ХУМОРЪТ НА АЛЕКСАНДЪР ЙОТОВ
Никола ИВАНОВ, литературен критик
Когато говорим за автор, който надраства като художествени възможности местното и регионалното, трябва да кажем и няколко думи за предходниците. Хуморът в Пазарджик и Пазарджишко е свързан с имената на Райко Алексиев, Стефан Чавдаров–Чафа, поетът Георги Спасов и Милош Зяпков. Всички те са сред националните ни творци в жанра на хумора и сатирата. Така че Александър Йотов безспорно е техен достоен наследник.
Александър Йотов е утвърдено име на хуморист не само в Пазарджик и областта. Той има доста публикации във в. ”Стършел” и в други авторитетни литературни трибуни. Превеждан е за „Крокодил” и в някои издания извън България. Без колебание ще кажа, че в момента той е най-откроеният хуморист и сатирик от пазарджишкия край.
Проследявайки внимателно фейлетоните и хумористичните и сатирични разкази на Йотов ще открием една много съществена тяхна особеност – те са лаконични и кратки. Открояват способността на този автор да открие характерното и да изрази важното по синтезиран начин. Ал. Йотов не разводнява като автор творбите си, не разхищава думите, посланията му са убедителни в художествен смисъл. Не влачи от девет дерета вода заради нищоказване. Творбите му са съдържателни и умело изградени. Иначе е пълно със сиви, безцветни, безсмислени и безнадеждни хумористични и сатирични четива, с които ни заливат „хумористи” и „сатирици” не само от нашия Пазарджишки край. До такава степен „блестят” със своята безпомощност, че даже да те гъделичкат физически, не можеш да се засмееш.
Сашо Йотов публикуваше предимно фейлетони и хумористично-сатирични разкази. Към поетичните форми, главно на двустишията, четиристишията, епиграмата и сатирично-хумористичното стихотворение той се насочи през последните години. Очевидно е усетил немалките художествени възможности чрез тях да изразява своите несъгласия със ставащото около нас.
Една от най-силните страни на Ал. Йотов е способността му да се самоиронизира и самоосмива, което говори не само за вътрешна духовна свобода, но е и признак за сила на духа. Дори със самото заглавие на една от книгите – „На мушка с римушка” – той постига търсения ефект. То носи нюанс на подценяване, че, видите ли, това са „римушки”, т.е несериозни и незначителни игрички на думи, но в същото време те вземат „на мушка”, т.е. отнасят се до сериозни и важни неща от нашия живот и съвсем не са безобидни.
Мили Боже, кой да се досети –
след Девети… имало Десети?!
Умно, находчиво, в никакъв случай не става въпрос за еднодневка, която утре няма да има смисъл. Логично е, че недоволството и упреците са насочени преди всичко към управляващите, които са главните виновници за хала на народа:
Колко много ме цените
го усещам по… цените! /”Към управниците”/
Към тях бихме могли да прибавим и „От памтивека”:
Всичко е в името –
на вимето!
И „Властимащи”:
Общото им в хороскопа:
всеки гледа да докопа!
Очевидна е силната социална чувствителност на автора, всичко обаче е изразено метафорично, образно, находчиво, напълно отсъства директният оголен публицистичен израз. Тези сатирични двустишия се отнасят за всяка власт и за всяко време, защото са универсални.
Много универсално е „Пътят към славата”:
Как да нашумите,
като не шумите!
Което напомня за репликата на Гоголевия герой „Шумим, братко, шумим.” То е свързано и с „Благодарност”, посветено на големия поет Иван Динков. Става дума за много посредствени автори, които правят какво ли не, за да станат членове на творческите съюзи, било то СБП, СБХ, СБЖ и т.н. Защото те смятат, че членството в съответния Съюз е майсторско свидетелство и диплом за творчески талант. Уви, това съвсем не е така. Много от нечленуващите в съюзите превъзхождат творчески немалка част от членовете им. Или пък някои смятат броя на издадените книги за степен на творческо значение и не спират да бълват и издават книга след книга с глупости. На този „феномен” е посветено и „На един поет”:
Най-се издаваш,
като издаваш!
На такива бих им припомнил, че Ботев има само половин стихосбирка с двадесетина стихотворения, а Дебелянов приживе няма издадена книга…!
На политическите популисти са посветени „Завет”:
Дори да не шаваш –
ще обещаваш!
Изключително свежо, смешно, но и тъжно е „Началото на прехода”:
Стъпвайте тихо, на пръсти –
видях комунист да се кръсти!
Но то е и остро сатирично, защото е свързано с мимикрията на най-големите атеисти – комунистите, които фарисейски се кръстят в църквите като най-големите вярващи! Както отново се убеждаваме, голата публицистика е останала извън кориците на книгата.
Зад личните и обществени прояви Александър Йотов умее да открие находката, смешното и да ги окарикатури художествено и свежо. Той владее иронията и самоиронията, понякога с намигване, друг път с остър сатиричен език осмива добронамерено или недоволен от случващото се вътре в нас или около нас остро саркастично да изрази своето несъгласие.
Един от основните проблеми, които занимават Александър Йотов това е несъответствието между възможности и желания. Този синдром всякога е бил валиден за българското общество и продължава да бъде. Хора без качества непрестанно се стремят към високи постове, без да се запитват дали имат качества за това. И най-важното е, че много често успяват. С тази тема е свързан и проблемът за съдбата на скромните и талантливите, които стоят в миманса, защото нямат здрави лакти, не са нахални и арогантни и не могат безогледно да подбират средства за социално издигане.
Много свежи са епиграмите, свързани с жените: „За жените”, „Елитна дама”, „Младост минува”:
Тя беше оборотна,
мина време, кротна!
Семейните и любовни отношения винаги са били повод за шеги, закачки и присмех на хумористите. „На години”:
Бяхме млади, любими и
дейни,
сега сме само семейни!
Тези епиграми на Йотов са забавни и находчиви, в тях хуморът, закачката и иронията преобладават:
НЕ МУ ПОТРЪГНАЛО
Откакто се е венчал
само печал!
Или:
ЮБИЛЕЙНА
2х30
Прости ми, скъпа, че оттук
нататък
във всичко ще съм много
кратък!
В тези епиграми няма сексуална разюзданост, за всичко е намерена мярката, намекът е предпочитан пред вулгарните изрази. Авторът е далеч от писането на някои „авангардисти”, които разчитат на скандално примитивното, на грубо натуралистичното. И от това Александър Йотов само печели. Защото хуморът му е наистина смешен, но интелигентен, усмивката се появява естествено и леко. С епиграмите се той ни прави едновременно весели и тъжни, защото ни развеселява, но и размисля едновременно. А това е най-важното за едно хумористично и сатирично произведение, за едно хумористично и сатирично творчество.
Епиграмата е нелек хумористично-сатиричен поетичен жанр, който много автори лековато подценяват. Защото между римушката и смисленото послание разликата е огромна. Пък и темите са толкова преекспонирани, че находката е трудно постижима. За добро Ал. Йотов е много наблюдателен и изобретателен, находчив и умее да ни поднесе нещата от необичаен зрителен ъгъл. В това се крие причината за успехите на неговите епиграми. Той разчита на намека, подсещането, нюанса, а не на директното, грубо и примитивно изразяване и език.
С досегашните си книги с епиграми Александър Йотов се утвърди сред талантливите ни национални епиграмисти.
ШАРЖОВЕТЕ НА АЛЕКСАНДЪР ЙОТОВ
В последно време хумористът и сатирикът Александър Йотов като че ли поизостави фейлетона и хумористичния и сатирични разкази за сметка на епиграмата. След книгата „Междучасие”, която съдържаше и фейлетони, и епиграми, последваха няколко негови сборника само с епиграми: „100 епиграми и още нещо”, „Бодлинки”, „Въгленчета”, „Острилки“, „Въртележка“, за достигнем до последната „Орисия”. Епиграмата е преди всичко концентрация на мисълта, изненадваща находка, оригинално обобщение, изразено обикновено в два или четири стиха. Казаното преди теб да го изразиш и споделиш по непознат оригинален начин. Всичко това трябва да бъде поднесено достатъчно образно и метафорично, намекът да предизвика досещане и усещане у читателя, които да му доставят удоволствие при четенето.
Книгата на Александър Йотов „Лица“ се състои от дружески шаржове на известни и по-малко известни личности, свързани житейски и творчески с Пазарджик и Пазарджишко. Това са близо 60 шаржа, като всичките са придружени с художествен шарж или снимка на съответния шаржиран. Шаржът е тясно свързан с епиграмата, но в него сатиричното изобличение е заменено с добронамереност към шаржираната личност.
Александър Йотов притежава дарбата да забелязва недостатъците, но така също и хубавите страни на личностите и зад конкретния случай да достигне до обобщението, което да фиксира явлението.
Ще цитирам няколко от шаржовете, за да се убедите в творческите способности и сполуки на Йотов. „Признание“ е посветен на големия български художник Димитър Казаков – Нерон, който живя и твори няколко години в Пазарджик:
В Пазарджик си нямаме маркиз, барон –
стига ни един… Нерон!
„Мъдрец“ е посветен на забележителния скулптор, дърворезбар, писател и художник Рангел Стоилов – Бачо – един от най-близките приятели и сподвижници на Нерон:
В дървото, камъка, в изречената строфа,
откриваме твореца, философа!
Във „Величина“ става дума за скулптора и художника проф. Стефан Лютаков:
От младини голям и знаков:
хем професор, хем Лютаков!
„Почит към литературата“ със заглавието си насочва към знаменитата книга на Иван Динков:
Един от големите й моменти –
неговите фрагменти!
На рано отишлия си поет, писател, журналист и политик Георги Спасов е посветен „Памет“:
Нещо значимо ни напусна,
откакто ни напусна!
На бизнесмена и меценат на културата инж. Емил Йончев е посветен „Духовен“:
За него това ще прибавя:
раздава, раздава, раздава…
За изтъкнатия адвокат, писател и колекционер Хари Хараламбиев Йотов е обобщил в „Ерудит“:
Правист, писател и естет,
отвсякъде – капацитет!
На дългогодишния кмет на Пазарджик Тодор Попов, който е изключително благосклонен и се грижи за културата Александър Йотов се отнася с „Благодарност“:
На него му стига това да го знаем –
превърна града ни в неузнаваем!
В тази епиграма е обобщено отношението на гражданите на Пазарджик и общината към техния кмет.
Може да продължим със словесните шаржове – обикновено двустишия, но и тези са достатъчно убедителни, за да покажат умението на Александър Йотов.
Последната му книга „Из записките на буля Ганьовица“ излезе съвсем скоро. В знаменитата си книга „Бай Ганьо“ Алеко Константинов не отбелязва нищо за миналото на героя си. Той няма потекло, не знаем къде е роден, откъде се е пръкнал, какъв е социалният му произход, как е стигнал до търговията с гюловото масло, женен ли е, има ли деца и т.н Бай Ганьо в Алековата творба не е задомен, или поне не става дума за семейство. Да запълни тези празноти от живота и биографията на Бай Ганьо се е заел талантливият хуморист Александър Йотов в книгата си „Из записките на буля Ганьовица“.
Авторът е прибягнал до мистификацията като художествен похват, за да изгради творбата си. Разказът се води от жената на Бай Ганьо Султанка. Името напомня за героинята Султана на Талев от прочутата му четирилогия .Була Ганьовица е изцяло нов образ, плод на въображението на Александър Йотов. От разказа научаваме, че Бай Ганьо е роден в малко българско село, в бедно семейство, като малък е бил много притеснителен и неразговорлив. Още като невръстен за пръв път вижда трена „Ориент Експрес“ и се докосва до изисканите добре облечени жени с капели, а французойката му подарява огледало с нейна снимка на гърба, той за пръв път се вижда в огледало и не се харесва много. Още тогава се появява копнежът му да обикаля и посещава други страни и народи, който осъществява по-късно като търговец на гюлово масло. Разбира се, мотивите на Бай Ганьо са чисто практически и комерсиални – търговийката, келепира, парите.
Когато идва време да си избере булка, изпада в конфузно положение, не знае как да покаже на момата, че я харесва и други свършват работата. Макар че е смотан в израза си, той от младеж умее да се пазари и винаги да е на печалба от сделките. Но Бай Ганьо се развива в речево отношение, става устат, задиря и опипва похотливо жените при Алеко.
На сватбата Бай Ганьо забравя, че вървят към църквата да се венчаят и подгонва едно врабче, хваща го и с гордост го подава на буля Ганьовица с милите думи „За тебека е, да знаеш!“ Бай Ганьо понякога може да е сантиментален и романтичен. Защото героят с всичките си кусури е автентичен, не преиграва и макар и рядко, действа по повелите на сърцето си.
Отделните глави в книгата са миниразкази, които звучат и самостоятелно, макар в творбата те да са свързани в единно повествование.
Творбата на Александър Йотов е своеобразно продължение на Алековата книга. Разказът се води от буля Ганьовица и научаваме твърде любопитни неща за героя. Нюхът към печалбата, към келепира, е заложен у него още от ранна възраст. Бай Ганьо купува от града камилата Мата и тя заема мястото на магарето му.
И при Александър Йотов Бай Ганьо е запазил основните си черти – стиснат, келепирджия, нахален, гледа да преметне другите. Когато Султанка го пита за думата „капитал“, той отговаря: „-Хубава думичка Суло, златна. И най-важното не е чуждоземска, а нашенска си, наша! Е, хей, как я харесвам. Та нали зная, заради нея се трепя по Вашко, по немско, че и Русията. Слушай сега и добре го запомни. Означава едно – кап, кап, кап. Сиреч нещо да ти капне а ти да не дремеш и да го вземеш и напълниш джоба си. Файда, капиталът е една файда, демек, да имаш!“
В началото камилата предизвиква смях и подигравки у съселяните, но става истинска атракция и за града. Мата изпитва особена омраза към магаретата и когато се съберат на мерата, тя пощръклява и ги прогонва. Камилата се чувства обидена и никога не прощава на стопанина, че я е заменил с едно магаре и я разделил с посестримите й. Освен това Мата е много икономична и непридирчива към храната – яде само тръни, а вода пие от реката. Бай Ганьо отново е ударил келепира.
Освен това дава Мата под наем да пренася товари и от това отново печели. Накрая, преди да я продаде на атракциона, Мата започва да пренася чеиза на момите, които се женят за Ганьови съселяни. Само веднъж камилата се заинатява цял час докато тръгне, сякаш интуитивно усеща, че момата се омъжва за негодник и не я чака нищо добро, както се и оказва.
Понякога Александър Йотов използва за основа глави от прочутата книга на Алеко. Това смесване се оказва успешно. Например в „За банята“ Бай Ганьо отговаря на буля Султаница с патриотичното обяснение защо го е направил: „Исках да покажа на немеца, че и ний ги умеем някои неща! Няма да се тупат в гърдите и да повтарят я-я-я…“ Също така казва, че всеки народ има както добри, така и лоши времена в историята си. Прозрението и предупреждението на Бай Ганьо е: „Няма да минат педесет, може и сто години да са, но ще се навъдят едни дето майка България така ще я разпарчетосат и така ще влачат и грабят, както никой преди тях не е грабил! И свищовчето, дето ги пише тия уйдурми за мен, няма да е живо, та да удари едно извинение: „Ех, бай Ганьо, аз за какъв те имах, а тя каква излезе. Че ти пред тези, новите, дето смъкват всичко, си едно нищо, едно пале. Ама отде да съм знаел, че тъй един ден ще се извъртят нещата?“ За съжаление тези думи на Бай Ганьо се оказаха истина, днешните българи сме свидетели.
От книгата на Йотов се убеждаваме колко е важна жената в къщи да е оправна, каквато е Султана. Тя учи мъжете на някои практически неща, така че спестява излишни харчове, както ги научава да подпалват печките със слънчогледови стволове, вместо с накълцани на дребно хубави дърва. Буля Ганьовица постоянно се опитва да вразумява мъжа си, но невинаги успява. Тя е истинска опора за мъжа си. Самата Султана започва и свой успешен бизнес с чорбаджийницата и спасява мъжа си от фалит от съдружието му с влаха Мирча. И тя е сметкаджийка, кара дори Бай Ганьо да си плаща консумираното в чорбаджийницата. Султана завързва приятелства с много важни и известни хора, които се хранят в заведението й.
От чорбаджийницата на Султана у Бай Ганьо възниква идеята да отвори виенска сладкарница и да конкурира жена си в ресторантския бизнес в известен смисъл.
До края на живота си Бай Ганьо не променя отношението си към културата, и в нея той търси файда. Макар че се досеща за меценатство, той прагматично говори за художниците, иска да ги рекламират в чужбина, но в същото време да ги държи на ясла и да ги цензурира в услуга на властта. Познато, нали! Съветва Вазов, че си губи времето с писането. В Рим Султана обикаля културните забележителности, докато Ганьо изкарва пари като прави фокуси с ушите си.
В книгата си Александър Йотов поставя и един фундаментален въпрос чрез казаното от Бай Ганьо: „И знаеш ли, Султанке, , за такива кат мен кое е най-голямото им оружие. С него мога и Бонапарта да сразя… Простотията, Султанке,,запомни ме, простотията е най-големият чалъм на тая земя, простащината ще е всьо и вся. Колко много са забогатели от нея, а пък и занапред, в онова време дето ние двамината няма да го видим, колко ще забогатеят от нея! Чет, чет няма да имат! Че главите им били празни. Празни, празни, ама нали са намерили цаката на кьоравото. И париците ще ги бият, ще ги бият!“ И в това пророкуване на главния герой постоянно се убеждаваме.
Продължение на Алековата творба виждаме и в политическата дейност и политиканството на Бай Ганьо. Вече като действащ депутат той е във вихъра си. И пак келепирът е главната страст на героя.
Но Бай Ганьо е способен и на съчувствие и състрадание понякога. Той дава пари на бедната жена, за да купи дрехи на детенцето и себе си. Съчувства на жената на офицера, който я бие и тормози. Няма етническо напрежение и нетърпимост, свидетелство за което е помощта, която баба Азизе оказва на Султана.
Бай Ганьо е добър съпруг и баща, грижи се за децата. Макар че не само селяните масово псуват, той не си позволява това, не бие и не тормози жена си.
В творбата си Александър Йотов съчетава свеж хумор на словото и положението с остра сатира. Езикът на книгата е цветен и експресивен. Запазена е яркостта на образа на Бай Ганьо, но вече придружен от запомнящия се образ на буля Ганьовица-Султана.
Александър Йотов е запазил езика и речта на Бай Ганьо. Творбата е приятно четиво с редица конкретни сполучливи сюжетни находки, което води и до сериозен размисъл…
Творбата е с отворена композиция, което позволява да се допълва с нов епизоди, за което намеква Александър Йотов в края на книгата. Да му пожелаем това да се осъществи.
През последните повече от три десетилетия Александър Йотов си остава единственият конвертируем пазарджишки хуморист и сатирик, защото пише хумористично-сатирични торби с качества, които определено са над средното ниво в национален мащаб и могат спокойно да е печатат по страниците на авторитетни специализирани литературни вестници и списания.
За стойността на творчеството му говори и фактът, че Александър Йотов е носител на шест литературни награди за хумор и сатира, между които са две отличия от Националния литературен конкурс „Райко Алексиев” и „Милош Зяпков”, а веднъж беше номиниран и за Наградата „Алеко Константинов” и „Райко Алексиев“. Безусловно това са съвсем заслужени признания за несъмнения му литературен талант. Защото той съвсем не е от агресивните автори, които настойчиво и досадно се самопредлагат или пък използват задкулисни заигравания с журитата или служебно положение за уреждане на награди, тъй като просто няма възможност и позиции за това. Александър Йотов дълги години бе обикновен учител в Пазарджишкото село Огняново.
Зад личните и обществени прояви Александър Йотов умее да открие находката, смешното и да ги окарикатури художествено и свежо. Той владее иронията и самоиронията, понякога с намигване, друг път с остър сатиричен език осмива добронамерено или недоволен от случващото се вътре в нас или около нас умее остро саркастично и талантливо да изрази своето несъгласие.
