Никола ИВАНОВ, литературен критик
Ще започна с цитат от разказа „Стилът на невъзможното“, определил заглавието на сборника: „Сънят приключваше… Ако сънят е астрална разходка в нищото, той все пак си има смисъл. Възкресяваме един безтелесен двойник от спомените – едно чисто съзнание, равностойно на ужаса насън… но съществуват ли случайни аналогии?! Перверзната наркоза, обзела самосъзнанието, е освободена от хроничния атавизъм на тялото, гадно членестоного, което се опитва да проникне в тази най-вълнуваща метаморфоза…
… и сетне: хриптиш в разкривения свят на будността, изоставен знак в едно непоносимо познание, каквото е пробуждането… отново си изгнаник на една въображаема родина.
…лабиринти, лабиринти, стълбища, стаи, коридори… надничам през открехнати врати, разпитвам… отговарят ми, че днес не си се появявала… и изведнъж те забелязвам, в гръб… Тя се извръща и откривам, че това не си ти, а някаква дългокоса пенсионерка. Сънят от неделя. Повтаряше се.“
Позволих си този по-дълъг цитат, защото той говори за психологическата дълбочина на разказите от сборника, илюстрира дълбоките им подтекстове и художествени пластове. Всъщност сънищата са част от реалностите на живота, част са от самия живот, провокирани са от самия живот. В сънищата често битът преминава в битие. Кошмарни или радостни, сънищата са част от същността на битието. Те доказват и мисълта на гения Достоевски, че и най-гениалното писателско въображение не е в състояние да измисли това, което съществува в реалния живот. Затова сюжетните действия в разказите от сборника на Иван Сухиванов често протичат в сънищата или полусънното състояние на героите му.
Разказите са къси, кратки, повечето от по 2-3 страници, но съдържателни, в тях Иван Сухиванов размишлява по най-важните екзистенциални, философски и метафизически въпроси на битието. Сюжетните действия в творбите протичат като в транс, случват се в мрака или сумрака на нощта. Няма слънце и ведро синьо небе. Обстановката винаги е психологически напрегната и крие заплаха. Разказите са силно експресивни, но тази експресия не е повърхностна, не е видима, напрегнатата атмосфера е като пред взрив. Тя е адекватна на живота, който живеят героите му.
Разказите на този писател са силно хуманистични. Творбите са пропити с тъга, болка, съчувствие и състрадание към унижените, оскърбените, отритнатите от живота. „Избор“ е разказ за съдбата и живота на един пиян клошар. Несретникът се самоубива. Картините са сякаш кадри, заснети с фотоапарат. Клошар е и героят от „Страшна селска история“. Клошарите, кучетата и котките са съперници при контейнерите за смет. Куриерът, пазачът, проститутките, охранителят от „Последна пратка“ са по-скоро силуети, плод на писателското въображение на автора.
Скучен, сив, е животът на героите в разказите от сборника. Те не виждат перспектива в живота си, не съзират Смисъл, който да ги крепи и да им дава надежда за по-добро. В „Лудости“ писателят рисува сивия им скучен живот. Между мъртвите и живите няма разлика. Полудяването е повсеместно. Всички живеят анонимно и са самотници., водят безрадостен и безсмислен живот. Сходно е не само заглавието на разказа „Лудата“ – разказ за сбъркания свят на лудите. Животът на героите в „Паралелни думи“ е скучен като в сухите елементарни филми по телевизора. Семейната драма повтаря случващото се от течащия по телевизията филм. Задушаваща е атмосферата в разказите на Иван Сухиванов, чистият въздух не достига, няма „виделини“ в живота на героите, те са живи мъртъвци. Килерът в едноименния разказ е символ на живота, в който пребивава героинята, там и дочаква смъртта.
Героите от разказите са по-често социални аутсайдери. Тони от „Ярост“ е пазач в подземен паркинг. Карата е деребей, от полицай се е превърнал в преуспяващ бизнесмен – типичен герой от мутренските времена. В „Рита“ персонажите са наркомани, проститутки, хомосексуалисти, между които съществуват напълно свободни сексуални отношение. Типична картина. В разказите срещаме и реални герои като Сакскобурготски и Бойко Борисов. В „Обир като на кино“ става дума за банковите фалити и тълпите от вложители да си изтеглят спестяванията през 90-те години на миналия век в България, жестоката инфлация по време на управлението на Виденов и Виденовата зима, протестите и свалянето на Виденов и БСП от власт, В края на разказа чрез главния си герой Панса Иван Сухиванов обобщава: „Полиция и мафия са едно! Трябва да сме пълни скапаняци да се предадем на тия. Ега ти държавата!“ В „Точка на щастието“ новогодишната елха и нейните светлини не могат да стоплят сърцата и душите на хората, въпреки че е настъпил Милениумът през 2000 година.
Разказите на Иван Сухиванов често наподобяват тунел, в който пребивават героите му, там протича животът им. Персонажите му понякога се стремят към домовете си, където да намерят спасение, но и там се чувстват неуютно, незащитени, Студени, неприветливи, мрачни са домовете им („Среща“). Често героите са обсебени от мисълта да избягат, да емигрират, да напуснат действителността или поне да се дистанцират от нея като потънат в самотата си („15 минути от началото на есента“). В града е скука, хората са отчуждени, разминават се безразлично, в тях няма живец, живеят някак си механично, по инерция. Темата за отчуждението е част от хуманизма в някои от разказите от сборника. В „Метампсихоза“ асоциациите са силни. Крематориумът в Прага напомня за нацистките злодейства и в същото време е паралелът с изчезналата Елена.
Всички разкази от сборника са с откроена екзистенция. В „Хикс плюс в огледалния свят“ героят вижда смъртта като „неясна вдлъбнатина в бъдещето“, смъртта е „абсолютната празнота“.
За Иван Сухиванов Свободата е фундаментална ценност. „Алцхаймер“ е социален разказ. Клошарят Божко ежедневно рови в кофите за смет и спи в изоставен фургон, препитава се главно от вторични суровини, които изравя от сметта – акумулатори, печки, хладилници. Понякога се увлича в кражби на метални предмети от жилища. Иначе е интелигентен, чете вестници и списания, които намира в контейнерите. Той е социален аутсайдер, който предизвиква съчувствие и състрадание. Изненадващо се оказва, че отново се срещат със съпругата му и тя го връща в дома им. Но Божко вече е изпитал сладостта на свободата, затова отново се връща при клошарския си живот, където се чувства свободен. Писателят отправя посланието, че веднъж изпитал свободата, човек вечно ще я търси и вече няма да се примири отново с несвободата. Сходно е главното послание и в „Ариегардни движения“. Акуратният чиновник от разказа жадува свобода, иска да е безгрижен, да живее, да не зависи от никого и от нищо, без ангажименти и ограничения. Обобщаващо, парадоксално на пръв поглед и оригинално е посланието: „Нима номенклатурата от удоволствия не е най-голямата принуда?“ Парадоксален въпрос, но достоверен. Наистина описът на удоволствията предполага подобен извод.
Няма как автор като Иван Сухиванов да не се вълнува от писателството, творчеството, съдбата и мъките писателски. В „Първи стъпки в литературата“ си личи писателското му око., умението да наблюдава и периферията, макар съсредоточен и вгледан навътре в себе си. В разказа има ключови изречения-сентенции, които му придават дълбочина. За прабългарите патриотично: „Когато българските ханове са предвождали хунския съюз, викингите са били прости паткари“; „Значи ние сме били първите туристи…“; „поетът е преди всичко воайор“; „Литературата, моето момче, е преди всичко етика, а останалото е поглед отстрани… отгоре, ако щеш…“. Двете лесбийки правят любов върху пясъка на нудисткия плаж и на този фон писателят споделя екзистенциално: „Всички сме ефимерни рисунки върху пясъка…“ А финалът на разказа е много поетичен: „Лягам по гръб. Една птица е застинала във висините над нас: може би си разменяме погледи по някакъв начин… Иска ми се в този безкраен миг да съм там, на нейното място… Да погледна света от горе надолу“.
В „Регресивен инцидент“ става дума за стремежа на писателя от провинциалния град да публикува в централния литературен печат, неувереността му, притесненията му: „Да посещава столицата за провинциалиста е събитие с дискретен чар… А ако е начинаещ поет със стихчета под мишничка, това е значим ден в живота му…, защото само в София можеш да се сблъскаш на ъгъла с някой жив класик…“ За него посещението в столицата е като празник, липсва му самочувствие: „В София успяват напористите… чувствителните се депресират…“ И същевременно е показан реалният живот на малкия човек от миманса като Елеонора или жената, чиито съпруг работи в Либия, а тя го приема и прави любов с него. В „Кучето“ става въпрос за съдбата и мъките на поета, който е с постоянно будно съзнание дори в сънищата си, за безбройните варианти на стиховете, които го измъчват, докато , улови думи със сетен дъх и му се привидят „Сняг. Парченца от натрошено стъкло, кръв…, мъгла…“, докато достигне до стиховете и осъзнае, че:
мълчанието е благородство
отчаянието там е чисто
В няколкото разказа от Истински истории“ става дума за реални герои и случки. Те са пропити със социална болка и хуманизъм, съчувствие и състрадание към унизените и онеправданите в живота. В „Обратно броене“ Иван Сухиванов разказва за един от „черните“ полкове на първа линия по границата в Звездец. Там служат предимно войници от семейства недолюбвани от властта. А лейтенантът е готов да се жертва и покрива гранатата лимонка с тялото си. „Ангелинка“ е прочувствен разказ за израслата в интернат главна героиня, която свещеникът прибира да се грижи за църквата. Тя не е много с акъла си, но не я напуска фикс идеята какво се случва с душата след смъртта. И понеже е сигурна, че има живот след смъртта, обещава, че ще даде знак от другия свят след смъртта си. И наистина го прави. Разказът е мистичен и предупреждава живите. В „Запознанство“ героят се запознава по интернет с Деница, която се лекува от рак, след това се срещат в нейното село, но за съжаление тя умира. Разказът „Болница на край света“ говори със заглавието си. На глухонямата Донка отстраняват яйчниците. Тя е самотна, няма близки и роднини, но инстинктивно усеща майчинското чувство и тъжи, защото няма да може да роди детенце.
Както казва един от героите на Иван Сухиванов: „…сънищата са най-адекватното самопознание“. Затова в два разказа става дума за Фройд. Редовно е насилието върху пациентите в психиатриите към буйстващите пациенти, за да се усмирят чрез побой. Лекарите в психиатрията сякаш са на заточение.
В два от разказите става дума за комунистическите репресии. В „Навътре в мрамора“ арестуват художника-иконописец и поета, защото са боядисали комунистическия паметник на партизанин. Във финала на разказа е посланието му: „Как тъй ще ме затваряте бе, уроди!… За какво?! За лайнярския ви паметник, ли бе, малоумници?!… Майка ви да еба комунистическа! Писна ми! Пис-на миии!!!…“ Особено силен и въздействащ е разказът „Дядо Коле леко коли“. Става дума за жестоките репресии към „враговете на народа“ след 9 септември 1944 година. Властта научава за садистичните способности на дядо Коле и го използва като палач екзекутор на осъдените на смърт. Това. говори за самата комунистическа власт, която ползва неговите „услуги“. Главният герой е свиреп изверг, сатрап, който всички съселяни инстинктивно избягват, защото се страхуват от него. Отблъскващ и плашещ е уродливият му външен вид, Дядо Коле прилича по-скоро на свирепо животно, изчадие, отколкото на човек. Той е абсолютен примитив, див, жесток и нечовешки злобен. Усещането за кръв и убийство го възбуждат. Садистично и хладнокръвно прерязва гърлата на жертвите, хладнокръвно коли като пилета десетки осъдени. В разказа преобладават натуралистичните картини, които правят творбата силно експресивна.
В „Емигрантът“ срещаме типични картини за разказите на Иван Сухиванов от сборника: „…есен е, вали и замъглява прозореца; и все така – мисъл и дъжд, до безконечност…“; „И по-нататък мисъл за: мрачни стълбища, засечено пране, миризма на вкиснато… сдъвкани хапки и думи… забрава. Познава всеки процеп, където мисълта се погнусява, всичко, което трябва да се изтърпи докрай…“
Чрез разказите си от сборника Иван Сухиванов доказва, че познава както писателската психология, психологията на човека на изкуството, така и психилогията на обикновения човек. Като писател той се интересува главно от психологията на случващото се, от психологическата същност на ставащото в душите на героите.
Обстановката и настроенията в разказите на Иван Сухиванов от сборника „Стилът на невъзможното“ са мрачни, но съответни на психологическите състояния на героите и посланията в творбите. Разказите от сборника са едностилни. Сняг, дъжд, вятър, природата е сурова. Този писател не е привърженик на цветовия колорит, а по-скоро на графиката. Интериорите в разказите му са скромни, дори оскъдни, подобни са и душите на героите му, които са предимно маргинали, неудачници, полуживи и полумъртви, изпаднали от живота. Разказите са привидно статични, но психологически са силно динамични и напрегнати, притежават висока вътрешна динамика, дори мелнхолията е динамична. В разказите си Иван Сухиванов разчита на говорещата тишина.Вмъкнатите цитати на места в разказите правят посланията нюансирани и полифонични. В творбите от сборника има една загадъчност, недоизказаност, която задвижва читателското въображение и желанието на читателите да дорисуват картината и допишат творбата съобразно собственото им въображение. Отворените финали са сред художествените сполуките на Иван Сухиванов, той оставя читателя да се досети какво всъщност реално се дослучва. Мистика, тайнственост, недоизказаност характеризират творбите му. Реализмът и натурализмът често преминават в сюрреализъм.
„Стилът на невъзможното“ на Иван Сухиванов безспорно е силна и успешна книга.
Иван СУХИВАНОВ, „Стилът на невъзможното“, разкази, издателство Жанет-45.
