Никола ИВАНОВ
Методи Джонев е поет, който предпочита кратките поетични форми. Неговите поетични творби се състоят от два до десетина стиха, почти няма по-дълги. Освен това стихотворенията му нямат нищо общо с хайку, нава, танка, блясък или другите познати кратки поетични форми. Той не се интересува и не робува на броя на сричките и стиховете, за да се вмести и постигне определена поетична форма, защото е преди всичко спонтанен поет, който се интересува от Смисъла и дълбочината на поетичните послания. Например:
УЧА се да пиша по етруски –
ясно, строго и само когато
имам
нещо важно да издълбая върху пясъка.
(Принципът като почти постоянно правило в поезията на Методи Джонев е заглавие на всяка негова поетична творба да е първият стих, който започва с главни букви). Безсмисленото стихоплетство му е органично неприсъщо, той пише само тогава, когато има да сподели нещо важно и съществено. Или пък двустишието:
ПОЕЗИЯТА – най-тайничката дума
в междузъбието на думащи.
Още:
И МИ Е светло като в стих,
дълъг колкото да мигнеш.
Стихотворението, определило заглавието на сборника му „Като гъби след кръв“ перифразира познатия израз „Като гъби след дъжд“ е само от два стиха, но носи силно и убедително хуманистично послание:
… като гъби след кръв
никнат братски могили…
Човешката история е пълна с войни и кървища, човекът трябва най-после да се смири и да стане по-хуманен, в противен случай е застрашено самото му съществуване на Земята. В „ЗА БУКВИТЕ“ поетът настоява, че думите, които изписваме с буквите, често са антихуманни и сеят злоба и човеконенавист. И след като сме им дали възможност да безчинстват трябва:
… сега поне за малко да положим
грешните им кости
поименно във безсловесната могила.
Затова лирическият герой на Методи Джонев в едноименното стихотворение сее стихове, а облаците върху тях са „с ледени парчета между зъбите“. Човекът е достигнал до там в заслеплението и греховността си, че “приема свличането за пързалка“ („Шумят притихнали фонтани“). Човеците населяващи планетата Земя не трябва да допуснат да тръгнат „междузвездни слухове, че тук/ земували са някакви двуноги…“ („… ако не искаме да тръгнат“). .Дълбокият, смисленият, „бездънният“ човек страни от тълпата („Самотната тълпа“). И човекът трябва спешно да се промени, за това го предупреждава Създателят чрез „човеколюбивия китайски прилеп“, напомняйки за Ковида, който отне живота на стотици хиляди човеци. Това е поредното наказание и предупреждение на Бог към човеците, затънали в греховност. Поетът предупреждава човеците, че за всяко тяхно престъпление Той ще въздаде възмездие. И така ще бъде до момента, в който не остане нито един престъпник, тогава и последният палач ще стане излишен („ПОСЛЕДНИЯ палач…). Мечтае „брат за брата“ да е „сестра“. И още една хуманистична мечта:
ДА ЗАСЯВАМ трохи
във земята ни обща,
за да има хлябове утре
и за ситите долу,
и за гладните – горе…
А войната трябва да изчезне от живота на човеците:
БОЖЕ, какви времена интересни
живееш ни и с обич ни мачкаш –
клоуни да ни разплакват майките,
до кръв да ни разсмиват генерали.
В друго стихотворение лирическият герой отправя хуманистичната молба към Всевишния:
ГОСПОДИ, не с такова снизхождение,
не с такова безразличие
и с не толкова кротост,
ако може, разбира се…
В „ДИВАКА се е изправил на крака“ поетът настоява, че човекът се е очовечил, едва когато се е хуманизирал, „едва когато е сетил,/ че с ръцете/ може и да милва“. За съжаление, човекът не успява да устои на съблазните на Рогатия, на Дявола („ДОКАТО живеем праведно…). Защото „… само виждащите нависоко ще се спъват/ в облаците и ще вещаят слънце,/ което крадешком просветва нощем“ („НА РАБИРАЕМ БЪЛГАРСКИ“).
Изоставените и обезлюдени села са част от хуманистичната струя в поезията на Методи Джонев. С каква болка описва тъжните и умиращи села: „бе тук село с лице човешко“ – това е вопъл, изтръгнат от дъното на сърцето и душата на лирическия герой на поета. Темата е допълнена от съчувствието към съдбата на емигрантите в „КОРАБОНЕВЪЗВРЪЩЕНЦИТЕ“, които „до дъно пият емигрантската си участ“. Настроенията продължават и в „… носталгия, прилепнала“, където поетът болезнено споделя: „…носталгия, прилепнала/ под слънчевата полусянка/ на другия трибагреник…“. Отчуждението е акцентът „МЕЖДУ МЕН“: „МЕЖДУ МЕН/ и моята родина -/ все по-чужди граничари“. Поетът много се тревожи от разделението между българите и въобще между хората („И ДНЕС не си избрахме папа“). Социалното съчувствие и състрадание към унизените, бедните и онеправданите подчертава несъмнената социална чувствителност на този поет:
БРОДЯГИТЕ от мътния квартал
преджобват кофите за смет и
в дрипавите им очи сияе
копнеж за съвършен боклук.
„ДА ПОСКЪРБИМ за малкия човек“ говори със заглавието си: „ДА ПОСКЪРБИМ за малкия човек,/ кимнал само леко и/ безследно минал през живота,/ ама съвсем“, споделя с дълбока болка и съчувствие лирическия Аз. Защото съдбата на малкия човек е да премине през света, без да остави спомен. Освен с подчертаната си социална чувствителност „МЕЛНИЦИТЕ хрупат невършано жито“ говори за свободата, която е псевдосвобода, измамна свобода, защото тя е „една добре препрана свобода“. „КУЧЕШКИ КЕРВАН върви“ е посетено на несвободата, на нежеланието за свобода. Никой пес от кучешкия керван „не пожелава/ дори насън да срутва тишината“, защото тълпата е свикнала с робския живот и никой не намира сили и смелост да се отсели от тълпата и да заживее свободно. В едноименното стихотворение „ОТ ВЪРХА на победеното/ във боя копие/ извира безтелесна и безкръвна/ свобода“.
За хуманистичната същност на поезията на Методи Джонев говорят и стихотворенията, в които той говори за властта и властниците, за ояждането и преяждането с власт до самозабрава. „ДЪЛГИТЕ власти се вмирисват“, категоричен е поетът в едноименното стихотворение, защото „с въглени чертаят квадрати/ в овалните си кабинети“, а клакьорите им са „бездарници“. Властниците заблуждават лековерните избиратели и ги залъгват с „празните хамбари на надеждата“, които „са пълни с голи обещания“, докато се докопат до властта („ВЪРВИ народ със крачки късопаметни“). Във следващите стихове сатирата е убийствена:
ВЛАСТТА е изпълнена с добри намерения,
водещи право към рая –
окопава градинката, хамбара ти пълни,
слага в торбата най-дивни потреби,
децата нахранва, жените прилъгва
и свети по тъмно с очите на дявол.
Демагогията на властниците е подиграна, няма как „торбата“ да не асоциира в съзнанието и да не напомня за торбата с лъжи. Сатиричното посланието продължава и в „НАРОИХА СЕ едни такива принцове“. С ирония и сарказъм е изпълнено „АКТИВНИТЕ борци“. „ОТ КОШЕРА, въздигнат като трон“, където всички пчели работят и хранят търтея, асоциативно напомня за властника, за когото всички хора работят. Безмилостен е поетът и в „БАЩИТЕ на народите понякога…“:, които „са плодовити/ колкото евнусите“. Демагогията и неискреността на властниците е основното послание в „ОТ БЛИЗКИЯ сокак…“, където „нискоизмерни хора/ говорят за обич,/ говорят за милост/ с безмилостно свити юмруци,/ говорят за мир, възседнали буре с барут“, а финалът на стихотворението асоциира с Ботевата сила на словото, защото „Балкана стене/ с чутовните си тежки думи“. В едноименното стихотворение Методи Джонев споделя:
И ОЩЕ ЕДИН гарван презряната си песен грачи
и дълбае остри дупки
в прогнилата представа
за безсмъртие.
Творбата напомня за „Обесването на Васил Левски“. За Паисиевата история, националната гордост от царе и духовници, които са славили България става дума в „ПРЕПИСВАМ на ръка Историята Паисиева“. И не са случайни думите: „и чудом се чудя дали да се срамя/ от следващите ми народи,/ от следващите ми царе“. Затова в „НЕКА си живеят дружбите и любовта“ подкрепя любовта и дружбата между народите и човеците и същевременно предупреждава: „но да не забравяме, че в килера дреме/ един остатък от безпаметност“. Убийствен сарказъм струи от „С КАКЪВ неспирен плам оплакваме/ бунтовното си плоскодушие“. Става дума за отблъскващото със своята пошлост патриотарство.
Чистота и духовност струи от поезията на Методи Джонев. Не без гордост в „КОРЕКТНОСТ“ споделя:
В близкото си и далечно минало
не съм купувал и продавал
и един синджир роби…
За лирическия герой на поета най-важна е чистата съвест, почтено изживения живот на Земята. В „КЪЩАТА ми е бедно облечена“ е горд от духовния живот, който живее, неговото ежедневие са картините и книгите, които осмислят живота му. В едноименното стихотворение четем: „И НАЙ-ОЗЛОЧЕСТЕНАТА река/ е произтекла/ от знатно изворче“. Поетът отправя посланието и настоява, че всичко се ражда чисто, но се замърсява с времето. В едноименното стихотворение лирическият АЗ пита: „КОЛКО трябва да си нависоко,/ та да близнеш облака пернат,/ да го понесеш на рамо“. И допълва в следващо стихотворение: „…небето като перде/ да придърпаш…“ В друго стихотворение споделя: „ЗА ЛУНОХОДЕЦА луната е само луна,/ за мен -/ луна със луноходец“, защото той живее духовен живот.
Като всяка дълбока поезия и лириката на Методи Джонев излъчва самота. Това се усеща не само в „ЛЕТЕН прозорец“, където жената мечтае дори случаен минувач да я забележи, „око да хвърли“ към нея, да наруши и сподели самотата й. В „ТОВА ПОЛЕ“ властва „пустош и безплодие“. В „СЪМ в гората“ лирическият герой има усещането, че животът му протича „в студения казан на самотата“. Горчиво е посланието:
И АЗ – от китовете най-самотен,
достигам пръв
самоубийствения бряг.
Самотни са и моряшките жени от „ЗА КАКВО предупреждава този фар“, чиито очи са вперени в морето, защото като Пенелопа очакват завръщането на съпрузите, понякога телата не могат да издържат, но в последна сметка това е простимо.
Поезията на Методи Джонев е силно екзистенциална, защото го занимават най-сложните философски, екзистенциалн и метафизически въпроси на битието – Живота, Смъртта, Смисъла и т.н. В едноименното стихотворение поетът казва, че „ЖИВОТА е една метафора -/ само толкова му се откъсна/ от сърцето…“. В „ПОД буци пръст и паметна трева“ напомня за пристигащата „оная със косата“. Посланието продължава и в „МАЛКА земя към края на къщите“, където поетът напомня за неизбежния край, за всички нас „два на два са отмерени метрите“. Защо ри това положение ламтим алчно да имаме все повече и повече. Сходно е посланието и в „ПРЕТАКАМЕ съдбите си“. „СТАРЦИТЕ във кръчмата допиват“ ни напомня, че смъртта е неизбежна. В „ПРОЯДЕНО от милостиви молци“ „дънцето на дядовия стар калпак“ съжалява, „че и него не положиха в сандъка“ с тялото на неговия стопанин. В човека вечно се борят Добро и Зло, Ангелът и Дяволът – това е основното послание в „И ТИ ЛИ, рай, ще отрече“. В „ТЪНАТ в забрава“ поетът ни сочи съдбите на „племенни вождове“ и отминаващата слава.
Автентично е чувството на Методи Джонев към природата, той се чувства неотделима частица от прамайката природа:
ВГРАЖДАМ СЕ в сянката
на смълчания дъб,
лист по лист го прегръщам,
клон по клон го прелиствам
и до Бога слисан го чета –
от кора
до кора.
С голямо художествено майсторство Методи Джонев рисува прекрасни природни картини. В „ЗЕЛЕНО Е и повече“ отправя посланието, че в последна сметка природата е най-великия и непостижим художник. Фино и прекрасно е:
ВЪВ ЗИАТА момичето на мойта къща
разпасва своя пояс, стяга връшката
на небесата – такава нишка само
феите на пушека полагат,
такава диря само на боговете
колесниците оставят.
Такъв комин, с такава къща на врата си,
ако до лятото докрета, босоноги циганета
с едри въгленчета ще рисуват по стените й
колесници, пълни с вятър и могла
и сено за бащините им коне.
Ефирно и красиво стихотворение. „ГОРАТА не отглежда свое ехо“ напомня с посланието си за класическото стихотворение на Андрей Германов „Изсичането на Лонгоза“.
Като всеки впечатляващ поет и Методи Джонев в лириката си размишлява за истинската Поезия и достига до свои оригинални размисли и определения за това изкуство. Идол му е първопроходецът – великият Омир, пред когото се прекланя:
… в очакване на писмена
От очевидеца Омир.
В едноименното стихотворение поезията е „… знаме/ съшито с бели думи“. В друго стихотворение казва, че поезията е „потомствена златна рибка/ в потока на безсъзнанието“. Многобройни са определения за поезията, които Методи Джонев дава в стихотворенията си, за него поезията е „акорд от/ предмузикална вакханалия“. На друго място е „изстрел в сърцето/ на тъмното“. Поезията също е „, непостоянна,/ търсеща небесното си тяло“, поезията е там „където само Бог наднича/ в успешните си дни“, в друго стихотворение четем: „ПОЕЗИЯТА, та нея ли не я знам,/ полазва ме/ и си се сгушва само/ на моя познат адрес“. и т.н.. В „ДА СВЕДЕМ глави“ говори за безчестната, подмазваческа, конформистка поезия, която е нетрайна и обречена във времето:
ДА СВЕДЕМ глави
и почетем многоминутно
лъстивата поезия
и възможността да късаме
от пресвещените й грехове.
Поетът трябва да е автентичен, да изразява себе си, а не да бъде „поет в полусянката на друг („НЕПОСИЛНА за прескачане ограда“). В „ЛЕКОКРИЛИТЕ МИ СТИХОВЕ“ Методи Джонев споделя, че поезията има смисъл, само ако намира читатели.
За безспорния поетичен талант на Методи Джонев говори умението му за поетически превъплъщения. В това ни убеждават стихотворенията, които са посветени на други поети, които са му близки творчески. На Борис Христов е посветено:
ДА ВЗЕМЕ да дойде най-подир онзи ветрец ненадеен,
на сивите хорица даром най-цветни качулки да сложи,
малко лудост на всички в очите – дано попрогледнат,
дано секнат завинаги мравките, впити в страхливите кожи,
и нека най-късно до утре дълбоките рани утихнат
и палачите клети живота в последния миг да обикнат.
Самото заглавие на стихотворението „ВЛИЗА Константин Павлов“ говори за формата и съдържанието му. Влиза Поетът величествено в „стъкларски магазин“ и нощта става кристална. А финалът е впечатляващ: „и излиза Константин Павлов безмълвен/ и светещ“. Отново Методи Джонев успешно се е превъплътил в поетическата кожа на своя любимец. Същото се отнася и за стихотворенията, посветени на Биньо Иванов, Николай Кънчев и останалите. Във всичките той използва успешно тяхната поетична стилистика. Това говори освен за талант, но и за богата душевност на Методи Джонев.
Често чрез парадоксални словесни обрати Методи Джонев преобръща смисъла на посланията и прави стиховете си полифонични. Както се убеждаваме, той достига до оригинални определения, открития и формулировки за ПОЕЗИЯТА. Понякога стиховете му звучат като сентенции, афоризми, иносказания. В лириката му срещаме впечатляващи и изненадващи метафори, образи, сравнения, алегории… Стилът му е наистина свободен по специфичен начин, но без да е хаотичен, защото стиховете му притежават своя ритмика и метрика. Всичко в тази поезия е изразено индиректно, художествено, метафорично. Поезията на Методи Джонев е оригинална, физиономична и различима както във формално, така и в съдържателно отношение.
Методи ДЖОНЕВ, „ГЪБИ СЛЕД КРЪВ“, стихове, редактор Пламен Анакиев, ИК“Огледало, София, 2022 г.
Методи ДЖОНЕВ, „ФЕИ НА ПУШЕКА“, стихове, редактор Пламен Анакиев, ИК“Огледало“, София, 2023 г.
