„Тогава Ганю се раждаше и аз обичах да чета, в страниците на „Мисъл“, за неговите подвизи и да се заливам от смях. Смеех се гласно, заразявах бизки, всички искаха да го видят на щампа и да чуят за гостуването у Иречека, за банята без гвоздеи, за шарените чорапи и за цялото битие на нашия европеец. Превивахе се, а не знаехме, че зад неудържимия смях е цялата трагедия на племето ни и личната орис на Щастливеца. А да е отнякъде сега Алеко да види съвременния Бай Ганю, че да зашиба със своя хумор, да шиба и да не пита, да ни даде огледало, че да се смеем, да се късаме от смях и от люта болка подир нашите тъй много развити „обществени чувства“ и неизброими приключения. Щастливецът си отиде, ние нарастнахме, а подир него друг се не роди: мястото му в българския живот е още свободно!“ – това пише в началото на книгата посветена на Алеко Константинов и Михаил Такев техният близък приятел и съратник от Пещера – Христо Пунев.
Книгата е издадена от книгоиздателство „Знаме“ през 1934 г. в София. В нея се разказва и за последния ден на Щастливеца, който го прекарва в Пещера. След тържеството посветено на светите братя Кирил и Методий последвала трапеза, а Алеко Константинов се разговорил с пещерци, разпитвал ги за живота им, за спомените на по-старите за Априлското въстание и брациговеца Васил Петлешков.
Снимка: Държавен архив – Пазарджик
По мръкнало си тръгнал заедно с Такев, качили се на файтон, за да стигнат до Татар Пазарджик. Веселбата в града продължила, младите хора се събрали в Кьосеивановата градина за да попеят, когато чули звъна на градските камбани. Те не спирали да бият и целия град се събрал на площада. повечето мислели, че има пожар. „Пожар нямаше, камбаните биеха, из всички улици дотичваха десетки и стотици мъже и жени, питаха се, а кметът, ридаейки, едва мълвеше: „Такев и Алеко са убити оттатък, под „Дряново дере“. Сега пътниците ме разбудиха.“ – пише Пунев.
„Часът беше 2 и нещо. Събра се мога да кажа целият град. Смутени и плачущи, боси и голи – всички като сомнамбули, потръгнахме по шосето за Радилово. Моя милост последен, може би от голямата върволица, пеш се намери призори при „Бряста“ и в Пазарджишката болница, където бе отнесен за аутопсия Щастливеца. Траурът за него, още първия ден, бе залял цялата българска земя. От всички краища запристигаха съболезнования и съобщения за пристигането на многобройни делегации…Щастливецът, склопил хубави очи, бе извикал и целия Пазарджик под черното знаме на всеобщата скръб: следобед и другия ден многохилядно шествие се покланяше пред него и с наведени глави върволиците придружаваха ковчега към гарата, носен на ръце. А студентският хор разнасяше из долината на вечно окървавената Марица познатата елегия на Лизогуба. Всеки се спираше – всички сваляха шапки, кой не бе опечален от злодеянието, чие сърце не се обливаше в сълзи и коя съвест не протестираше против убийците и злодеите – вдъхновители?…На 13 срещу 14 влакът потегли за София, придружен, между хилядите поклоници и от 50-60 мои съграждани…“
Историята разказана от Държавен архив – Пазарджик
Откриването на паметника на Алеко Константинов в парк – остров Свобода, снимката е собственост на арх. Петър Мурджев
На 11 май (стар стил) 1897 г., на празника на светите братя Кирил и Методий, е застрелян Алеко Константинов. Оказва се, че убийството е грешка. Стреляно е по друг пътник във файтона – Михаил Такев. Приятелите се срещат на 8 май в Пловдив, като Алеко Константинов пристига на 7 май в града. Двамата адвокати имат участия в съдебни дела. Такев предлага на Алеко да прекарат празника на светите братя в Пещера и Алеко с удоволствие приема. На 10 май към 22 часа пристигат в Пазарджик и на сутринта на 11 май още в 6,30 ч. тръгват с файтон за Пещера, родното място на Такев, от което е избиран за народен представител. Те участват в тържествата за Деня на славянската писменост, като вечерта на същия ден двамата потеглят с файтон за Пазарджик. По пътя спират в кръчмата на село Радилово. Жителите на Пещера и Радилово имат отдавнашен спор за собствеността на гори и общински мери, като и двете страни многократно прибягват до насилие. Във връзка с този конфликт група жители на Радилово, начело с кмета от Народната партия Петър Минков, решават да убият Такев. Те остават с впечатлението, че несполуката в спора за земите дължат на лидера на Демократическата партия Михаил Такев, заради връзките му с горските власти. Такев и Алеко Константинов напускат Радилово след 22 часа. В землището на съседното село Кочагово (днес Алеко Константиново) радиловчаните Милош Топалов и Петър Салепов стрелят по файтона им с пушката на радиловския кехая Здравко Игнатов, при което убиват Алеко Константинов. По-късно Петър Минков, Милош Топалов и Петър Салепов са осъдени на смърт, като присъдата на Салепов, който е непълнолетен, е заменена с 15 години затвор.
И днес актуално звучат думите на видния пещерец Христо К. Пунев: „Тъжното е, че в примката на Темида попаднаха малките, а големите, които бесуваха и организираха убийството, останаха на свобода и сатаниски вдигаха чашите с шампанско за „Бог да прости Алеко …“
