Никола ИВАНОВ, литературен критик
В памет на 80 години от рождението на поета, писателя, десидента и човека Георги Спасов
Ще се спра на прозаичната книга „СъществуваНЕ” и на поезията на Георги Спасов. Книгата на Георги Спасов „СъществуваНЕ” е от типа книги, които рядко се появяват в една литература като нашата. Не че напълно липсва традицията на жанра, но тя е твърде скромна в сравнение с някои чужди литератури. Това са 1000 афоризма, сентенции и мисли за литературата, изкуството, властта, любовта, семейството и т.н. – теми от целия обществен живот, които предполагат един богат житейски опит и способност за философски синтез и обобщение от автора, както и несъмнена литературна дарба. Този вид книги се броят на пръсти в нашата литература и сам по себе си опитът на Г.Спасов заслужава читателската ни адмирация.
„СъществуваНЕ” намира допирни точки с книги като „Фрагменти” на Атанас Далчев, „Почит към литературата” на Иван Динков или „Призори” на Светлозар Игов. Но същевременно трябва да отбележим, че е и доста различна. Защото за изброените три книги темата почти изцяло е литературата, докато при Георги Спасов темата е общественият живот в много сфери на проявлението си. Така че в тази си книга Георги Спасов напомня най-вече за Станислав Йежи Лец.
Много от мислите са свързани със свободата, а оттам с насилието и страха. „Насилието е правопропорционално на безсилието” – гласи една мисъл в книгата и не може да не се съгласим с нея, защото имаме пребогати примери за това. Или пък: „Свобода, извоювана с оръжие в ръце, е свобода за оня, който държи оръжието в ръцете си” – с многоаспектна текстовост, като крайните асоциации са свързани с „революциите” и участта на победените. Световната история е пълна с примери.
На читателите е известно, че няколко години Георги Спасов се занимава с обществено-политическа дейност. И съвсем естествено срещаме неща с такава тематика: „Политиката е блато, в което само демагозите си живеят като риба във вода”, но и предупредителната за прекалено „старателните” и „мераклиите” в нея: „Ако политиката е разграден двор, това не означава, че историята е село без кучета”.
Откакто човек е започнал да създава изкуство, оттогава съществува и го вълнува темата за властта. Тази тема е провокирала Георги Спасов, защото многобройни са мислите и афоризмите, свързани с нея. Още по-интересно е тогава, когато са синтезирани от човек, който така или иначе беше във властта. Ето някои от тях: „В недоразвитите общества за властта се говори като за умрелите: или хубаво, или нищо”; „Когато великаните се заемат с дребни неща, се получава комедия, а когато пигмеите се захванат с велики дела – трагедия”; „Митът за Златното руно не е създаден от овцете, а от онези, които са ги стригали”; „Най-шумни са парадите на фалиралите идеи” и т.н. Веднага съм длъжен да подчертая, че по-голямата част от включените в книгата неща са писани /а доколкото беше възможно и печатани/ много преди ноември 1989 година. Аз съм един от свидетелите как в продължение на 17-18 години Георги Спасов ги споделяше с нас, негови приятели литератори, и се смеехме и веселехме, духовно разкрепостени и освободени.
Човекът със своето ангелско и дяволско начало непрестанно занимава Георги Спасов. Защото вероятно се е нагледал както на човешко достойнство, така и на човешка низост и падение. Затова е записал: „Човекът е най-талантливата рожба на Бога и най-способният ученик на дявола” или: „Задължително условие за получаване на някои почести е загубването на честта”; „Честният човек сред другите хора е като дялан камък сред недялани – където и да го сложиш, все пречи”; „Лесно е да обичаш народа, трудно е да обичаш съседа си”; „Милиони години делят животното от човека, мигове – човека от животното” и т.н.
Книгата притежава и носи ведра атмосфера, защото Георги Спосов е съумял да притуши трагичноста и жестокостите на човешката история. Мислите му звучат повече като поука, отколкото като предупреждение. Вероятно тайно надявайки се, че тези времена са отминали, той е записал: „Общочовешки са онези ценности, за които е пролята най-много човешка кръв”. Остава ни вярата, че човекът най-сетне се е вразумил.
За свежестта на книгата най-осезателно помагат и анекдотичните мисли за съпружеството и семейството. С много свеж и хубав хумор и ирония са изпълнни те. Например: „Съпругата е крепост, в която съседът иска да влезе, а съпругът – да излезе”; „Един мъж се е освободил от тиранията на жената едва тогава, когато между съпругата и любовницата си избира кръчмата”; „Жената разбира равенството така: веднъж тя да е отгоре, веднъж мъжът да е отдолу” и т.н. все в този весел и бохемски дух, който носи даже и еротични моменти.
Но Георги Спасов е преди всичко поет, писател и литератор. Затова в „СъществуваНЕ” най-многобройни са мислите, посветени на изкуството и преди всичко на литературата, които показват божественото начало у човека. В книгата ще срещнем дълбоки впечатляващи прозрения: „Само демонът на словото може да победи демона на насилието”; „Народ, който не е поданик на своята литература, е заплашен от гибел”; „Поезията съдържа цялата човешка история – минала, днешна и бъдеща”; „Работата потвърждава човека, творчеството – божественото в него”; „Само литературата, която има смелостта да съди народа си, може да се нарече народна литература” и т.н. Цитатите могат да продължат върху много страници, но и тези говорят достатъчно красноречиво за стойността на написаното.
Ще завърша размислите си за книгата „СъществуваНе” на Георги Спасов с една фундаментална обобщаваща мисъл: „Талантът може да се примири с всичко, но не и с настоящето.”
Когато стане дума за Поезията на Георги Спосов, почитателите на изящната словестност трябва си спомнят почти едновременната поява през 70-те години на миналия век на поетите от така наречената и известна Търновска поетична школа в лириката ни. Това бяха поетите Борис Христов, Георги Спасов, Таню Клисуров, Калина Ковачева, Иван Серафимов, Марин Георгиев, Паруш Парушев и други. По-късно всеки от тях оформи свой индивидуален творчески облик и зае свое място в съвременната ни лирика. Сред тях заслужено място има Георги Спасов.
Като всеки талантлив човек и у Георги Спасов беше осезаемо усещането му за автентичност. Това чувство силно впечатлява в първите му поетични книги – “Вест” (1979 год.) и “Добрият човек” (1981 год.). Усещането за собствена първородност е много драматично за поета, но му дава сила и увереност да си върви по избрания път и да следва съдбата си.
Ние сме от следвоенното поколение. Имахме щастието да ни отмине горещата война и нещастието да живеем със студената война под похлупака на тоталитаризма. Също така по-зрящите и мислещите разбираха, че така не бива да продължава. Колко чувствително е предусещането за промяна в поезията на Георги Спасов още в края на 70-те години. В стихотворението си “Поколение” той споделя:
Ние сме крехкият клон,
който отърсва снега от гърба си.
Или:
Достойно е да бъдеш непокорен.
Това важи за всяко време и епоха. Универсалността на тази мисъл, на този стих, на този поетичен тегел е несъмнена. Тоя поет не е привърженик на философията за несъпротивление на злото. Но водеща е гордостта на Добрия човек, който живее с усещането за мисия и я изпълнява въпреки обстоятелствата.
Вечната борба между Доброто и Злото у човека занимава Георги Спасов още от най-ранните му стихове. Кое има превес – Доброто или Злото? Един вечен екзистенциален въпрос, интерпретиран и осмислен в цялото творчество на поета. Дали хората, човеците, наистина сме надарени с разум? Дали убийствата са плод на разума? Дали наистина разумни космически хора виждат земята като кланица, на която живеят милиарди касапи и всеки точи нежно своя нож? Тежки екзистенциални, морални и социални въпроси, които въздействат със своята значимост и дълбок смисъл.
В тези първи стихосбирки на Георги Спасов особенно силно е усещането за мъртвата хватка на битието, за несвобода, за душевна дисхармония, за ограничаване на живота и поставянето му в калъф. И как от това ”думите ги боли отвътре” – по великолепния стих на поета, и как думите се нагнетяват с омраза и се готвят да избухнат, както и става.
Какъв е смисълът на живота, след като си безсилен пред смъртта – тревожно пита Георги Спасов. И отговаря, че смисълът е да изживееш отреденото ти време на грешната ни Земя с достойнство. Усещането, че си във времето е много осмислящо и драматично за един поет. Екзистенциални въпроси, които разпъват душата на поета на кръста Божи.
Стихотворенията от третата стихосбирка на Георги Спасов – “Свободен пейзаж”- излязоха през 1991 година. Но това бяха поетични творби, писани доста години преди излизането на книгата. Всички стихотворения от “Свободен пейзаж” са от края на 70-те и 80-те години и бяха предлагани на разични литературни редакции -“Литературен фронт”, “Пулс”, “Пламък”, “Съвременник”, “Тракия” и другаде, но редакторите не посмяваха да ги публикуват. Лично аз често съм бил свидетел, когато редактори от посочените издания казваха приблизително: “Силна поезия, но как да ги пуснем!?”. Георги Спасов ги разбираше и великодушно им прощаваше.
Колкото и да е тежък и драматичн животът, всякога съществува Надеждата – един от основните символи в лириката на Георги Спасов. Колкото и да е сгъстен понякога мракът, тази поезия не ни отчайва. Винаги има брод към Човека и Доброто. С всичко казано по-горе е свързан и друг главен мотив в лириката му – Очкването:
И аз не мога в пъпката си повече –
минута да остана.
заявява поетът. Чувството за въздух, за отключени пространства, за лутаща се и трудно прохождаща човешка душа, която като слепец напипва свободата, извежда и друга основна метафора и образ – Хоризонта.
И тази негова стихосбирка бе камертон на времето. Това бяха надеждите на обществото ни през 80-те години за промяна. Истинските творци, надарени със социална чувствителност и лишени от конформизъм, напипваха вярно пулса на времето и не се излъгаха. В този смисъл съм длъжен да подчертая, че Георги Спасов успя напълно да се опази от конформисткия тип поезия, която открито служеше на властта или по йезутски начин й сътрудничеше. Тук е мястото да кажа, че вестник “Чапаевски зов”, чиито главен редактор бе Георги Спасов в 80-те години, беше трибуна, на чиито страници се публикуваха журналистически, публицистични и литературни материали, които бе невъзможно да се отпечатат другаде.
Трябва да отбележим, че Георги Спасов бе един от съвременните ни поети, които особено успешно умееха да свързват социалното с екзистенциалното, т.е. на социалната проблематика да се придава екзистенциална същност, смисъл и форма. Така се получава една особено устойчива стихотворна смес, която има, дай Боже, дълъг живот.
Много от стиховете на Георги Спасов звучат като философски сентенции. Той не обича “празните” стихове. Дори стиховете му, които служат за преход и връзка, са силно смислово и емоционално натоварени. Общуването с тази лирика изисква постоянно напрежение на мисълта и сетивата.
Този поет не обича директното внушение. В лириката му не се среща такъв стих. Затова пък ще прочетем много стихове като този:
Душите ни – прозорци януарски
Уж прозорците са януарски, пък ни става топло някак си… Ами точно това е магията на поезията.
Сред другите основни мотиви в поезията на Георги Спасов са Свободата, Усилието към красотата и доброто, Истината.
Георги Спасов пише както в класически, така и в свободен стих. Поети като него доказват, че свободният стих има свои правила и закони, а не е просто набор от произволни думи и ритъм. В много от стиховете струи човечност, състрадание, съчувствие и доброта и се усеща една особена пасторалност. Такива стихотворения задвижват поздрямали сетива.
Ето част от емблематично стихотворение на Георги Спасов “Свободен пейзаж”, дало едно от заглавията на негова стихосбирка:
Не съм роден за предводител на тълпите,
защото зная колко са безлични
и колко са бездомни домовете
след техните погроми и разпятия.
За да завърши:
Пристъпва татко с агне на ръцете,
което суче въздух от дъха му,
и аз – дърво зелено сред полето,
а моят стих – врабчето на върха му.
Толкова. Просто поезия.
Издадената посмъртно книга “Памет” включва част от непубликуваните му до момента стихотворения, някои от тях и недосвършени, защото Георги е работил до последния си миг за дозавършването им.
И чрез неговата поезия, както чрез всяка сериозна поезия се удължава миналото. Мечтите ни стават на ледени висулки – тъжно заключава поетът. А той мечтае за топлина, за човешко присъствие, за доброта. Тези стихове продължават темите на георгиспасовата поезия, доразвиват ги и ги обогатяват, прибавяйки нови нюанси. Защото талантливите творци общо взето пишат за едно и също. Важните теми и мотивите в изкуството са вечни като живота: Властта, Страхът, Удоволствието, Вечността, Преходността, Изкуството, Страданието, Любовта, Мечтите, Живота, Смъртта, Мълчанието, Съвестта, Огорчението, Голгота, Пътят, Миналото, Настоящето, Бъдешето – все теми и мотиви с главни букви. Интерпретирани по свой оригинален и неповторим начин от Георги Спасов.
Не разума, аз чувството обожествявам
и на човешкото страдание се кланям,
защото то отвътре осветява
човека и с човека го сродява.
е едно от веруютата на поета. Това са част от тъжните изводи на Г. Спасов – чувствителен, раним и крехък. Това е силата и слабостта на художника, на човека на изкуството. Както всеки творец, така и Георги Спасов искаше да разгадае тайните на битието.
В “Моите стихове” Георги Спасов е направи автохарактеристика на поезията си. Ще го цитирам цялото:
Те говорят
диалекта древен на полето,
съпричастието на духа със равнините
и сезоните, завихрени в кръга на вечността.
Те са кратки
като ръкостискането
на покълналото семе със браздата
и на пъпката с вятъра.
Те венчават сърпа с класовете,
без едно излишно, непремерено движение
сред божественото равновесие.
Думите им – свидни рожби на сърцето и ума –
неразчетените йероглифи на природния човек
и на човешката природа.
В последните му стихостворения централно място заемат Животът и Смъртта, вътрешните му разпятия. Едно от незавършените му стихотворения започва със стиха:
И живях, сякаш само да удължавам тъгата си
Един горчив и красив стих. Спомням си за Иво Андрич, който се обръща към най-голямата сръбска поетеса Десанка Максимович с думите: “Стиховете ти са много хубави, Десанка, защото като ги чета, ми става тъжно”.
Изобщо без уговорки можем да споделим, че Георги Спасов създаде силна поезия, която ще задоволи всеки взискателен читателски вкус. Сътвореното от него без притеснение може да стои до най-доброто.
Като всеки доровит и истински човек и Георги Спасов през цялото време на живота си не можа да се примири с действителността. Това непримирение беше изворът и стимулът за неговото творчество. Той беше широко скроен и щедър. Георги бе прекалено открит и почтен и затова често му се налагаше да търпи удари от всякакъв род. Но това не го пречупи – напротив, правеше го още по-непримирим.
За нас, неговите приятели и почитатели, той ще остане завинаги Поета и Човека Георги Спасов. Той се притесняваше и терзаеше от обземащото ни безчувствие, инерцията, апатията, от загубата на чувството за човешка взаимност, за чуждата болка, за драмата и мизерията около нас. Емблематичното самоопределение за него е заглавието на стихосбирката ”Добрият човек”. И неможейки друго да направим, му посветихме стихотворение със същото заглавие. Написаното е от поета Атанас Иванов:
А когато внезапно Добрият човек си отиде
и не може стихът до го върне, и просто боли –
в този мрак няма друга надежда пак да го видим,
освен Божия дъжд, ако някоя нощ завали.
По безкрайните нишки през тъмното ние ще тръгнем
до последния дъх ще вървим и ще стигнем дотам.
Нека Господ да види, когато накрая се съмне,
че Добрият човек в тоя свят не е никога сам.
Паметта за Поета, Писателя и Човека Георги Спасов е жива, защото ни остави високо, стойностно, силно и почтено Слово.
