Жените в България получават правото да гласуват едва през 1938 г. Днес това може да ни изглежда странно, но е факт. Непосредствено след Освобождението, през 1879 г. е приета Първата българска конституция на Княжество България, която дава шанс само на мъжете да избират народни представители, кметове и общински съветници.
След Съединението в „цивилизованата“ ни държава, на 18.12.1898 г. Народното събрание гласува и закон, който забранява на омъжените учителки да упражняват своята професия. До този момент жените нямат право да учат във Висше училище. През 1909 г. от Съюза на напредничавите жени „Равноправие“ изпращат петиция до ХІV Общо народно събрание, когато се обсъждат промени в изборния закон.
Тази петиция поставя началото на дългогодишно движение за равни избирателни права на жените в България. Исканията в петицията са за тълкуване на текстове от Търновската конституция по отношение на значението на „граждани“ и дали жените се включват в тази категория.
Едва през 1909 г. със Закона за народната просвета за пръв път се дава право на жените да бъдат избирани в училищните настоятелства, но не могат да участват в гласуването. През 1937 г. се постига частичен успех като „жените майки от законен брак“ получават правото да гласуват в местни избори, но не и да бъдат избирани. През 1938 г. това право се разширява за гласуване в парламентарни избори за жените над 21 години, които са „омъжени, разведени или вдовици“. Това не важи за неомъжените жени. Новият Изборен закон дава само активно избирателно право на жените – т.е. да гласуват, но не и да бъдат избирани.
През 1944 г. жените в България придобиват равни избирателни права, а през 1945 г. в XXVI обикновено народно събрание са избрани първите 16 жени за депутати.
Най-голям процент от депутатите жени е имало в 39-ото Народно събрание (2001-2005 г.), доминирано от царското НДСВ – 26,2%, т.е. малко над една четвърт от всички народни представители.
