Време за литература: Живях преследван от въпроси

Никола ИВАНОВ, литературен критик

В едноименното стихотворение от последната си стихосбирка „Всичко сегашно“ Валентин Дончевски доказва умението си да превръща локалното в универсално, като руши стените, които ги разделят:

                Закопчах едно време

                 стария си шинел

                 с копче от месинг

                 на Айфеловата кула.

                 Париж трептеше в краката ми.

                 По-добре, че краката ми

                 не трептяха над него…

 Макар и в космополитен град като Париж, поетът не губи националното си чувство, остава си българин:

                Аз не станах мартеница,

                закачена за шията в онова

                зимно време на кулата Айфел.

 Защото носи в сърцето и душата си ненакърнима и незаменима българската си чувствителност, която е неговата творческа чувствителност. Това потвърждава и в „Скала на нарастване“, където на фона на светещия в небето любовен млечен път лирическият Аз пита:

                Къде е на смъртта жилото сега,

                когато свети елхата на живота

                с точици, мигащи в топлата вечерна стая

                на дома, който всички разпръснати

                номади сме чакали.

В стихосбирката В. Дончевски продължава и друга основна тема в своята поезия – любовта към родната Стара Загора: „Град с прави улици,/ говорещ с духовете/ на поети“. Изразява и  своя поклон пред предходниците поети. Както и пред дворовете, в които растат „гергини, кренове и рози“, а къщите са съхранили българския си облик  „с чердак и кладенец/ в чимирения сумрак,/ с лозници в дъното на двора“ Отново се появява Аязмото, липите, които „са най-големите поети“. И всичко това е неразривно свързано. „Носталгия“ говори със заглавието си, а родният дъжд, стичащ се през улука, се превръща в Ниагарския водопад. Аркадия за лирическия герой е неговото родно място с Бедечка, езерото Загорка, Аязмото, Тракия, които са съпътствани от драматичната ни и често трагична национална българска история.

Силно е патриотичното чувство в лириката на Валентин Дончевски. Неговият патриотизъм е абсолютно чужд на елементарното  отблъсващо еклектично патриотарство, целящо да въздейства върху първосигналните човешки чувства. В „Родина“ нарича България „Зеница в окото на Бога“, пазена от самия Бог, дала на света славянската азбука. Настроенията продължават и в „Бъдеще“.

Родният край и град са неотделими от чистото и неосквернено детство на лирическия герой на поета, което се е запечатало за цял живот у него. В „Матричноделикатен“ съкровено споделя:

                  Всички пътища в мен

                  водят до едно дете,

                  което си говори с дървета и цветя.

Затова в „Съхранен“ лирическият Аз си пожелава детството му да бъде вечно. В „Спомен“ детето и детството са останали в сърцето и душата му,  „Близнец в седмата година“ финалът е съкровен:

                  И колко свидна ми е на духа

                  оная тиха радост от целувка детска.

      Затова  „На Стела“, „Точка на кота светлина“ и „Към Стелиана“, които са  посветени на дъщерята, излъчват огромна бащинска обич, дъщерята е „Бяло дете,/ със звезда бяла  на  челото“ и „Дете на слънцето“. Поетът моли дъщерята, когато наближи краят, да го заведе „в топлите страни“, защото предпочита душевната топлина и не иска за усеща студа и отчуждението между хората: „Аз искам да съм с хората щастливи,/усмихнат в топлите страни,/където всичко в светлина/ е разцъфтяло и отразява/ божествените сфери“. От „Априлски синдром“ струи хуманизъм:

               Повечето от нас живеят,

               за да поддържат страха,

               обслужвайки лъжата.

      Любовта е в центъра на „Порив“, в който лирическия герой се обръща към любимата: „Да идем, любима, на нашето море,/ дето само двамата го знаем./ Да стане оня миг, когато през 70-те/ заедно с чайките, от буря подплашени,/ в храсталака на дюните да се скрием./ Там е онова топло гнездо/ с надпис от миди.“ Романтиката и чистотата на чувствата преобладават в любовните стихотворения на В. Дончевски. В „Епилогично“ лирическият Аз споделя:

                 Вкопчих се за последната любов

                 и тя е смъртна и опасна.

      Любовта прогонва и смъртта в „Библейско“, където „любовта/ над любовта е истина“. Споменът и надеждата в любовта го крепят да е жив. В „Участ“ мечтае за чистата идеална любов:

                 Най-отдолу, най-накрая, любовта

                 живяла е винаги. Най-накрая,

                 най-последна, най-отдадена,

                 най-истинска, срамна и изтормозена,

                 защото е тежка и тъжна, въпреки

                 животната мимикрия с онова дълбоко

                 чернооко очакване. Не за гощавки

                 и клетви, а за радост, нахранена с вяра,

                 след дълго пустинно скиталчество.

Въобще любовното чувство в стиховете е чисто и светло, макар и драматично, напълно отсъстват цинични подхвърляния, сексуални картини и намеци, защото чувството е духовно.

Поезията на Валентин Дончевски е силно екзистенциална, защото го занимават и вълнуват най-сложните философски, метафизически и екзистенциални въпроси на битието – Смъртта, Животът, Смисълът. Лирическият герой се обръща към небето и търси отговорите на драматичните въпроси, които го измъчват непрестанно:

               Отговори ми, небе,

               ако всъщност си истинско,

               как да развържа

               гордиевите си нощи

               и дамоклевите си дни?

В „Брудершафт“ поетът се пита „Кой е, откъде идва и къде отива?“. Всезнаещите въпроси в едноименното стихотворение са „Кой? Кога? Защо?“. „Кой каза, че животът не боли?“ е рефренът въпрос в „Питанка“.  В „Празно като празник“ се самохарактеризира: „Аз съм сгъстена/ с чука на Бога молекула“. „Аз съм камбанна сплав/ от бронз, звук и душа“, ще добави поетът в „Лично пространство“. В „Дарохранителница“ допълва: „Животът ми премина/ през проклятия. Да съм/ обречен вълнолом/ е моята участ“.

Въпреки всичко у лирическия герой на Валентин Дончевски никога не умира Надеждата: „Надеждата е първи и последен шанс“ заявява поетът. И все пак животът е неунищожим – в това ни уверява поетът в „Делнично чудо“:

                   Над пръстта е светлина и живот.

                   И под пръстта вече е също живот,

                   само че бъдещ.

      В „Закалка“ въпреки жестоките удари на живота и съдбата лирическият герой възкръсва като птицата Феникс и риторично пита: „Как  се надмогва/ радостта от възкръсване,/ ако не с вяра?“ Защото жаждата за живот  е неунищожима в „Смътно се вижда“. На каквито и изпитания да ни подлага животът, не трябва да губим надежда и да се предаваме малодушно – това е главното послание в „Давай!“. Затова срещаме в творбата Бъстър Китън, Никулин, Луи дьо Фюнес, а финалът е:

Щом се завърне смехът,

                  дано издържим и сега!

      Щастието само го докосва лирическия герой и изчезва, то е мимолетно. „Мълчат годините, излъгали ме,/ че ще са щастливи“, горчиво споделя поетът в „Побелял наивизъм“.

Свободата е базисна ценност за Валентин Дончевски. В „Свободата“ споделя:

                Свободата

                е парче тютюнев дим,

                заседнал в спиците на спомен.

                ……………………………….

                Животът, който е живот

                дори и тук, където свободата

                също е прикрита с черна роба

                на сподавена любов,

                с която всичко съм обичал.

      Спонтанен и изтръгнат от сърцето  и душата е призивът-вопъл в „Апрокалипто“: „Ветре, вземи ме със себе си!“ В „Пътят към мен“ лирическият герой споделя:

              С надпис „Свободен“ е чашата,

              макар да е пълна с горчиво страдание,

              всяка по пътя нелек ме води

              във вярна посока, пътят към  мен…

      Валентин Дончевски се вълнува от същността на истинската поезия и творчество от нейната магия и мистика. В „Парадоксал“ е достигнал до прозрението: „Разбрах как да бъда/ ходещ и мъртъв/ и едновременен/ с изгорено сърце,/ живеещо в цветове,/ раждащо стихове“. Поезията е изгаряне в стиховете, горене в думите. Поезията е свобода, хуманизъм, духовност: „Зная само,/ че когато животното в мен/ вземе превес и заживее/ нашироко – поезията умира“ („На кравай спи моето куче“). В „Такава е тя“ поетът е категоричен, че „Даруваният с талант/ е награден, за да дава“. Става дума и за задължителната художественост, защото „Голите цитати/ са необлечени скали с история“. Във „Виктори“ Валентин Дончевски споделя:

                   Защото стихове се раждат

                   в борба най-тежка вътре в нас.

                   В борба със своя страх

                   аз цял живот се стрясках.

                   Живях наяве и насън,

                   преследван от въпроси.

Сериозното изкуство и поезия е и тежко изпитание за надарения, но  и му осигурява безсмъртие. В „Орис“ споделя как се ражда стихът:

                  В късна доба идват думите,

                  от които не мога да спя.

                  Като нож се забиват

                  в нощта, гонят далече

                  от мен съня, немощен и сразен.

Думите идват сами, а „Аз само записвам“. В „Рисувач“ допълва: „Вселената/ изпълвам с веронез./ Потичат всичките реки/ в една посока – моята./ И не е важно вече/ как се прави,/ а какво говориш/ с думите от цветове.“ В „Момиче и финки“ допълва как се раждат картините му.

Валентин Дончевски е поет, художник, композитор, музикант и това се отразява в лириката му. Рисува фини словесни картини, стиховете му се отличават със своята оригинална музикалност и специфичен ритъм. До него достигат „Нечути досега слова/ и неизпитани вълнения/ с преливащи вълни“. Понякога чрез парадоксален словесен обрат постига посланията си и ги прави полифонични, както е в „Третия бряг:

           Със бъдещето си неистово играх,

           опитвах се да си създавам корени.    

Или „Сложих глава на косата си“ (“Всичко в сегашно време“), което има аналогия с Иван Динковата мисъл, че изкуството е реставрация на череп по жива  глава, т.е. животът е първичен, изкуството е вторично по отношение на живота.

Безспорна е дарбата на Валентин Дончевски да рисува прекрасни картини с думи. Ето как започва „Записки от яменското ханче“:

                 Увлича ме пътека горска,

                 потъвам в друго естество.

                 Мир има тук и той говори

                 с глас на стари билки,

                 с горчив привкус и медена роса.

Природата е притихнала и потъваме в нейното лоно и се докосваме до тайните й.

За един поет, художник, въобще творец съдим по неговите учители и идоли в изкуството.  В  поезията на Валентин Дончевски срещаме Иисус, Ахил, Римската вълчица, Рембранд, Екзюпери, Пикасо, Хуан Миро, Жана д,Арк, Федерико Фелини, Яворов, в няколко стихотворения се прекланя пред гения на Иван Динков, приятел е с поетите Неделчо Ганев и Димитър Данаилов

Поезията на Валентин Дончевски е силно драматична, защото е дълбока, той се стреми да достигне до същността на нещата. Третото му око постоянно е будно.  Много самота и болка има в тази поезия, но те са творчески съзидателни, защото са мигове на сътворение. Просто той мисли поетически, образно, метафорично, картинно, свързва Земята с Вселената и Космоса, търси отговори на проклетите въпроси, на които никой век не успя да отговори, по думите на великия Яворов.

     Валентин ДОНЧЕВСКИ, „Всичко сегашно“, поезия, редактор Иван Странджев, Изд. „Дъга плюс“, 2023 година