Никола ИВАНОВ, литературен критик
Дебютната поетична книга на Георги Маринов „Вечерни влакове“ излиза през 1975 година. Трябва да отбележим, че времето от Пражката пролет е близко и събитията, случили се в Чехословакия през есента на 1968 година са още пресни, а партийният апарат, Държавна сигурност, службите и цензурата са настръхнали и следят проявите в литературата с утроено внимание дали се спазва партийната линия в литературата. Макар че времто е все още патосно, от стиховете в сборника се убеждаваме, че този поет се впечатлява и вълнува от несъвършенствата на живота, вглежда се именно в тях и ги отразява в творбите си. Това ще продължи и в следващите му шест лирични сборника.
Емблематично за Георги Маринов е ранното му стихотворение „Завръщане“:
Защо ли се завръщам в ония нощи зимни,
когато рудник светеше до родния прозорец.
Какво от там ще взема, та с тебе, сняг, летиме
със скритата закана на тъмните простори.
Защо на товарището – с варела в жар обринат
и с безконечните въжета – мускулести струни
опъваме и пеем. И над блесналите линии
летят вагони сенки: и товара е от думи.
Защо е този огън в ръцете на съдбата ни –
и като лампа свети той на небосвода леден.
Не знам. Но бавно се размръзва тъмнината
от фигури на хора, които нас ни гледат.
Георги Маринов е миньорски син и темата за съдбата на миньорите, техния тежък и опасен труд е в центъра на първите му поетични творби. Социалната му чувствителност е силно откроена и той не изневерява на истината. Това потвърждава още първото стихотворение от дебютната му стихосбирка Вечерни влакове“ с показателното заглавие „Бащите ни“:
Встрани от шумната известност,
далеч от светския живот,
бащите ни живяха честно.
Челата им браздеше пот.
Пари за къщи и забави
те не можаха да спестят.
Живяха в жилища държавни –
в борба със грижите до смърт.
Картините и настроенията напомнят за тези в поезията на Христо Смирненски от „Зимни вечери“. Суров, опасен и тежък е миньорският труд. Ето го и работническия квартал:
Онзи, вече остарял,
работнически жълт квартал,
където със солена пот
започна нашият живот.
А в „Лош ден“ лирическият Аз пита:
Какво получи в замяна
за своя напрегнат труд.
Тревоги, сблъсъци, рани.
Пронизващ сърцето смут.
Безпощадно честен е поетът, а за това са нужни морал и съвест. На призивите на властта за оптимизъм сериозните честни творци като Георги Маринов не се страхуваха да изричат истината. Надига се и недоволството от живота, от „бордеите“, в които живеят работниците: „И неотложен бунт вещае/ несправедливият живот“, а „от недрата земни/ долитат люти гласове“. Храната е повече от оскъдна, тя е „хляба и главата лук“. Асоциативно си припомняме Яворовите стихове от „Градушка „И лучец яж, водица пий“. Наградата за изнурителния труд на миньорите е „Венец от мъртви алвеоли“, силикозата. Рано или късно недоволството от несправедливия живот ще избухне и ще промени статуквото. Сходни са настроенията и посланията във „Въглищна долина“ и „Въглищарски кон“.
Тази социална линия ще открием във всичките му следващи поетични книги. В „Червено конче“ лирическият герой нарича кончето „малък брат“, защото споделят сходни съдби, съдбата на кончето е „камшик, лопати и юзди“. Асоциативно се появява паралелът с Белчо и Сивушка на Елин Пелин. Но въпреки тежкия труд лирическият субект съжалява за отиващата си мина, защото миньорите са се сраснали с нея, мината е била „майката наша“, макар и „с най-трудния хляб и горчивата чаша“. В едноименното стихотворение поетът нарича миньорската лампа „светице наша“ Не по-лек е трудът в брикетната фабрика в едноименното стихотворение. Силни социални послания откриваме в „Семкаджията“.
Дори когато поетът се опитва да е оптимистичен по призивите на властта тогава (а то е много рядко) и става въпрос за „работнически чудеса“ и декларативно заявява „Хора, раждайте оптимизма!“ („Перник“), понякога да „напира светлина“, миньорската лампа осветява „калта“, която лирическият герой не може „да изброди“. В „Цветя и бръшляни“ Георги Маринов припомня за известното оптимистично стихотворение на Георги Джагаров „Предпролет“, в което му се привиждаха пеещите радостно птици и споделя:
По същото време имаше спор
между социализма и птиците
как трябва да се пее.
Тук откриваме общата позиция между стиховете на Георги Маринов и финала на стихотворението „Мотив“ на Борислав Геронтиев:
По клони и по жици
- орляк един прогонен –
аз виждам:
птици,
птици…
мълчат –
като на помен.
Двете стихотворения са реплики на Джагаровото. Конюнктурното усилие на Георги Маринов все пак да демонстрира някакъв оптимизъм, колкото и да се старае, не се получава, защото този оптимизъм е насилен, преднамерен, той е неискрен изкуствен стремеж да се съобрази и да влезе в тона, който препоръчва властта и е в противоречие с истините, които му диктуват сърцето и душата. И в подобни стихове Георги Маринов успява да запази поетическото си творческо достойнство, защото никъде не прекрачва границата на приемливото, а това говори за творчески характер. Неговият идеал е „за работа – която ражда/ хляб, доверие, свобода“.
Затова в „И това сме записали“ Георги Маринов споделя за епохата, в която преминава младостта му:
И това сме записали:
Заговорим ли за противоречивата истина,
ще ни ударят.
Но кой щеше да ни удари –
онези от портретите
или някой по-близо до нас,
от кварталното клубче.
Живелите в епохата на социализма под комунистическата диктатура много добре ще разберат посланията на поета. Непрекъснато дебнене за правоверност и донасяне до властта. „Онези от портретите“ висяха във всяко учреждение и знаем кои бяха – партийните и държавни „ръководители“, сред тях бяха и портретите на „учителите на човешкия род“. Техните портрети простолюдието носеше и по време на скучните безсмислени манифестации, по този начин демонстрираше фалшив оптимизъм и вяра във „великото дело“. В „Но сега…“ психологически вярно е усетена, доловена и предадена настъпилата промяна, но поетът не споделя прекалени очаквания, а надеждата му за истинска промяна е крехка.
Социалността е неразделна част от хуманизма. Лириката на Георги Маринов е силно хуманистична. „Реквием 1923“ е посветено на трагичните събития по време на въстанието от 1923 година. Поетът не може да се примири с братоубийството между българите:
Дъх на есенни топли кочани.
Кървав месец.
Бавен ек на копита.
И реките, потекли смълчани
от кръвта на стотици избити.
От кръвта на стотици избити
в жълти ниви и късни бостани.
И димът –
задимял над браздите
от дълбоките парещи рани.
Невъзможно е да не си припомним стихотворенията от великата стихосбирка на Никола Фурнаджиев „Пролетен вятър“. Същият потрес, същият хуманистичен патос откриваме в творбата на Георги Маринов. Тотално отрицание на войната като най-голямо зло е „Царевицата“.
„Като огледало се напуках от тази болка да съчувствам“ – споделя лирическия герой в „Огледало“. „Прошка“ говори със заглавието си. В „Площад“ лирическия Аз иска да може „Всеки ден добра дума да кажа“, призовава другите „братя“: да не вървим към кръстоносна омраза“. Мечтата му е у ближния да чувства „човешкото рамо“.
В „Огледален орач“, той е потресен от факта, че „все едно не сме напущали никога вълчата си гора“. пред лирическия Аз се изправя стена „от объркани хора“. Призивът му е: „Отваряй се, за да те видим колко си човек“, защото „Вдигаш ли зидове, зидовете са у тебе“. Кипарисът от едноименното стихотворение “като човек ни гледа отгоре“. „И пълната с омраза памет ми е чужда“ – споделя поетът в „Мотив“. За отчуждението става дума в „Чадър“. Темата продължава и в „Разговор с духа на Сесар Вальехо“, където лирическият Аз се възхищава на универсалния хуманизъм на великия поет. В „Натрупаният опит“ Георги Маринов съветва и призовава за „Сърдечност/ срещу настъпващата тъмнина“. В „Зима“ поетът настоява, че човекът „със завидна упоритост“ трябва „да се задържи за някакво значение всеобщо.“ Алчността е сред основните опасности пред унищожението на човечеството, поетът е смутен от факта, че „Малките ни очи са винаги по-големи от коремите ни“.
За любовта става дума в лириката на Георги Миланов. „Обичаш ли ме – този свят е хубав/ и чудесата са достъпни“ – категоричен е поетът в „Като цвете“. Любовта окриля и вдъхновява. В „Чувство“ лирическият Аз на поета съкровено и романтично споделя:
Любима, нежността ти е като луната.
Бъди добра и ме обичай тази вечер.
Да има липов дъх проядената маса,
насъщният ни хляб да не засяда вече.
Възможна изневяра допуска лирическият герой в „Праг“. Любовта „е изправена срещу всичко“ – настоява поетът в „Натюрморт с риби“, защото има сили да победи всякакви обстоятелства, когато е истинска. Деликатно е любовното чувство в „Къщата с бръшляна“, само е загатнато. В едноименното стихотворение мъжът и жената, макар и снимани в гръб, се вижда, „че се държат за ръце“. Еротиката и сексуалното либидо са естествени, сексът е и „сладост“, чрез него човекът продължава рода, прав е Фройд със своята теория в „Юнг и още тълкувания“. Любовното чувство е искрено и чисто.
Усещането за чистота в лириката на Георги Маринов е свързано и с детството, той се възхищава от детската чистота, затова в някои негови стихове става дума за детството. В „Обикаляща същност“ поетът споделя:
И кое настояще има толкова озарено време
Колкото чувственото пространство на детството
Ала на детството
Което се е превърнало от спомените ни в мечта
И си задава въпроса: „Но защо боготворим детството?“ Отговорът се подразбира, защото въпросът е реторичен. Децата са много по-чисти и хуманни от възрастните, защото са неомърсени:
Едно дете
Обикаляло с мен тайните кътчета
Днес завинаги легна в една дървена вагонетка
Но отгоре останаха устните му
Да целуне надвесените ни чела
И за последен път да ни извиси до себе си
В „Доближаване“ лирическият Аз се моли на детето:
Дете.
Защо поне ти не дойдеш?
Качи се на вагонетката с въглища
Децата са способни да облагородяват възрастните със своята чистота. Лирическият герой в „Излизам пак…“ си спомня за незабравимите преживявания в детството. С носталгия по детството е изпълнено и „Случайно“, в него поетът мечтае да се върне в училищната работилница, за да го обземе отново “желание за работа“.
В патриотичното чувство на Георги Маринов няма да открием дори капка патриотарство. Защото в неговата поезия патриотизмът има здрави основи, корените му са забити дълбоко в земята. Неговият патриотизъм е духовен, затова е толкова устойчив и убедителен:
Да се напием от собствените ни отражения.
Недалече е духовата музика на Дико Илиев
Надува Дунавската равнина
Висок да е брега ни
Затова в лириката на Георги Маринов приоритет има духовността. Неговият лирически герой се стреми към самопознанието:
Както през детството си имах усещане
Че някой ме наблюдава от времето напред
Сега собствените ми очи ме гледат
От едно потънало във времето съзнание
(Около писането“)
В „Наоколо“ споделя и пита:
Майко, татко, така често ме поглеждате от очите ми
Но аз пак ви питам
Какво става извън нашите тела
Наистина ли се изгубваме
Или сме си все някъде наоколо
И се усмихваме че не се виждаме
В едноименното стихотворение във венецианското огледало предметите отразяват и присъстват със своята духовност. На табленото легло в едноименното стихотворение са изрисувани идилични картини, излъчващи духовност. Във „Възможен портрет на Вальехо“ творецът „като кондор от Андите ни гледа.“
Поезията на Георги Маринов е изпълнена с тъга, болка и самота. Човекът във „Вечеря“ е самотен. Дори когато се прибира вечер в дома си трябва да вечеря сам, защото другите от семейството имат своя несподелен свят Дотолкова е силно отчуждението, че вече почти не споделят помежду си, всеки се е затворил в своя си свят. Затова в родния дом „лъхва го студенина“. Във „Въображението на пейзажа“ лирическият герой желае да се върне „към началото на своята самота“, в своите „предишни мълчания“. Самотата е и житейски опит, възможност човекът да остане насаме със себе си, да чуе себе си. „Но непонятна е понякога тъгата“ – споделя поетът в „Момче“. Камъкът в едноименното стихотворение също е самотен, но и той мечтае за близост.
За Георги Маринов Свободата е фундаментална ценност. Темата присъства във всичките му поетични книги. Чертите от графиката в едноименното стихотворение символизират творчество, красота и свобода. „Конникът“ завършва с двустишието:
И пак ще тръгнем с вятъра разтърсващ на съдбата:
преди на прах и слънце да ни смеле свободата!
В „Облаци“ лирическият Аз се обръща към човека: „Ала ти човеко…/ защо повярва че отговор на всичко/ Е свободата“, което звучи като аксиома, защото свободата Е аксиома. В „Разговор с духа на Сесар Вальехо“ Георги Маринов се обръща с болка и покруса към него:
Така е болна свободата ни, Вальехо,
Дори в представата на тези дето имаха представа
Че трябва много малко, че много малко трябва.
В „О“ лирическият Аз на Георги Маринов се възхищава от „Онези, дето се/ откъснаха от подковите ни“, защото са извоювали свободата си, станали са свободни. В „Метаморфоза“ библейският Йона, който се намира в корема на рибата, извива и направлява „политическия й гръбнак“, сменя ролята си с рибата.
Макар и рядко Георги Маринов да рисува природни картини чрез словото си, когато го прави се убеждаваме в художественото му майсторство:. Прекрасна е картината в „Цъфти черешата“:
Цъфти черешата, цъфти.
Пчела към клоните се спуска.
Синчец звъни. Снегът трепти.
Красивото не те напуска.
И виждаш в светлите реси
жени,
с очи като къпини.
Мъже –
размахали коси
в ливадите със детелини.
Птицата лети волно в простора, понесла желанията и мечтите на лирическия герой „и с весел-весел парашут/ глухарчето се приземява“. Човекът от „В тялото на моето пребиваване сега“ се възхищава и прехласва от природната красота, от мъха на камъка, тинтявата, брезата, трепетликата, ручеят, смърчовете, студената вода от чучура и му се иска да извика възторжено: „Пак ще се върна тук, пак ще се върна!“ Колко красота откриваме в двустишието „Някъде“:
Чановете се спускат по склона на залеза,
за да бъде тишината гъста като млякото.
Природата говори за вечност в „Усещане за природа“:
Под твоите клони, есен,
пътеките глъхнат.
Пътеките глъхнат,
А течащата вода се чува по-високо,
като отглас от вечни звънчета
от водната повърхност и по-дълбоко –
от първата до последната тръпка от всичко наоколо.
Това е отглас от мечтата-унес.
Да си имаш помисленото,
да отлагаш края на света.
Природата предразполага към екзистенциални размисли. А лириката на Георги Маринов е екзистенциална, защото е дълбока. В „Денят се някак си минава“ лирическият Аз на поета „търси радост в битието“, стреми се да проумее от какво има нужда светът, за да стане по-добър. В „Часовник“ лирическият герой задава екзистенциални въпроси:
Небеса разпокъсани – какво ни остава
от синия космос – вграден във душите ни!…
Примирение и топъл полъх повява
от земята, от тополите, от звездите.
За смъртта и безсмъртието, за възможното прераждане размишлява поетът в „Бадем“, отправяйки поглед към луната и звездите, които светят от небето:
С прибоя звезден и тая нощ ще зашепти луната,
че времето ще ни прегърне – и дъждът съедини.
Но в чие ли топло тяло ще бъдем през ония дни,
когато ще преминем след смъртта, оттам стената…
Лирическият герой от „Лястовицата“ се опитва да си обясни какво в последна сметка е човекът, „коя е неговата същност“, човешката душа е „залутана душа сред къщите и звездите“. В една от Терците казва, че „Животът ни бил една обиколка“. В „Нощта преди зората“ лирическия герой мечтае: „Да не живея напразно сред празнотата“. В „Летни сенки“ Георги Миланов напомня за смъртта и съветва: „Да се смирим навярно, защото сега е нашият ред“ и пита: „Обречени ли сме/ Да дишаме талантливо и да живеем бездарно?“ Перифразира Далчевото „живото живее в грях“. За смъртта и безсмъртието става дума в „Метеж“. В „Оруел по-късно“ поетът ни упреква, че живеем безсмислено в собствения си хаос „Като в кошмарите на Оруел.“ В едноименното стихотворение лирическият Аз на поета се пита какво ни надживява в земния ни живот. Най-дълголетна е неживата природа, но човекът може да се преражда. Във „Вятър и звезди в тополите“ поетът пита:
Но къде е идното?
Кажи, небе,
звездата над тополите
вечерница ли е, или зорница?
Кой търкаля зара,
кой късметите раздава?
Това са сред най-сложите философки, метафизически и екзистенциални битийни въпроси, които вълнуват и тревожат човека. Сходни са размишленията и въпросите и в „Ала накъде“:
През какви ли циркулиращи примеси е минал
И духът, за да избие от горнището на пластовете,
От хилядите пукнатини, които сам е сторил?
В „Библейски сюжет“ Георги Миланов се пита: „моята душа/ във всичките души,/ възможно ли е!“ Отговорите на този и всички подобни въпроси е „зад непроницаемата синева захвърлен“ („Върхът“)“.
Георги Маринов се вълнува особено силно от темата за Поезията и Поета, за хората на изкуството. Още в първото стихотворение „Перник“ от дебютната му стихосбирка „Вечерни влакове“ той заявява:
Нека всички думи неверни,
нека всяка низост умре.
Това е част от неговото творческо верую – да пише с честни думи, да е верен на истината. Поетът, стихът му да е „Неочакван, ала прям“, да не е конюнктурен и приспособленчески („Екран“). Защото:
Работническият поет
е длъжен вярно да говори.
И длъжен е да не спести
от правдата монета тежка.
Поезията „без истина не може“. Поетът мечтае за „изповедни стихове“, които извират от сърцето и душата му, поезията трябва да е автентична, преживяна, а не съчинена, измислена, изсмукана от пръстите. „Поете, правдата доказвай“ – заявява лирическия Аз в „Провинциален дневник“. Поетът трябва да знае, че понякога „и мерзкото/Може да изглежда/ Простичко/ Убедително и правдиво“ и да не се подвежда, заблуждава и подлъгва („Силует“). Макар и декларативни, стиховете са искрени.
В „Сводове“ поетът се обръща към стиха си: „И ти, мой стих, ще се дигаш към небесната ниша“. Поезията е спасение за душите. Във финала на минипоемата „Медени тръби“ Георги Маринов казва:
Но поезията е това, което сме живели.
И което ще живеем.
Жадуващите заграбват вечност!
В стиховете трябва да „има съдба“ („Фенер“). Макар че понякога „Поетите се затварят в самотата на чистия блян“ („Не утихва далечината“). В „Творчество“ лирическият Аз на поета споделя за тежкия му кръст да вае образи, защото поезията е „болка за сърцето“, тя е „болката от вчера“ („Поезия“), поетът трябва да слиза „във самия ад“ и да „побеждава злото“. Той ненавижда „пазарното натрупване на думи“ („Мисълта“). За Георги Маринов всеки стих е „изстрадване“ („Дъбова шума“). Във „В зоната на поезията“ четем:
Здрач, здрач, здрач – под прихлупеното материално небе.
Но ще дойде ден – о, за кой ли път ще дойде!
Макар че какво по-съдбовно за поезията от това –
сама да изтръгва признания от сърцето си.
Това е наистина територията на поезията. В „Цветни моливи“ чрез перото говори „искрящият дух“. Поетът е длъжен да преодолее чувството и желанието за злоба и мъст:
Не крия че понякога така много ми се иска
Да хвърчи мъст от моите думи като от възбудена пяна
Но думите ми кормчии неуморни следват своята
Поетична посока и изтриват злобата от редовете
Невидима ръка ме дърпа към подобно поведение и
Срещу нея не мога да сторя нищо
Поетът, творецът, трябва да е преди всичко хуманист!. Чрез сътворената поезия, чрез стиховете си поетът има шанс да живее и след земната си физическа смърт, защото „Да назовем/ означава да бъдем по-малко тленни“ („Навярно“). Поезията се твори в тишина и съзерцание, които предразполагат към дълбок размисъл („Малки стихотворения“). В „Балканска духова музика“ Георги Маринов е категоричен:
А свободно пространство
Има само в поезията
В „Композиция с Платон“ Георги Маринов цитира като мото мисълта на философа, че „Природата не е нищо повече от загадъчна поезия.“ и припомня, че бащата на идеализма е „изгонил поетите от идеалната държава.“ И това изпитание са преживели поетите и поезията. В „До оградата на разсадника“ Георги Маринов споделя “за изпитания някога трепет“, когато е прочел стиховете на Борис Христов. Творбата е посветена на големия поет. „Тихите неща на Далчев“ говори със заглавието си. В стихотворението Георги Маринов говори за отрицателното отношение по времето на социализма към забележителната поезия на Атанас Далчев:
Тихите неща – а колко злоба.
И по тях е хвърляна калта
от онези, дето днес са в гроба –
по-тихи и от тихите неща.
Съдбата на отрицателите и хулителите на Далчевата поезия и творчество е забравата, докато големият поет зае мястото си на класик в българската литература. „Славеите вече не пеят“ е посветено на друг голям български поет – Константин Павлов. Заглавието е вариант на стихотворението „Славеите пеят“ на Константин Павлов и подобно в неговото стихотворение славеите не пеят радостно и свободно, а „грачат“, превърнали са се в гарвани.
За поета и диктатора тиранин става дума в „Класически сюжет“. Поетът Овидий е заточен от Цезар в далечния Томи, запратен е „сред дивите сармати и гети/ подобни на вълци“, В каквито и условия да живее Поетът, той винаги ще се занимава с духовна дейност, както Овидий, който е опитал „да облагородява дивите племена“ – това е мисията на поета.
Истинската поезия говори чрез мълчанията си. В „Извън реториката“ четем:
Думи си представяме.
А между думите –
пространство и мълчание.
И може би най-добре е там.
Така както забележителният български мим Вельо Горанов ни говори без нито една дума („Мим“).
Поетът се ражда с дарбата си, тя му е дадена свише – това е главното послание в „При първата…“: „че преди да се родя от Витоша съм гледал./ А още не бях се качвал на Витоша.“ Понякога поетът се чувства като „разпилян от поезия“ (Второ: за криеницата“). Характерна за големите поети е скромността, не ги блазни широката популярност, те не се стремят към известност, а по-скоро към анонимност: „Пък и какво ли е всеки ден/ да се показваш, че си поет!“ Понякога им се иска да се скрият и от самите себе си. Затова някои прибягват до многобройни псевдоними. За поезията са важни „Внушения,/които се разбягват/ извън рамките на думите“, т.е. полифонизъм. Поезията не трябва да е многословна:
Да се побереш в три реда –
Голяма работа!
А малка ли е?
(„Не е хайку“)
В „Рондо“ Георги Маринов е категоричен: „- Не, поезията не остарява!“ В това се убеждаваме още от Омир.
Истинската, голямата Поезия осигурява безсмъртие:
Да се изпариш в безкрая,
но да оставиш словото.
(„Битие“)
Това е така, защото винаги „Има кой да чуе.“ („Връщане към началото“). В последна сметка остават безсмъртни „бездънните стихове“, защото те притежават „провидческа същност“ („Животът – незатихнало любопитство“).
Сред предпочитаните и любими поети на Георги Маринов ще открием Овидий, философа Платон, Джон Милтън, Рилке, Песоа, Кавафис, Далчев, Константин Павлов, Екатерина Йосифова, Борис Христов, Николай Кънчев и някои други, на които той е посветил стихотворение или е използвал техни стихове като мото. А в стихотворението „Музеят“ разпознаваме Пенчо Славейков:
Как набързо да бъде прочетен
от няколко реда под неговите снимки
поетът с панамената шапка,
подпрян о бастунчето си
и с очи изкосо вгледани в нас.
Това говори за умението на този поет да се превъплъщава поетически. Има посвещения на художници, на мима Вельо Горанов. Очевидно Георги Маринов ги смята за творчески близки. По предпочитаните и харесвани творци съдим и за самия автор.
Стихотворенията на Георги Маринов са кратки, немногословни. В тях няма да открием радостни и весели стихове. Няма да открием поетични изригвания, на пръв поглед това е спокойна, тиха лирика, но в нея има скрит драматизъм. Той пише както в класически стих, така и в свободна поетична форма. В художествено отношение изминава пътя от класическата стихотворна форма до белия стих. И в двете поетични форми е убедителен. Постепенно поезията му става по-богата, метафорична и полифонична.
Ще завърша с великолепното дълбоко екзистенциално стихотворение на Георги Маринов „Сбъдване“, което е от 1977 година:
От тук – до хребета отсрещен,
да стоплят въздуха изстинал
и моите слова горещи
по улиците да преминат.
Във тоя час ще просветлее
като пред сбъдване небето.
И топъл сняг ще ни отвее –
ще ни обгърне светъл шепот.
Дълбока нощ ще ни очаква
с тополите си оснежени.
Ще шепнат сенки в полумрака
и сняг ще шепне откровено
„Прощавайте, очи любими,
и вие, дни, за тая горест,
че помежду ни като зима
студува бедната ни доблест.
Ако светът от друго страда,
той нека с яростта живее.
Но във душите сняг ще пада.
Ще пада сняг и ще светлее!“
С такива стихове всеки поет има шанс за трайно присъствие в литературата.
