Д-р Георги Мишев: В традициите ни Горещниците са дни на обновлението на домашния огън

Периодът от 15 до 17 юни е свързан с Горещниците и в народната памет това е период, който запазва връзката между източника на живота слънцето и земята. Това разказа културологът Георги Мишев в ефира на „Нощен Хоризонт“ по БНР.

„Горещниците, ни напомнят, че има връзка и в нашето минало с култа към Слънцето. Откриваме тази връзка в т. нар.фолклорно християнство, в което е останала предхристиянска древност, облякла една християнизирина дреха, казаГеорги Мишев, доктор в областта на културно историческо наследство.

„В тези горещници ние виждаме два основни образа, почитани в християнската традиция – това са образите на Света Марина и Свети Илия. Света Марина е наричана Огнена, но нейните свещени места са до извори и до реки, в ниското, докато нейният брат – Свети Илия, го виждаме почитан по -високите места, близо до слънцето, до небесния огън. Така че, връзка между водата и слънцето съществува още от древността“, поясни Мишев.

В християнския календар образите на света Марина и свети Илия са символи на Горещниците, на практика това е христианизираната одежда на древните култове. Тези светци са еманация на архаичните представи, обредни практики и вярвания, казва д-р Мишев. „Имаме изключително добри изследователи на тази тема и се надявам да имаме такива и занапред.“

Той е автор на пет книги, една от които е свързана с растителния свят и неговото значение в бита на българите от незапомнени времена. Повече за книгата прочетете в прикачената статия.

Еньовден е! Научете повече за билките

Акцентът на книгата е мястото на растенията в духовния свят на хората. Съвременните хора сме се отдалечили и употребяваме растенията като практически материал, но в нашия духовен свят те също имат своето значение, каза д-р Мишев.

„За нашите предци растителният свят и природата около нас е възприятие за определени растения и дървета като свещени, например това растение се бере на определен ден, то носи късмет и кара хората около теб да се усмихват. Този начин на мислене има какво да даде на бъдещите поколения, светът около нас не трябва да се възприема еднопластово, чрез растенията ние получаваме още един план за този свят когото обитаваме. Има момент на завръщане и търсене, но е редно да споменем, че ако в миналото е имало липса на информация, днес имаме излишък и филтрирането на полезната информация става все по-трудно. В тази връзка и книгата е снабдена с всички пълен списък на всички цитирани автори и книгите им, за да може човек да си намери информация, с която да провери текстовете, които ние сме публикували.“ – казва д-р Мишев.

„Слънцето от зората на времето е предизвиквало почит, още в пещерните рисунки откриваме слънчеви символи. Нещо повече подобни сходства се откриват между народи, живели на различни места по света – символи на слънцето са кръг с точка или самият кръг е символ на слънцето, дори човешката ръка наподобява слънце с лъчи. Хората са наблюдавали света около тях и са го изживявали, така той намира отражения в човешките търсения. Ние сме на такова място, че различни народи, в различни периоди са обитавали нашите земи и култът към слънцето е продукт на обмен на идеи. Още преди древните траки намираме доказателства за това в прословутият варненски некропол също имаме слънчев диск изработен от злато.

Това богато погребение е жреческо с много злато, обявено е като най-старото обработено злато. Слънчевият златен диск е разположен върху слънчевия сплит на жреца. И тук може да се търси паралелът с това, че сърцето е двигателят на нашия живот и съвсем логично се свързва със слънцето. Заради това се носи този слънчев диск…Виждаме и ролята на бога слънце и при древните траки, той присъства и в нашата народна култура. При траките въпреки че са безписмен народ, откриваме сведения от елините, които казват, че траките почитат Хелиос – той е най-почитаното божество при тях.“ – допълва д-р Мишев.

„Култът се открива и в по-късни времена – при римляните и при християнизацията отново откриваме Слънцето. Особено интересни са сведенията останали от алиани, алевити, казълбаши, дори и в исляма, където битува представата за Мохамед като слънцето, за Али като луната и Фатима като Венера. В исляма слънцето е символ на божественото.“ – подчертава културологът.

„Образът на слънцето откриваме и в народното творчество. Фолклорът твърди, че слънцето е родено, нашият фолклор ни казва, че слънцето има майка, но няма баща. Слънчова майка го изпраща и посреща, това е представа за първичната женска сила, която ражда това слънце и задвижва целия Космос. Това знание се съхранява в нашата традиционна култура – песни, приказки и предания. Представата за едно първично женско божество съществува. Ако трябва да говорим за йерархизирана почит към слънцето, неминуемо трябва да споменем и това, че тракийският цар се самоназовава като син или рожба, или служител – тъй като думата може да бъде преведена по няколко начина, на Хелиос и планинската майка. Това е много интересно самоназоваване и самоопределяне като Син – Рожба – Служител. Чрез тези качества жрецът трябва да донесе благодатта на слънцето на земята при хората. Жрецът не е само син на слънцето, а син на богинята, планинската майка. Това е идеята, че мъжкото и женското, земята и небето, водата и огъня, противоположностите се допълват и само така можем да постигнем хармонията на Всемира. Това е много базова идея, не като философска концепция, а като обредни вярвания, които се съхраняват до днес.“

„Има такъв момент, че древните божества имат назовавания, а не имена – древните хора функционално описват силата на това божество – „лъчистият“, „светещият“, а в един момент те се превръщат в имена. Свети Илия, идва от иврит, а Хелиос, от гръцки, но имаме сближаване на образите. Св. Илия се описва като възрастен и на колесница в славянския свят, а в гръкоезичният образът на Хелиос също достолепен мъж, който обхожда с колесница небесата.“ – казва д-р Мишев.

„В българските народни вярвания слънцето също има име – Райко, Райчо. Но се среща и като Еньо, като е важно да се знае, че името е Райко до деня на лятното слънцестоене и след него вече слънцето носи името Еньо. Уж е едно и също слънце, но не е едно и също. „Еньо си намята кожуха и тръгва към зимата.“ – това е бил начинът в миналото да се обособи двойнствената сила на едни и същи образ или митологичо същество.“ 

„Слънцето предизвиква страх у древните. Това силно въздействащо небесно тяло предизвиква страхопочитание и страх и ужас, някой от спътниците на слънцето са наречени точно така – Страх и Ужас. В днешни дни сме свикнали да идеализираме нашето минало, но в някои райони където традиционната култура е по-жива като Странджа – свети Илия не е добронамерен постоянно, той наказва тези, които се възгордяват спрямо него, а света Марина праща огън на този, който не е спазил да не работи на нейния ден – 17 юли.

Тези светци не се приемат в благия им вид, а в цялостност, че огънят може да топли, но може и да изпепелява, слънцето може да е дарител на живота, но и унищожител. Така е ив гръцката митология – Аполон е лечител, но праща чума в Илиада.“

„Образът на Слънцето и тясно свързан и със Сириус. Сириус в традициите и вярванията на средиземноморските народи за тези горещи дни, от началото на юли и средата на август се наричат „кучешки дни“, това е кучешката звезда и е маркер, почитан от много древни народи – от Египет до нашите земи, с периода на разлива на Нил. Чисто календарна е тази връзка на Сириус със Слънцето, тя е много интересна, защото този период е свързан и с множество забрани.

Комбинацията от Сириус и слънцето може да доведе до множество болести, това е образът когото не трябва да разгневяваме и забраните в Горещниците са: на 15 да се загаси огънят в домашното огнище, на 16 не се пали огън, а на 17 се пали новият огън, огънят на Огнена Марина. Тази идея, че огънят на земята трябва да се поднови за да бъде добър е залегнал в народната ни култура. В същност ние го правим – чрез отпуските, за да се върнем отново на работа заредени с много по-добра енергия.“

Обредността свързана със Слънцето е свързана с изпитанията на хората, опитите да въздействат на светилото да го омилостивят – измолване на дъжд или спиране на дъжд, но някои от обредите за благословенията за плодородие – например обичаят Еньова буля. Младо момиче, което все още не се е събирало с мъж, се облича в красива обредна рокля и се обрича на слънцето. Това малко момиче възприема ролята на невестата на слънцето, това момиченце се носи от шествие, то не трябва да бъде пускано на земята, тя се носи над нашия, видимия свят. Сам по себе си това е изключително красив обред. В различните краища на страната той се практикува по различен начин, но това е идеята.

„В Странджа, например, змеят Периан взима огнена Марина и я взима за да му посреща гостите, това е описание за служителка на Бога, да обгрижваща неговият култ. Нестинарството също може да се разглежда като почитание на слънецто, в неговия ипостас на изпепелител, който бива омилостияван чрез жертвата на босоноги танцуващи в пламъците му хора…Разлики има от село в село и от махала в махала, но това са части от богатсвото на тези култури. В миналото е имало леко уеднаквяване. Например родопската носия, в реалността е доста по-богата. При обредите и вярванията е същото. Не можем да кажем, че този начин е правилен, а другите не са. Трябва да съхраним цялото богатство. Тези прилики между всички религии са изключително важни.“ – казва д-р Мишев.