декларация, а изживяно и преживяно чувство, вричане завинаги. Поетът не преиграва, защото е автентичен. Лирическият герой е „влюбен“ в родния град. Където и да странства физически или духовно, той винаги ще се  връща в родния град и край, ще му бъде верен. Подобно на гения Ботев и неговите стихове „Там, дето аз съм порасъл/ и първо мляко засукал“. Драматичната, трагична понякога, но горда история на Стара Загора са и негова гордост и поклон. Мирисът на липите и фигурите на големите старозагорски поети са незаличими в съзнанието и паметта му. „Тук“ е завръщане с любов в родния град.

За главния топос на Стара Загора Аязмото става дума в едноименното стихотворение. С перо на художник Валентин Дончевски е обрисувал прекрасната природа с кипарисите, които „говорят с облаците“ и го правят да се чувства „ням от свобода“. Той наблюдава и се възхищава на тинтявата, синия камък, двата гълъба. Стреми се да изрази цялата красота, изпаднал в захлас,  чувства се като „спънат език/ от красота“, защото думите не му достигат да изрази обсебилите го чувства. Описанието на Аязмото продължава и в „Сбъдване едно от много“.

Вероятно и любовта Валентин Дончевски е срещнал в родния град, затова тя е чиста и неосквернена. В „Апотеоз“ лирическият герой изповядва: „Жена си и/ е предостатъчно“.

Няма клетви, величаене, идеализиране и превъзнасяне на любимата, за него това просто е мечтаната жена. В „Логично“ „Високата любов/ иска живот за живите“. В „Слънчево“ авторът отправя посланието, че сред най-важните и необходими чувства на човека е Любовта:

Ако бях жена,

                         щях да отмъстя

                         заради целия свят

                         на лъжата, в която загива Любовта,

                         истинската и вечната.

За поета любовта е съкровение, а лъжата я убива. Любовта е в центъра и на „Безкрайно близо“. Любовта при лирическия Аз е конкретизирана в „На Таня“ – съпругата и любимата. Чувството в стихотворението е кристално чисто. Поетът съзнава, че на любовта не са необходими високи думи, а по-скоро мълчание, искрени и дълбоки чувства. В „Син“ Валентин Дончевски изразява бащината си обич и завършва стихотворението впечатляващо:

                    Обичам те, детето ми, и знам,

                    не мога никак да помогна.

Сред най-добрите характеристики и особености на поезията на Валентин Дончевски е нейният автобиографизъм и автентизъм. Той не съчинява, нито смуче от пръстите, а извежда стиховете от собствената си същност и преживявания. Автобиографично е „Слънце, слънчице“, в което изповядва, че има „едно неизживяно детство“. В „Да“ поетът споделя: „Аз съм гласът на всички/ треви и борове,/ елхи и стоножки,/ дървета и липи,/ бадеми и пеперуди“ и продължава, че е детето в годините на хулиганите „дето биеха с юмруци/мечтите ни./ Аз съм нагорен корен“. „Бях там./ Минах през Ада“ – изповядва поетът в едноименното стихотворение. В „Майка“ Валентин Дончевски вижда своята майка като „Майка – на всички по света“ – едно универсално послание. От болките, които изпитва към синовете си, тя се е превърнала в “ранена сърна“. Затова щастието за поета в едноименното стихотворение е: „… да видиш/ майка си/ щастлива./ И твоите деца/ да чакат същото от теб,/ когато дойде/ времето да си щастлив“. Пътувайки към върха в едноименното стихотворение лирическият герой пътува към себе си.

Затова поезията на Валентин Дончевски е ярко хуманистична. В „Дезертирал снаряд“ той споделя:

                      В главата, която нося

                      на раменете си

                      имам сърце, наместо мозък.

А във „Връхни мисли“ е категоричен, че „Живеем в страх и лъжи“. Чистото и неосквернено детство присъства отчетливо в стиховете му. Въпреки разочарованията от поведението на хората, вярата му в човека е силна, защото всички сме „Слънчеви деца на Бога слънчев“. За социалната му чувствителност говори „Участ“: „Аз роня между пръстите си/ хляба тъжен и премного български./ Болят те от безсмъртните трохи/ ръцете, че хлябът бял сега е черен“. „Майчинство“ е заредено със силен хуманизъм, родната майка на всички ни е Земята, лирическият герой се смущава от „алените ръце“ и „микробната суета“ човешка и предупреждава, че „Идва Денят на Земята“ и ще трябва да отговаряме за делата си. Предупреждение към хората да внимават за сторените дела, защото ще отговарят за тях е и „Принцип“. Това е част от хуманизма в тази поезия. Болката му ражда поезия, при него болката е продуктивна.. Болката често е в центъра на стиховете на Валентин Дончевски („До болка познато“). „Поезия се пише,/ когато е най-трудно“ – споделя поетът в едноименното стихотворение.

Приятелството за Валентин Дончевски е фундаментална ценност. В това се убеждаваме и от посвещенията към стихотворенията му на известни и не толкова известни поети и творци, приятели, които той смята за свои съмишленици. Братството в „Братско“ е всеотдайност, да можеш в тежки моменти да разчиташ  на другия, на любимия, на духовния побратим.

Поезията на Валентин Дончевски е определено екзистенциална. Във „Въпрос“ той задава някои от най-важните екзистенциални, метафизически и философски въпроси, включително за Смисъла.  В „Царско по български“ драматично споделя: „Раздират ме безкрайни/ отговори с хиляди въпроси -/ най-вече как да се спася/от всичкото безсмислие“. В „Транссибирския експрес“ размишлява за преходността на красотата и човешкия живот. В „Небесна скала“ се опитва да разгадае света и космоса и се пита: „Отгоре на небето ново небе или вода?“ „Има ли вино,/има и поезия“ споделя в едноименното стихотворение Валентин Дончевски, подобно на своя съгражданин Кирил Христов и неговото „Жени и вино, вино и жени“.

В стиховете на Валентин Дончевски се мяркат и присъстват Перперикон и Несебър, исторически и митологически личности и герои, чрез които той свързва миналото с настоящето, историята със съвременността  и търси отговорите на трудните въпроси, които го измъчват, изразява поклона си пред творците, чиито наследник се чувства: Ахинора, Асклепий, Августо, Чинтулов, Траяна, Дон Кихот, Фелини, Рембранд, Ван Гог, Гойя, Сьора, Делоне, Ана Каренина, Шостакович, Иван Динков, Златю Бояджиев, Димитър Данаилов, Сент Екзюпери, Джими Хендрикс, Тео Ангелопулос, възхищава се на мима Вельо Горанов, който говори без думи… Това говори за широка култура. В „Генезис“ става дума за морето като пречистваща сила, изпълнено и носещо мистично чувство за вечност. И в същото време творбата е поклон пред майстора, изградил църквата в село Изворово. „Разделно“ е посветено на предците с разбирането, че сме продължители на техните достойни дела.

В поезията си Валентин Дончевски дава категоричен превес на духовното.  Затова редица стихотворения са посветени на изкуството, на мъките при сътворяването. Изкуството е „Порив, обърнат на дъжд/ в небето сиво“. Истинското, автентично изкуство трябва да бъде универсално, независимо къде по света е сътворено – „в Париж и Мъглиж“. Творбата на изкуството – било картина, стихотворение, музика и всички останали изкуства трябва да бъде чиста като истината, чиста като белия цвят и да „бие директно в сърцето“.

„Пейзажът ни гледа“ е посветено на творческия процес и изкуството, на раждането на картината. В „Художник“ четем: „Цветовете/ с куките си ме дърпат за ревера,/ за очите, за ръцете, за носа/ и ръкавите все по-навътре/ в моята същност“. В „Нови цветове“ картината е единство между рисунка и слово. В „Примерно неподражаемо“ нарича рисунките си „мои деца“.

Най-успешни и богати можем да бъдем, ако вървим по  собствения си път и в устата ни  да „няма глад за истина“, трябва да сме слуги на Истината („Константа“). Всеки трябва да има собствена съдба и Път, както мравките в „Не знаят мравките“.

Въпросът-молба на Валентин Дончевски е: „Не може ли Бога/ да ме приюти в шепите си?“  Ето и молитвата на поета към Бог в едноименното стихотворение:

Боже, помогни

                       духовното ми злато,

                       скрито в мен,

                       да е калено,

                       да не дрънчи на тенекия

                       и да не звека.

                       Да бъде мечът му

                       със звън велик

                       и сочещ висините!

Съкровената молба на Валентин Дончеввски към Него е да му помогне да съхрани в себе си живо и неунищожимо духовното.

В поезията на Валентин Дончевски няма наивно-възторжени стихотворения, защото чувствата не са повърхностни, макар невинаги да успява да ги изрази кратко и стегнато. На моменти образите и мислите го връхлитат и не успява напълно да ги контролира, но това е част от творческия процес, от творческото израстване през годините и опита. Много по-важно е, че в поезията му има много находки и сполучливи стихове, които осветяват поетичния терен и са безспорно доказателство за неговия поетичен талант.

В последното стихотворение от сборника „Дежа вю“ лирическият герой на поета отново върви по алеите на Аязмото, където е усетил за пръв път любовта, изпитал е първите любовни трепети, слуша пеенето на птиците, „цъфтят и ухаят дърветата“. И възкликва: „Все още живея!“ Това е неговият пълноценен, истински, автентичен живот.

     Валентин ДОНЧЕВСКИ, „Отлагам вечността“, поезия, редактор Иван Странджев, „Дъга плюс“, 2022 година